автор: kalo

,,,,,
.
Деляха ги не повече от петстотин метра. Все още беше достатъчно тъмно и се забелязваха само очертанията на вишката на затвора "Мордър". Най-вероятно часовият си почиваше подпрян на автомата си и слушаше джаз.
-Харесваш ли джаз?-прошепна Арчи докато стоеше приведен и съзерцаваше тъмнината.
-Джаз?-Рам леко обърна глава. Въпросът определено го изненада.-Имаш предвид музиката дето е взета от Африка и е запратена тук, в Щатите, ли?
-Хмм...Нещо такова!
-Дето всъщност изразява мъката на чернокожия народ чрез свистенето на мачетето в плантациите...Имам предвид такта на мачетето, когато се врязва в тръстиката!
-Интересно виждане-продължи да мърмори Арчи.-Но...
-Не ми харесва...Мисля си, че не е достатъчно...Жива! Да, точно така...Липсва и живот. Когато слушам джаз изпадам в меланхолия. Потапям се в едно състояние, което мразя до мозъка на костите си.
-Джаза е за нежните души-изкоментира Арчи.-Това ли имаш пред вид?
-Щом си падаш по него!-кимна в знак на съгласие Едуард Рам.
-О-хооо. Веднага се опитваш да ме насадиш...Мека душа! Мисля, че...
-Какво ще кажеш за нещо агресивно, нещо, което пробужда дивото в теб, агресията, която е движила нашите деди, нещо, което те кара да оцелееш, като за това е необходимо да си над другите без значение методите, които ще използваш!
-Нима искаш да кажеш, че онези хипита ти харесват? Онези, дето са си вдигнали косите и повече приличат на таралежи с паунови пера, вместо на нормални хора...Ти си луд! Напълно си луд!
-Мисля, че това е доста важно точно в този момент...Нали?
Арчи кимна, но продължи да си мърмори под носа. Все още се чувстваше несигурен, макар че до края на Играта оставаше още малко. Съвсем скоро щяха да паднат и последните екзекутори. Само каква пародия! Всичките тридесет екзекутори, тези перфектно обучени убийци от личната гвардия на Еилийн Робъртс, нямаше да се справят със скелета Арчи Блекууд. Наистина театъра щеше да е пълен, когато той напуснеше Зоната, когато навлезеше в Ефирната Зона с гордо вдигната глава и спокойно, необезпокояван от войниците, се насочеше към финала, когато достигнеше до финала и пред хилядите камери набере необходимия код... Тогава!..
Опита се да си представи физиономиите на операторите, които щяха да следят всяка една негова стъпка до финала. Щяха да бъдат напълно шашнати. Всъщност можеха и да не са. Та нали всички щяха да знаят, че войниците са мъртви. Нямаше да има няколко пластово предаване. Просто всички камери щяха да се концентрират върху него, а той щеше да пристъпва гордо едва-едва. Еуфория! Щеше да им покаже, че въпреки всичко Играта съвсем не е разрешение на проблемите на обществото...
-...твърдо!-долетя до ушите му гласът на Рам.
-Моля?
-Коя е най-твърдата музика, която си слушал?
-А-а-а! Чакай да помисля!-замълча за малко сякаш се мъчеше да превключи на друга вълна. Спомни си омразния канал "Риос". Да, май наистина музиката, която пускаха там беше отвратителна. Определено не можеше да понася голите жени с прерязани гръкляни дето лежаха във вани пълни с кръв, нито пук забучените на колове глави на осверипели скандинавски голиати, или пък на дребни троли пръкнали се от Ада, или пък на... Да, определено клиповете, които пускаха по "Риос", придружени със стържеща музика, която повече подхождаше за дъскорезница, бяха най-гнусното нещо, което беше слушал и виждал.
-Е?
-Гледал ли си "Риос"?-вместо отговор попита той.
Повече усети кимването вместо да види поклащането на главата.
-Май трябваше да взема портативна камера и да снимаме клипове! Поне обстановката е предразполагаща...Щеше да ни липсва само акомпанимент...
Арчи затвори очи и насреща му се ухили ококореното лице на отрязаната глава на войника. Веднага я асоциира с рошавите глави закичени като трофеи, и разбира се отново почувства как стомахът му се засилва към гърлото. Задържа за секунда дъха си, а после отвори широко уста и тихо въздъхна.
-Определено предпочитам ритмичен блус и джаз пред блек изчадията!-донякъде съжеляваше за въпроса за джаза. Дори само спомените от "Риос" бяха напълно достатъчни да го върнат тук, в действителността, от която се надяваше скоро да избяга. Надяваше се за малко да си поеме въздух от кървавата баня, участник в която беше и самия той, но реалността побърза да му зашлеви шамар и да го сложи на мястото му.
-Какво ще правим сега?-тихо попита той, макар че знаеше много добре какво следва. Бяха останали седем войници, шест и диспечера, който също беше доста добре въоръжен.
Телата на последните двама бяха разчленени буквално до порции, които можеха да се поберат в трилитрови буркани с марината. Арчи не присъстваше на това варварство, но след като видя главата на войника да се поклаща в ръката на Рам, въобще не се противи на по-нататъшните му изстъпления. Просто се стремеше да се държи на достатъчно голямо разстояние от мястото, където се извършваше...от мястото на кланицата. Главата му беше обърната в обратна посока през цялото време. Това, че все още беше вечер допълнително му помогна да превъзмогне нещата, които ставаха на няколко метра от него. Едуард Рам беше използвал ножовете на войниците, за да ги разпарчети. Колкото и да му обясняваше защо постъпва така, Арчи просто нямаше начин да приеме станалото, а кимането му в знак на разбиране, по-скоро беше инстиктивен начин да се предпази от по-нататъшните обяснения.
