автор: kamo

- Ставай! - изрева в слушалката шефът - И идвай в редакцията на вестника!
- Ама още е 8 часът сутринта...
- Веднага!
И затвори.
Затворих и аз.
Къде да ходя?

Скапаният звън на телефона ми беше прецакал хубавият еротичен сън, последван от мощна ерекция, а шефът май се канеше да ми прецака и остатъка от деня. Не обичах подобни ненадейни прозвънявания. Винаги водеха до неприятности.
Изпъшках и се измъкнах изпод завивките.
Беше февруари.
Студено, тъмно, снежно.
Скапано време за ранно ставане.
Скапано време за всичко.
Завлякох се в кухнята, включих кафеварката и запалих цигара. Треперех целият. Едно че беше адски студено, второ че още не бях се съвзел от снощния запой. Кафето беше гадно - рядко, студено и безвкусно. Повърнах го в мивката и го заместих с една бърза бира.
Да, по-добре беше.
Определено.
Половин час по-късно бях в редакцията на вестника.

Шефът беше сам.
Беше и кисел.
Погледна ме:
- Не ми изглеждаш добре.
- Ами не ми се налага всеки ден да ме измъкват насила призори от леглото.
- И мен.
- На теб не ти личи.
- И ти ще свикнеш.
- Да му еба майката!
- Да, така вече си наистина ти.
- Какво става?
- Имам една работа за теб.
- Знам, че няма да ми хареса.
- Няма да ти хареса.
- Каква е?
- Кофти работа.
- Колко кофти?
Той си погледна часовника:
- След минутка ще разбереш.
Минутката се проточи доста.
Изпуших три цигари и на четвъртата на вратата се почука.
Пак мутри.
Трябваше да го очаквам.
Мутрите в живота ми са повече от жените. И от парите. И от всичко останало.
Мутри, мутри, мутри.
И ето ги пак.
- Здравейте, момчета.- поздравих учтиво.
- Здрасти...- изръмжа една от мутрите.
Тримата насядаха пред бюрото на шефа. Заеха цялото жизнено пространство. Стана тясно. Внезапно адски ми се припи нещо силно.
- Шефе, налей по едно.- помолих.
- Не сега. Събрали сме се по работа.
- Стига, бе!
- Наистина, мойто момче.
- Я млъкни, бе малкият.- рече едната мутра.
Млъкнах.
Няма да споря я.
- Изчакай още минутка.- додаде шефът.
Изчаках.
Половин час по-късно вратата отново се отвори и влезе шефът на местната митница. Погледна боязливо към мутрите, поздрави сдържано и седна сковано на последния свободен стол пред бюрото. Беше по времето, когато тогавашния висш началник на митниците обикаляше с мобилните си групи в черни джипове в страната и митническите глави хвърчаха като конфети, така че всеки втори служител на агенцията ходеше на работа с болнични във вътрешния джоб, ако случайно той се окаже набедения за уволнение този път. Сегашният шеф на нашата митница беше назначен неотдавна не без съдействието на една небезизвестна силова групировка, но също вече трепереше за поста си. Изглеждаше разчорлен и безпомощен зад очилата си с голям диоптър. Явно беше протеже на мутрите. Това обаче не му носеше спокойствие.
- Като за начало...- рече тежко шефът, след като се консултира мълчаливо с очи с
бичметата - Ще направим едно интервю с господина.
- Да?- казах вежливо.
- Едно ИМИДЖОВО интервю!- натърти той - Благосклонно и приятно.
- Ъхъ.
- Не ми мънкай.
- Извинявай.
- След това си събираш багажа и отиваш в митницата.
- ...?!?
- Не ме гледай като теле. От днес си назначен като шеф на отдела за връзки с
обществеността в митницата. Временно. Докато утихнат нещата.
- Ама...
- Мълчи! Няма ама. Вече казах. Това е.
- Е... окей...
- Знам, че е окей.
- И да внимаваш в картинката!- добави съвсем ненужно една от мутрите.
- Ще внимавам.
- За всяка издънка ще има наказание.
- Ясно.
- Гледай да не се прецакаш сам.
- Става.
- Не ми харесва чувството ти за хумор.
- Извинявай.
Е, сега вече наистина ми се пиеше здраво.

Час по-късно, след като бях взел първото от една дълга поредица от подмазвачески интервюта от местния шеф на митницата, слава Богу, вече седях на високото столче в бара на Тони и си пиех питието. Наистина имах нужда от това. Този път ми се разтрепераха мартинките. Мутри! Кой знае какво още ме чакаше?
Замислих се за бъдещата си длъжност. Звучеше доста тъпо. Да не говорим, че беше и безсмислено. Какво толкова можех да правя в тази митница, без да си издъня шефовете. Доколкото ми говореше собственият ми скромен журналистически опит, там ставаха само далавери. А аз ще бъда пресаташе. Господи! Май този път ми беше спукана работата.
Поръчах си още едно.
Зачудих се какви по-точно ще ги дробя. Главата ми обаче не раждаше нищо. Не ми беше за сефте. Често попадах в подобни ситуации. Май по-често, отколкото ми харесваше. И отколкото беше здравословно.

Кабинетчето ми в митницата беше мизерно. Ако бях очаквал мека мебел, минибар, климатик и собствена тоалетна, много се бях объркал. Стаята беше два на два метра, единственият и прозорец гледаше към калкана на съседната сграда, бюрото беше миниатюрно, а компютърът стар и немощен като покойния ми дядо месец преди смъртта.
Все пак стоически се приготвих за здраво бачкане. 15 бона ми беше хонорара и нямаше мърдане. Събрах номерата на факсовете и интернет адресите на всички медии в града, приготвих чудесна визитка с професионалната кариера на шефа /горд баща на две деца, изкачил сам-самичък всички стъпала на йерархията, се казваше там/, запознах се съвестно с работата на митницата...
И зачаках.
Чаках, чаках, чаках.
Нищо.
Оказа се, че единствената ми работа е май просто да спусна информационна завеса над ставащото в агенцията /хванати контрабандни пратки или хванати корумпирани митничари - нямаше значение/ и от време на време да пускам поредното подлизурско интервю с началството в поредната медия, за да блести образа му - чист и свят като на един истински митнически Исус, над цялата кал на света.
Да ама голямото началство по едно време пак довтаса с черните джипове от столицата. И се започнаха едни разпити, едни проверки, едни ревизии.
Внезапно на бял свят излезе цялата мръсотия, която в последните месеци бях крил от света под прякото началничество на шефа, по време на - както се оказа - краткото му царуване в митницата.
Дори аз се учудих, когато се оказа, че две трети от личния състав е корумпиран, че през пункта редовно се пускала контрабанда, че оттам в страната влизали незаконно емигранти, а шефът вземал процент от цялата работа...

Вдигна се голям шум, ей Богу. Колегите журналисти ме направиха на нищо. Половината митница беше уволнена и дадена под съд...
След което мутрите покриха някак вече бившия митнически шеф - доскоро мой началник - и зачезнаха от хоризонта.
А мен ме осъдиха 1 година условно и ми наложиха глоба от 15 000 лева.
Толкова по въпроса и за този мой хонорар.
Върнах се отново във вестника.
Кво друго да правя...

Камен Петров
Варна, ноември