автор: x_ahav

Не се опитвай да опитомяваш думите ми.
Отдавна няма никакво значение
дали ги гали някой по муцуната
или обратно по посоката на косъма.
Те не тъгуват, че не ги докосват
и странстват по вселенските си орбити,
заслушани в една беззвучна музика.
Не вярвай, че щом аз ги композирам
ще легнат със коремчета нагоре,
за да ги чешеш по ушичките.
Горчат понякога, не им предлагай захарче,
защото им тежи от много сладост,
от мед и от сладникави истории.
Пусни ги. Всичките им своеволия
са слънце, и треви, и дива жажда.
Един невидим друг във мен ги ражда
и толкова вселенски ги обича,
че себе си завързва в морски възел,
за да ги пусне боси по вълните.
При него се завръщат само птиците,
за да разкажат как са ги видели
че с дивите коне са си побратими
и с всички неопитомени твари.
Не се опитвай! Те не се забравят
и после се превръщат във безсъния.
Безсъние не се опитомява.
А аз... съм друго.