автор: Tiranozavar

"Хубавите текстове започват случайно."
Р.

Р. е 23-годишен, слаб, блед, с нежно издължено лице, пъстри очи и мека коса. Ръцете му непрестанно треперят, а пръстите му са тънки и прозрачни като цигари. Дланите му са набраздени, а устните изпръхнали.
Р. харесва мъже. Млади мъже, на неговата възраст, с къса коса, под която прозира бялата кожа върху черепа, зачервени уши, с къси тениски и гъвкави гърбове. Вечер Р. обикаля баровете в Амстердам и се оглежда за тях. Момчетата, които ще съблича под полуотворените си клепачи, насред бара, окъпан в дим, където мирише на потни тела, мокри длани и запарени обувки. Където от ризите се изпарява невидим дим от желания, невидими ръце, които опипват другите тела. Р. сяда на високия стол и бавно се оглежда. Поръчва си "Маргарита". Онзи коктейл от любимия му филм, онзи филм с травестита, който се увива като змия около микрофона в един бар, също като този.
Травеститът-мулат, жената-момче, която преминава нощем в огледалото, докато се превърне в сепия и се стопи в края на коридора. В коридора, дълъг, тесен и в пурпур, също като мислите на Р.
Вечер, когато застава под душа, Р. поглежда в канала между стъпалата си, и търси във водата мислите си, цвета им, опитва се да улови с върха на носа си миризмите им. Иска заедно с пръските в канализацията да потече и кожата му, мускулите му, членът му, свит под толкова много страхове.
Чашата е запотена от дланта на Р., маслината на дъното й е зелена, като петната в очите на онова момче от предишната вечер. Като дъха на хилядите момчета, които Р. сънува и на десетките, които наблюдава скришно в тоалетните по баровете.
Нощем, когато се прибере, Р. притиска насълзеното си лице във възглавницата, под одеялото, далеч от всички, които могат да му се присмеят. Тук, в стаята му, в собственото му легло, под боцкащото одеяло не се чуват гласовете на онези куцукащи, мършави, петнисти хищници от джунглата. Хиените. Не повява и съсъкът на вятъра, хладината от пясъчните, пустинни очи на непознатите.
Р. може да преброи ребрата по кожата си. Може да сложи обеца на зърното на гърдите си. Обеца от сребро, която някое момче някой ден ще облизва и леко хапе, с върха на устните и през средата на резците. Между очите на Р. едва се откроява тънка бразда. От взиране. В лицата, дланите, бедрата на стотиците момчета, които непохватно поклащат тела около танцуващи с притворени очи момичета.
Р. не иска да говори с никого. Дори ако имаше приятел той щеше да разчита на интуицията. На докосването, на тишината между дланите им, на дишането, което се слива. А не на думите, които се събират като пяна, като пемза, в чийто пори много лесно можеш да се удавиш, да се задавиш от соления й вкус.
Музиката в бара го замайва, блясъкът в чашата го хипнотизира. Момчето зад бара не е тип на Р. Р. не харесва мачовци, не харесва прекаленото мускули и премерените усмивки. Не харесва мъжете, които имат плавни движения само за публиката, а иначе са сприхави, недоволни.
Привличат го високите тела, по които кожата описва всяка грапавина на костите, където колената и лактите са остри, нащърбени. И хладните устни, тъмни на цвят, зад които влагата проблясва в нюанса на лилавото, а захапката със зъби пуска електричество в гръбначния му стълб. Като онзи канадец, който Р. прилъга след себе си, който залиташе по витата стълба в кооперацията, на последния етаж, на която се бе изтегнала студената, скована от самота квартира на Р.
Канадецът със странно име, което Р. не запомни. Но затова пък, стискай силно клепачи, си представяше всяка негова ласка удвоена, и умножена по три, всеки негов тласък като маркуч, който се изплъзва в ръцете му, стяга се, а после трепти от напиращата в него вода, от стихията, която Р. иска да изпие, да потъне в нея, докато бялото от очите му потъмнее, докато поема топлината на другото тяло и иска чуждото сърце да спре...
И тогава, когато канадецът му обърна гръб Р. плака. Тихо, с потрепване на раменете и дълго. И си представяше как някакъв друг Р. се надига над спящото до него тяло, разбужда го и крещи в лицето му:
- Това ли искаш от мен, това ли искаш от мен, това ли искаш от мен, това ли искаш от мен, такъв ли ме искаш?
После канадецът се изпари, също както звездите върху стъклото на прозореца топят, като последен звук от мелодия, която никога няма да се повтори. Едно разтегнато във времето безкрайно и болезнено дежа вю.
Р. вдига дясната си ръка и прави знак на бармана. Бутилките на стелажите сякаш се завъртат, проблясва стоманения отблясък на шейкъра, ледът във вид на пихтия се излива в чашата, върху него се търкулва маслинката, а после отгоре шупва прозрачната, опияняваща течност на алкохола. Питието, което ще обърка мозъка на Р., ще премрежи погледа му, ще го направи по-смел, без задръжки, буен, страстен, силен... Раменете му ще се изпънат встрани и нагоре, адамовата му ябълка ще се открои, гласът му леко ще стърже.
Р. оглежда профила си в огледалото на тоалетната, докато мие ръцете си. Представя си тялото си, увито в бяло, вижда себе си като римлянин, като скулптура, дошла от миналото, един недокоснат от времето камък, който предизвиква завистта на мъжете и недоверието на жените.
След миг Р. ще се върне при своето питие. Ще намигне на безвкусния барман. Ще си го вземе. Ще оглежда задника му, докато се изкачват по онази вита стълба, ще му помогне да си свали сакото, ще постави ръка на рамото му, ще затаи дъх в очите му...
А после, когато мократа нощ премине, и тъмнината зад стъклата се спука, взрян в умореното си сянка върху ребрата на паркета, Р. ще си каже, че светът, целият, с хиените, съсъка, вятъра, момчетата, стоманения вкус на „Маргарита", хладната кожа на другите, целият свят, всичко, едва сега започва...
Добър ден, Р.