автор: Rhiannon

"But if my life is for rent and I don't learn to buy
Well I deserve nothing more than I get
Cos nothing I have is truly mine"
Dido


"Лельо, аз съм болна."
"Какво ти е?"
От толкова време не съм си връзвала
косата на опашка с черна шнола
и не съм обличала онова старо кожено яке,
по улицата ме гледат момчета
и си мислят: "Каква хубава майка
и как прилича на детето си."
(това го виждам по усмивките
в ъгълчетата на очите им).
Представям си, че съм черен лебед,
който носи диамантена корона
и плава по нощно езеро.
Когато ме хващаш за ръката
да пресечем улицата,
се чувствам толкова силна и светя,
увивам се около лешниковите ти коси
и подсвирквам на уличните кучета.

"Лельо, искам да вземем
"Барби Лешникотрошачката"
"Колко Барбита имаш?"
"Само една."
Ще ми се да ти купя всички ония
хубави кукли по филмите и да ти кажа,
че въпреки това Дядо Коледа съществува
и чудесата не са измислица на някой луд,
а са по-реални от самата реалност
и това, че готвя супа-топчета в кухнята,
докато ти гледаш как от стъпките на Барби
в снега никнат някакви лилави цветя и опъваш дъвката,
е едно малко чудо като пламък от запалка и свещ,
които са на път да се срещнат.

"Защо трябва да връщаме касетата?"
"За да могат и други деца да я гледат."
Знам, че ще дойдат да те вземат
и следващият път ще си пораснала
и може да не помниш, че съм фея на дъвките
и шоколадовите мечета и толкова много
неща имам да ти показвам и толкова обичам
да ми разказваш за пързалки и приятелчета.
Ако запомниш, че хапчетата непременно
се пият с лъжица течен шоколад и два-три чипса,
няма да плача довечера.