-Ще премахнем диспечера! Нали така се разбрахме?
Кимна, за кой ли път вече тази вечер. "Нали така се разбрахме". Та решенията ги вземаше само Рам. Арчи беше просто ням свидетел на всичките убийства и колкото и да му се струваше странно, в него беше започнало да се надига някакво чувство на съжаление към жертвите им. Това направо си беше парадокс. Та нали тяхната цел беше да го премахнат. Та нали войниците бяха лошите момчета. Та нали те бяха безскрупулни типове, които не се притесняваха да насочат дулото на автомата към лицето на жертвата, не се притесняваха да натикат дулото в устата на жена и да дръпнат спусъка. Дори не реагираха, когато кървавата пихтия оплисква металните им униформи. А защо той трябваше да ги съжалява? Отново проява на слабост. Колко време вече се опитваше да коригира тази негативна черта в характера си, но както казваше баща му, характера не беше нещо, върху което можеше да въздействаш, особено, когато си лично обвързан или заинтерисован. Трудно беше човек да промени това, което е. Сега му се отдаваше идеална възможност да преодолее слабостта си, да се изправи лице в лице със страховете си и...
-...поне ще застанеш лице в лице със страховете си, приятел! Това е твоят шанс да докажеш на себе си, че си по-добър от ония там!-Рам повдигна показалеца си към вишката.-Разбираш ли! Ще ти кажа какво точно да направиш. Ще ти опиша всяко едно действие, та да можеш да предвидиш реакцията му. Всъщност няма да се налага да го доближаваш много...Грешката, която са допуснали, е че не са предвидили ситуация, в която войник може да загуби оръжието си. Ако аз бях измислил Играта...Хмм. Личното оръжие на всеки от участниците нямаше да може да бъде използвано от друг. Доста слаб ход като се има пред вид, че Водача е военен...Необходимо е да се въведе само код за заключване и участникът просто щеше да остане с вързани ръце. Но, не е сега момента да порицавам нашият Главнокомандващ. Нали така?
-А-ха...Но какво имаш пред вид под това да се изправя пред страховете си? Не те разбирам много добре!
-Ти ще се справиш с диспечера... Той се намира в един малък бункер близо до вишката. На около двеста метра в ляво.
Арчи се помъчи да определи разстоянието в тъмното. Проследи движението на показалеца и се опита да запомни мястото, където евентуално се намираше упоменатия бункер.
-Сигурен ли си за него?-попита той.
-Знам го доста добре...До сега трябваше да си забелязал, че познавам доста добре района.
-Забелязах, но когато гледахме картата в оня склад, не видях близо до вишката да има нещо отбелязано!
-Нали си журналист. Помисли малко... Бункерът на диспечера е мястото, от което се ръководи цялата операция по екзекуцията на затворниците. Диспечера координира действията. Всеки затворник разполага с карта. Ако бункера е упоменат, то диспечера щеше да е първия човек, който щеше да попадне под мушката, макар че е толкова близо до началото. Загине ли координатора операцията може да придобие съвсем друга посока… Не забравяй че има резонанс от един час и петнадсет минути, време през което никой няма право да се впуска в преследването, а това означава твърде много време за затворника. Може да се получи ситуация, в която останалите двадесет и девет войника гледат как този, когото трябва да екзекутират, пребива до смърт, този, който трябва да координира действията им чрез радиостанцията...И няма да имат право да направят нищо!
-Военни порядки!-изчурулика Арчи Блекууд.
-Сега ще ти кажа какво да правиш, така че ме слушай внимателно...Охраната на вишката не е участник в Играта и няма право да се намесва. Разбираш ли? Това е много важно.
-А ако стреля?-въпреки това попита Арчи.
-Използват различен калибър куршуми. След края на всяка игра се прави аутопсия на играча… Има Сенатска комисия. Не е желателно да бъде открит куршум с друг калибър. Разбираш ли?
-Май да!
-Дори и да те забележи той няма да стреля по теб. Единственото нещо, което може и му е позволено от правилата, е да се свърже с директора на затвора, който от своя страна трябва да осъществи контакт с Белия дом, откъдето операторът може да предупреди диспечера, че затворникът е забелязан в близост до бункера. Веригата е доста дълга, така че имаш време. Обаче като вземем пред вид факта, че всички са дигнати под пара заради двадесет и трите трупа на войници, времето за свръзка може да се скъси значително, но и в двата случая ще е напълно достатъчно да се справиш.
Арчи мълчаливо слушаше. Имаше чувство, че му четат приказка за лека нощ, а не му обясняват как да убие човек защитен от метални дрехи, който най-вероятно се намираше на поне два-три метра под земята, като по този начин беше защитен и от поне петдесет килограмова плоча висяща над главата му.
-Целта ти ще е наблюдателя да те забележи, за да може да докладва. Диспечерът ни е необходим навън. Вътре нямаш шанс да се справиш с него, а докато той е жив, Играта няма как да завърши.
-А ти?
-Нали си сам тук! Така поне ще им покажеш, че си сам...До известна степен ще ги заблудиш и ще изпотиш момчетата дето се мъчат над характеристиката ти в Белия Дом...Това е твоята единствена цел. Разбираш ли? Това е и моето алиби. Ти се справи само с него, а аз ще довърша останалите приятелчета...Дори ако се наложи да ги чакаме цяла вечност. Бъди сигурен обаче, че преди да се покаже диспечера ще ги предупреди, че обекта, ти, си тук, така че няма да имаме много време, имаш много време.
-А ако не се покаже?-смутолеви Арчи.-Ако реши, че е по-добре да си стои вътре на сигурно. Ако предпочете да изчака останалите, за да се справят заедно с мен...Все пак се предполага, че съм опасен, та нали вече убих двадесет и трима от тях...Как ще гарантираш, че той ще се покаже!
-Той е войник!-повдигна рамене Рам.-За него твоята смърт ще означава твърде много. Може би още една нашивка. Не забравяй и психологическия аспект. Той е единствения свидетел на смъртта на всички останали...Дори е замъкнал тялото на първия войник до затвора...
-Какво? Нали нямат право!
-Прекалено близо загуби живота си, прибрали са го вътре...
Арчи не каза нищо.
-За малко ще попаднеш в осветената от фенерите зона. Дори можеш да му покажеш задника си. Казах ти, че няма право да използва оръжие срещу теб...
-И ако въпреки това ре...
-Това ще означава, че подписва смъртнта си присъда. Ще му натикат два електрода в главата и ще го изпържат! Не мисля, че те мрази чак толкова много, та да рискува собствения си живот...Освен ако не си спал с жена му!
-Не съм!
-Не съм си и мислил друго. Така че, вече долу-горе нещата ти са ясни. От теб се иска охраната да те види, за да разсее съмненията, които действията ти евентуално са породили. Справяш се с диспечера и бързо зе покриваш...-Рам се огледа, някъде тук трябваше да има бараки. Видя ги вдясно от тях, на около двеста метра и ги посочи с ръка:- Ще те чакам там...Ако все пак някой от останалите войници е наблизо и прояви неблагоразумието да се появи достатъчно бързо, ще го поема... Твоят хоризонт ще е чист. Разбираш ли, момче?
На Арчи му се искаше да разбира. Клатенето на глава едва ли щеше да му помогне след минута, когато от него се искаше да застреля един човек. Опита се да впрегне цялата си воля, опита се да се постави на мястото на Рам, да почувства злобата, която го изгаряше, когато режеше на парчета... Отново му се догади. Слабостта го прояждаше като зараза. Точно в този момент се чувстваше крехък като фиданка, а Рам се извисяваше до него като хилядолетен бор. По дяволите! Та нали всяко дърво умираше. Имаше ли значение колко младо и невинно е било. Не! Просто един ден някой дървар идва и започва да прави на трески всички твои мечти. Само дето тук ролята на секирата се играеше от пушката, а дърварите бяха професионални убийци. Нещо като театър, в който нямаш шанс да оцелееш ако си на сцената.
-Разбираш ли? Един точен изстрел, но ако се наложи може да изпразниш целия пълнител. Просто го убий, но бъди сигурен, че си го направил. Приближи се до главата му и ако трябва му се изхрачи в размазаната физиономия. Може да махнеш маската ако желаеш, да го щракнеш и да пратиш снимката на майка му, та да види как...
-Млъкни!-просъска Арчи разтреперан.-Мамка му! Защо ти трябва да ми приказваш такива...Такива глупости! Дай проклетата пушка и да приключваме! ОК?
Едуард Рам безмълвно подаде оръжието. Двамата стояха мълчаливо в тъмнината. Усещаше се някакво статично напрежения във въздуха. На Арчи му се струваше, че се задава буря. Нещо припламна близо до тях и той насочи дулото на пушката в тази посока. Рам бързо постави ръка на приклада и го наведе надолу. Сложи пръст върху устните си, за да му покаже, че не трябва да говори, и съсредоточи вниманието си в посоката на светлината.
-Излезе!-съвсем тихо прошепна той.-Явно е запалил цигара.
-Не са ли забранени по време на Играта?
-Така е, но явно и сред най-съвестните момчета има издънки...
-Какво ще правим?
-Ще изчакаме да...Влиза вътре! Сега поне ти е ясно къде точно се намира бункера. Запомни добре това място и така настрой сензорите си, че да не стават грешки.
-Мисля, че това е последната цигара, която запали!-Арчи Блекууд стисна зъби, ръцете му още по-яростно стиснаха приклада на пушката.
-Така е по-добре-усмихна се Рам.-Аз тръгвам към бараките и ще те чакам там. Помни, че ще те покривам и няма да позволя на някое добро момче да ти пръсне черепа, но все пак бъди на щрек и внимавай...Тази игра не е на живот, а на смърт. Опитай се да бъдеш максимално рационален, а това означава по-малко изстрели и възможно най-висока ефективност.
-Не бях от най-добрите ученици по стрелба в училище, но...
Последните му думи едва ли стигнаха до ушите на Рам тъй като той с бързината на пантера се отдалечи от него. Арчи проследи прибягващата фигура. Добре, че въздишката, която изпусна беше твърде тиха. Той легна за малко по гръб, остави пушката до себе си и се прекръсти. Не беше особено набожен, но...знае ли човек. Може би малко вяра никога не е излишна. Та хората вярваха в какво ли не! Защо? Е, сега на него му се налагаше да повярва в собствените си възможности, за да се справи с една от последните прегради към свободата и живота. Арчи затвори очи. За секунда си представи живота преди взрива, всичко беше толкова прекрасно...ооооо! До болка прекрасно. Явно вечерта и сутринта бяха времето на спомените. Вече колко пъти си мислеше за отминалите времена, за грешките, които беше допуснал, за възможностите, които беше пропилял. Сега обаче нямаше да се случи нещо такова. Не! Той се обърна, пръстите му яростно се впиха в оръжието, зъбите му изкърцаха в тъмнината и той се надигна. Опита се да придобие формата на Рам, когато атакува. Май му се отдаде макар, че тялото му едва ли имаше същата внушителна осанка. Тръгна бавно напред. Много му се искаше да се обърне точно в този момент , за да види къде се намира Рам, но не го направи. Това едва ли беше особено проява на сила, но поне нямаше да го разколебае. Зъбите му действтелно бяха неистово стиснати. Държеше пушката плътно прилепнала до тялото си. Главата му беше на равнището на приведеното му тяло, но погледа се рееше леко нагоре. Не изтърваше вишката от поглед. Охраната спокойно се разхождаше напред-назад. Едва ли предполагаше, че на около стотина метра от него се намира затворника, който най-вероятно щеше да влезе в историята на Играта, като човека убил най-много екзекутори. Повече от сигурно беше, че охраната е твърде добре запозната с развитието на Играта. Все пак връзката на диспечера с Белия дом предполагаше частична информираност.
Арчи Блекууд напредваше съвсем бавно. Отново, без да се обръща, прецени, че Рам вече със сигурност се намира в бараките и е заел охранителна позиция. Това като че ли преля малко енергия в иначе леко скованите му движения. Той поизправи малко стойката си и увеличи крачката.
Вече го деляха не повече от петдесет метра. По инструкциите на Рам вече трябваше да се опита да привлече вниманието на охраната, но това не трябваше да става за сметка на глупави деяния. Изправи се напълно и се помъчи да обърне гръб на вишката като същевременно продължаваше да следи действията на мъжа горе. Измина десетина крачки в цял ръст преди охраната да го забележи. Не се обърна към него, а само полуизвърна глава и се ухили. Мъжът насочи големия фенер към него и за част от секундата Арчи остана в полезрението му, в средата на голям жълтеникаво-червен кръг светлина. Това май беше достатъчно. Със сигурност охраната беше разпознал чертите на лицето му, беше познал в него затворника, който трябваше да умре. На Арчи му се стори, че мъжът горе е тотално стъписан. Той се обърна вече с лице към него и насочи бавно, с плавни отмерени движения, пушката към него. Охраната бързо отстъпи крачка назад и приклекна. Сега вече не се виждаше никой горе. Арчи продължаваше да стои в тъмнината държейки оръжието в посока към вишката. Така стоя около двадесет секунди, време за което охраната отново се показа предпазливо. Той държеше своето оръжие насочено по посока на Арчи, но колкото и да му се искаше да го използва трябваше да се въздържа. По всяка вероятност се беше свързал с управлението на "Мордър", а оттам сега въртяха по горещата линия в Белия дом. До още две-три минути и всичко щеше да се задейства.
Арчи внимателно се прицели във фигурата горе. Постави пръст на спусъка и плавно започна да го натиска. Милиметър по милиметър. Да върви по дяволите Рам с неговите правила и разпоредби. Сега му се отдаваше идеална възможност да покаже, че може да мисли. Идеята, която го споходи мигновено, нямаше как да е лоша. Не, разбира се, че не. Виждаше се съвсем малка част от главата на охраната, но все пак достатъчна, за да представлява мишена. Пръстът прилепна до долу. Откатът беше слаб, но въпреки това Арчи за малко не изтърва пушката. Куршумът свистейки в нощта се насочи в посока на вишката и се заби в парапета, на около два-три сантиметра от целта. Перфектен изстрел. Арчи се ухили. Не се и беше надявал, че ще успее да го направи. Мъжът горе се свлече на пода на вишката и застина в очакване. Арчи го остави на една страна и съсредоточи вниманието си към мястото, където трябваше да се намира бункера на диспечера. Ако мислеше правилно войникът всеки момент щеше да изскочи от дупката си и...
Сноп светлина се разстла на двадесетина метра в ляво. Арчи приклекна и зае стратегическа поза за стрелба. Като в някой от филмите за войните между Севера и Юга, или между Франция и Англия. Едното му коляно се заби в пръстта, приклада се закова в рамото му, а дясното му око търсеше целта през мушката в края на дулото. Хубавото в случая беше, че разполагаше с автоматична пушка, а не с мускет, който трябваше да се презарежда след всеки изстрел, а това изискваше време, прекалено много време.
От процепа, който се образува в земята, първо се подаде приклад, а после и част от фигурата на "лакирания", един от тридесетте му екзекутори. Този път Арчи не изпита жал или някакво друго чувство. Сега не виждаше нещата през погледа на ням наблюдател, а преценяваше ситуацията като твърде опасна и жизнено важна за цялостното му оцеляване. Дори се уплаши от чувството, което го обзе, когато мерникът му се закова в главата на войника. Пое дълбоко въздух и натисна спусъка. Изстрелът огласи местността, притъпи слуха му. Той бързо презареди и отново стреля. Двата куршума се забиха на три-четири сантиметра един от друг. Но това беше без значение. Та той не беше на състезание по стрелба. Дори не му се вярваше, че нещата могат да се постигнат толкова лесно. Просто щракване върху спусъка и един човешки живот литва в небитието. Божия съдба! Важното в случая беше, че вторият куршум скъса ухото на войника, докато първия раздроби черепа му. Така че разликата в сантиметрите беше вече без значение.
Арчи бързо се изправи, огледа първо местността преди да повдигне поглед към вишката, където охраната с оръжие в ръка наблюдаваше какво става в краката му. Безмълвен свидетел на кончината на поредния екзекутор.
Арчи отново насочи пушката към него и стреля няколко пъти, а после силно изкрещя в тъмнината:
-Знаеш ли защо ме вкараха в панделата, приятел! Защото спах с жена ти и дъщеря ти!
Започна да се кикоти гръмогласно. Вдигна пушката победоносно във въздуха и се вгледа в мрачното небе.
...и точно в този момент чу свиреп писък. Идваше от мястото, където трябваше да се намира Рам.

10.
Бариерата беше приблизително на пет метра от мястото, което беше цел номер едно на всеки участник в Играта. Беше дълга около два метра, направена от плътен метал и оцветена в кървавочервено. Нямаше начин да се вдигне ако не се включеше пусковия механизъм. Охраняваше се от четирима войници, които биваха сменяни на дванадесет часа. Те ограничаваха достъпа на любопитни зрители, но не с приветливи усмивки и помахвания с ръка, а с автомати и желязна физиономия. На двадесет метра от бариерата се намираше и най-високата сграда във Вашингтон днес, тази на корпорация "Ченс". Тази близост беше от изключително значение за екипа, който имаше задачата да отразява Играта. Ефирната зона започваше на около две мили от бариерата. Екипът проследяваше миграциите на затворника и отразяваше ходовете на военните пред погледа на милиони зрители. Когато участникът навлезеше в Ефирната зона се блокираше всяко радиоизлъчване от и към периметъра на Зоната. Това бяха миговете на истината, както обичаха да ги наричат. Пълно затъмнение от вън, пълно затъмнение от вътре. Просто оставаха нещата да се движат от самосебе си до момента на колуминацията. До сега точката на колуминация винаги се свързваше с кончината на поредния затворник, нямаше случай някой да е достигнал до финала. Последното най-добро постижение беше на една жена, която имаше нещастието да загине на около триста метра от заветната й цел. Кофти! Но точно това харесваха хората. Те обичаха да гледат нещастието на другите, обичаха да се наслаждават на болката, обичаха аплодисментите, обичаха миризмата на кръв, обичаха аромата на смъртта. Опияняваха се от смъртта.
Финалът!
Четирима войници, една бариера, един компютър, един код, който беше път към свободата.
Единият от двамата, които приближаваха към бариерата беше висок, косата му беше скрита под тъмнозелено кепе. Носеше униформа на техник от "Ченс", на куртката си имаше отличителни знаци на корпорацията. Другият беше среден на ръст. Също носеше кепе, но синьо. Имаше добре оформени мустаци, а видът му издаваше общността към която се числеше. Беше военен, а това неминуемо го причисляваше към привържениците и последовтелите на Водача.
Двамата вървяха с отмерена крачка към четиримата войници до бариерата. Военният беше сложил ръце в джобовете си и тихо си свиркаше някаква мелодия. Техникът пък пушеше тънка цигара, а в дясната му ръка се мяташе куфарче. Крайчетата на устата му нервно потреперваха, така че цигарата се клатушкаше нагоре-надолу. Пепелта периодически падаше по куртката му, но това явно не му правеше никакво впечатление. Най-вероятно не беше свикнал да я изтръсква, а по-вероятен беше факта, че цигарата май въобще не напускаше мястото, което заемаше в устата му.
Единият от войниците, русокос младеж с орлов нос и големи черни очи, постави ръка на кобура и пръстите му нервно започнаха да барабанят по дръжката на пистолета. Колегата му го изгледа строго и той с нежелание отмести ръка в страни.
-Спри!-прогърмя гласът на едния от охраната на бариерата. Имаше капитански нашивки и по всяка вероятност беше най-старши. Ръката му се протегна напред, в посока на двамата и застина пред него като непробиваема стена. Пръстите му бяха обтегнати като в каратето.
Двамата спряха мигновено, но не казаха нищо.
-Зоната е забранена за посещения, господа!-продължи капитана като се мъчеше гласът му да бъде лаконичен и спокоен.-Мисля, че трябва да обърнете, а и още не е започнало излъчване, така че по всяка вероятност днес няма да има нужда от посещение!
-Капитан Айвз-отбеляза тихо военният от другата страна на бариерата.
Назованият по име почувства как по тялото му преминава трепет. Имената на тези, които охраняваха Зоната не бяха уповестявани на всеослушание.
-Аз съм полковник Джейк Сантори-продължи все така спокойно военният, ръцете продължаваха до стоят в джобовете,-от личната охрана на Еилийн Робрътс!
-Легитимирайте се, сър!-почти през зъби измърмори капитана. Той неспокойно огледа другите трима, които уж безгрижно стояха около него, но бяха повече от готови да вземат активно участие ако се наложи.-По-бавно движете ръцете! По-бавно,..сър!
Военният се ухили гръмогласно и спокойно измъкна ръце от джобовете на панталона. Лявата му ръка се повдигна във въздуха, а дясната бавно се насочи към вътрешността на куртката. Задържа се там около пет секунди, а след това се появи държейки някаква пластмасова карта.
-Ще проверите ли, капитан Айвз?-попита той и пристъпи напред.
-Стойте, сър!..Аз ще я взема!
-Ще ви похваля пред Водача, капитане...Незнам дали винаги така си изпълнявате задълженията или само когато пред вас се появи по-висшестоящ офицер, но...
Капитанът взе картата от мъжа със синята куртка и се насочи към кабината мърморейки си тихо под носа. Тримата продължаваха да наблюдават мълчаливо.
-Като гвардията на Зевс!-ухили се военния.-Добре, момчета!
Старшият на поста постоя няколко минути вътре в кабината. Компютърът отчетге, че документът отговаря на базовия номер, който беше заложен в него. Секунди по-късно част от досието на полковник Сантори започна да запълва монитора. Към кодовите карти за самоличност се прикрепяше най-важната и съществена част за човека, разбра се и дума не можеше да става за секретна информация.
Капитанът напусна кабината и подаде картата на мъжа пред себе си, а после обтегна тяло и отдаде чест. Останалите бързо го последваха.
-Добре, деца!..А сега да поработим!
-На вашите заповеди, полковник!-издекламираха и четиримата в един глас.
Като хор на ангели! Глупаци! Колко такива като вас...
Сантори не искаше да мисли за онези времена, нито пък за тези, които предстояха. Не се интерисуваше от охраната на бариерата. Те бяха хора на генерал Нау, а неговите момчета, неговите момчета бяха вътре в Зоната. А сега по-голяма част от тях бяха мъртви. Студени тела, които след края на Играта ще бъдат изнесени и погребани. Почестите, които щяха да им бъдат оказани едва ли щяха да се равняват на тези при пищните погребения на политици и важни клечки, но...Американския флаг. Новият американски флаг! Вече липсваха повечето от щатите, а това нямаше как да не се отрази върху имиджа, който американското знаме упражняваше върху света.
Полковникът пое безмълвно картата си. Ръката му постоя протегната още няколко секунди, а после отново потъна в джоба на куртката. Той погледна към техника, който продължаваше да дъвче цигарата си безмълвно, в очакване на заповеди. Поне момчетата му щяха да бъдат отмъстени...
-Рутинна проверка на компютаризараната система!-отбеляза полковника и разкъса напрежението във въздуха.-Водача се опасява, че когато техниката не се използва дълго време е възможно да настъпят нежелани изменения. Разбирате, нали? Нещо като да се амортизира от старост!
-Слушам, сър!..Да внеса ли запитване, сър?
-Ваша работа-повдигна рамене полковника и махна на техника.-Да вървим! Мисля, че ще ни отнеме не повече от час!

Отмести поглед встрани и се замисли. Какво ли можеше да означава това? Сканира снимката и въведе образа в базата данни на компютъра, свърза се с модема в центъра и зачака резултати. Ако имаше поне малко нова информация за мъжа долу, то сто процента компютърът щеше да я открие.
Зачака в напрежение. Секундите отлитаха бързо. Две-три минути, но нищо. Отмести поглед от монитора и отново потърси мъжът със синята куртка. Не се виждаше. Охраната на бариерата го беше допуснала без някакви по-особени проблеми и проверки. Просто статичната информация, която на този етап беше заложена в базата данни. Системата бързо възстановяваше своето действие, но все още имаше доста пукнатини, които можеха и трябваше да бъдат използвани от хората, които знаеха какво точно щеше да се случи с Щатите ако нещата не се вземеха в сигурни ръце.
Щом мъжът беше допуснат само с кодовата карта, то значи....
Пиу...пиу...пиу...
Това беше знак от компютъра, че е намерил нещо. Лицето на мъжа покри половината монитор. Имаше къси мустаци, прекалено къса коса, светли очи. Данните за него бяха повече от кратки, но достатъчно фрапиращи. Най-важното беше, че е полковник от личната охрана на Водача, а това не беше никак малко. Прехвърли набързо останалата част от информацията и започна да асимилира това, което вижда. Трябваше да определи поне повърхностно за какво една толкова важна клечка си цапаше кубинките в прахоляка до бариерата. През последните седмици беше рядкост големите момчета от кабинета на Еилийн Робъртс да слизат сред простолюдието. Под "простолюдие" се разбираше всеки , който не е военен, а това бяха значителна част от оцелялото население.
Какво деградация на общественото положение. Щеше да мине съвсем малко време и класовото разслояване щеше да рефлектира унищожително върху наложените порядки. Това беше неминуемо. Историята го беше показала нееднозначно, но явно някой хора са искали прекалено бързо да се оттърват от училището катерейки се нагоре в йерархията на военните. Това беше един от начините да оцелееш в колежа, да намериш смисъл на живота. Но военната кариера не даваше необходимите познания. Тя не можеше да те направи отговорен за постъпките и действията на милиони. Хората не бяха животни, те не трябваше да бъдат потъпквани. А военният режим не беше нищо друго освен...Сталинизма! Комунизма! Хитлеризма! Маоизма! Само колко много натруфени лидери с богато въображние са се опитвали да направят света по-красив, но ръководени от лични съображения. Това беше и грешката и на днешния Водач. Той не беше запознат достатъчно добре с лостовете, които управляват икономиката. Нито пък някой от неговия екип беше достатъчно добър икономист и надежден съветник. Трябваше да се отчита факта, че не икономиката, която стоеше в основата на развитието на света, трябва да се политизира, а политката трябва да се ръководи от икономически цели. Зад гърба на всяко едно политическо действие трябваше да стои добре премислен икономически ход. Това беше избора. Това беше единствения вариант, който можеше да помогне на Щатите да се стабилизират. Да направи хората по-благосъстоятелни, да им вдъхне вяра и надежда, да повдигне самочувствието им, духа им. А не изтърканите фрази като "слушам, сър", "разбира се, сър", "тъй вярно, сър", "съвсем не, сър". Военщината не можеше да управлява ефективно едно демократично общество. Военните имаха съвсем друго призвание и съвсем скоро хората щяха да разберат за какво точно става дума.
Той набра номера на Стивън Уорд и зачака от другата страна слушалката да бъде вдигната.
Гласът на Уорд беше доста глух, личеше си умората или пък беше напрежение. Напрегна мисълта и реши, че е по скоро последното. Преди няколко часа Уорд би трябвало да е присъствал на погребението на Лили Важ, а това неминуемо беше рефлектирало върху настроението му като цяло.
-Ще се заинтерисуваш ли ако ти кажа, че Робъртс е пратил от личните си хора да правят проверка на Бариерата?
Няколко секунди не последва нищо.
-По-точно?-попита Стивън Уорд.
-Полковник от личната охрана. Някой си Сантори с един техник от "Ченс"...
-И са там?
-Пуснаха ги веднага след като показа кодирана карта.
-Мисля, че трябва да повдигна въпроса пред Важ, а ако той реши може да го отнесе до комисията. Знам поне за двама души, които ще вземат нещата под внимание. Още от самото начало се съгласиха с половин уста... Играта не е свършила и всяко действие, което има за цел да осуети края, е наказуемо според закона. Водача сам предложе това да бъде включено в правилата ако не греша.-знаеше, че не греши. В една дебела папка, стояща в заключения сейф имаше копие от документите, които комисията беше разписала преди близо година. Знаеше по-голяма част от клаузите наизуст.- Мисля, че ако нещо стане...-настъпи кратко мълчание, долавяше се само тежкото дишане от другата страна на линията,-ако нещо стане, то това ще означава, че Робъртс си е вкарал автогол.
-Перфектно!
Връзката прекъсна. Гордън Страк остави телефона си и замислено се загледа през щорите. Колко ли време още трябваше да играе тази проклета игра. Ненавиждаше да бъде по средата на действието, но за момента това беше най-добрата алтернатива. Това беше най-сигурната позиция, която човек можеше да заеме.

11.
Никола Вранан се суетеше около ревера на сакото си. Беше прехапал устни и си мърмореше нещо.
-В ефир след 10 секунди!-прогърмя нечий глас и Вранан насочи поглед към камера едно.
-Ще се оправя!-усмипна се срещу обектива и приглади някаква несъществуваща гънка.-ОК съм! Можем да започваме шоуто!
Операторът започна да отброява секундите с ръка, като за всяка секунда свиваше по един пръст.
-Четири, три, две...начало!
-Добър вечер, Вашингтон! Добър вечер и на останалата Америка! Колкото и отдалечени да сте от гнездото на осите, все пак сте достатъчно близо да усетите ужилването им...Хубавото е, че жилото не остава, но пък сърби ужасно и се подува като празен балон...Вашингтон, един красив дворец на илюзии, по който навремето повечето от нас са се прехласвали. Красиво местенце, което не остана непокътнато от сарказма на нашите обичани ръководители. Място, което дълго време беше център на световната политика и дълго време ще остане в историята като центъра на края. От тук се гради света, от тук се руши надеждата за по-добрия свят. Романтична драма с неизвестен край. Или пък краят е известен? Предопределен от тези, които сме избрали да решават от наше име...Или поне избирахме преди всичко тук да започне да се гради наново...И тъй като времето е малко, нека започнем с основните въпроси за днес. Днес гост в шоуто ще бъде небезизвестния претендент за президентското място Дънкан Важ...-Вранан направи лек жест с ръка към оператора, който разбира се не беше уловен от камерата, и камера номер две показа в близък план гостът.
-Здравей, Америка!-Важ се усмихна. Гласът му беше плътен, леко студен и безпристрастен. Помаха леко с ръка и се намести във фотьойла.
-Добър вечер и на вас, мистър Важ!
-Благодаря за поканата-на свой ред кимна Важ.
-Мисля, че днес трябва да просветим зрителите за вашите основни идеи. Какво стои зад тях и перспективите, които давате за бъдещето на Щатите.
-Разбира се.
-От друга гледна точка е наложително да се обърне внимание и на мнението ви относно глобализацията като вариант за по-бързото излизане от кризата...Мнението ви, а и мнението на хората от екипа ви. Разбира се ако то не се припокрива и ако е желаете да го споделите с всичко нас.
-Да запчваме играта!-Важ се усмихна в камера номер две.
"Доста многозначително", помисли Никола Вранан.
-Първи въпрос... Идва от Тенеси. Джанет Скинър...Кой прие народната маса да не участва пряко в изборите и това допринесе ли за вашата загуба?
-Добър въпрос като за начало. Мисля, че съвсем наскоро говорихте нещо по тази тема...
-Сенатор Бърк...
-А, да...Ами той каза много истини. Народа реши сам, че така ще е по-добре. Вотът им, с който издигнаха своите представители, беше решаващ. Оставиха съдбата си в ръцете на непознати от някакви предизборни листи. Който се занимава с политика или поне следи с известен интерес движението на политическите партии, едва ли е срещнал много познати имена в изборните листи...Това разбира се не е свързано с факта, че бомбата погуби значителна част от политическия елит на американската общественост.
-Ами?
-Кандидат сенаторите и конгресмените до една или друга степен са хора, които са запознати с проблемите доста повърхностно. Не казвам, че в този момент може да има човек, който да знае кой е правилния път със сто процентова сигурност, но все пак е по-добре понякога да се довериш на тези, които са отъпкали пътя, а не на тези, които тепърва започват да прохождат.
-Искате да кажете, че значителна част от заемащите високопоставени постове в държавната йерархия са некомпетентни?-опита се да контрира Вранан.
-Точно така! Отчасти и вие го доказвате с вашето шоу! Не е ли така?-отговорът на Важ предизвика смесица от негодувание и възторг сред зрителите в студиото.-Значителна част от личностите не знаят точно с какво се свързват задълженията им. Проблемът се задълбочава и от факта, че екипите, които са сформирали са от повърхностни наблюдатели, които не могат да управляват семейния си бизнес, а са се наели да стопанисват държава като САЩ. Това е недопустимо като се има пред вид, че до преди взрива САЩ беше номер едно в света, а сега се мъчи да догони държавици като Литва и Латвия, които се стабилизират със значително по-бързи темпове. Да не говорим за държавите чудо като Хонг Конг или Китай.
-Можете ли да посочите имена?
-Ще ми бъде трудно, а и сам казахте, че времето е ограничено!
Сред аудиторията отново настъпи оживление.
-И все пак?
-Мога да отметна десетина имена от изборните листи. Всички останали са просто набедени политици.
-Не сте ли прекалено суров или как да кажа... Не стои ли факта, че загубихте на изборите, зад това ваше мнение. Все пак Еилийн Робъртс победи с пълно мнозинство.
-Желаете да дискутираме тези въпроси ли?-спокойно запита Дънкан Важ.
-Мисля, че хората ще искат да знаят.
-А направили ли сте проучване каква част от хората гледат вашето шоу?-контрира Важ.-Според проучване, с което съм натоварил екипа си, значителна част от населението на Щатите е прекалено заангажирано с това да си търси работа, а по-голямата част от другото население търка наровете в затворите. Беше изключително находчива идея от страна на Водача да проектира огромни монитори на новите небостъргачи, но мисля, че зад тази негова идея стои не мисълта за просвещение на населението, а за задовляване на неговите най-низки инстинкти.
-Имате пред вид Играта? Ще засегнем и този аспект от политиката на днешния Водач...А за проучването май сте прав, мистър Важ...И все пак рейтингът на моето предаване не е никак малък.
-Рейтингът ви се мери на база на останалите предавания, а не на база общото население, което превключва на канала, когато вие сте в ефир. Факт е, че "Ченс"-ТВ за момента е най-гледаната телевизия.
-За момента?
-Нищо не е вечно-усмихна се Важ.
-Съгласен съм...Неоспоримо е, че САЩ от лидер в света остават посредствена държава с бъдещи миражи...Относно вашата политика? Идеите ви? Има доста зрителски въпроси по тези проблеми.
-Моята политика е твърде силно казано...Това е една напълно осъществима идея, която е споделена от десетки специалисти, които са управлявали заедно с последните ни трима президенти. Както знаете до тогава САЩ бяха номер едно. Доларът беше валутата, с която оперираше повече от половината свят. 4/5 от световната търговия беше подвластна на долара. А днес трябва да се конкурираме с толар или рубла.
-Не е ли точно това причината поради която хората не гласуваха за вас?-Вранан направи грешка, груба грешка, но беше трудно да се поправи. Операторът забеляза това и бързо отмести камерата. Важ също забеляза слабото място във въпроса, но предпочете да не атакува. Крайчетата на устните му леко се разшириха, но това беше единствения жест, с който показа, че е отбелязъл слабостта.
-Може и да е така-само отбеляза той и зачака въпроса, но под друга форма.
Вранан леко кимна в знак на благодарност докато камерата все още не беше насочена към него. Пооправи косата си и продължи:
-Имам пред вид, факта че зад вас стоят хората, които доведоха света до положението, в което се намираме в момента!
-А какво е то?
-Един деморализиран свят изпълнен с горест и печал!
-Доста поетично.
-Коментара е на зрител от Айдахо. Кент Уайтгроу-добави Вранан прочитайки името от бележника си.
-Доста сполучливо сравнение...Благодаря за него! Но какво се разбира под деморализация? Упадък на едно общество породено от собствената му глупост или стъпките, по които продължава да се движи същото това общество, след като вече е преживяло ужаса на една нечовешка катастрофа?
-Това не е ли контраудар към вас и хората ви?
-Напротив! Това е контраудар към всеки, който се има за член на обществото...Колко хора днес се отъждествяват като част от американската нация без след това да се стремят да бръкнат скришом в джоба ви? Да се наречеш американец днес не е толкова престижно.
-Но нали тъкмо хората, които стоят зад вас доведоха света до тази разруха! Защо се надявахте, че именно те ще успеят да ни извадят от калта?
-Аз не се надявах! Аз се надявам! Това е разликата.
-А причините?
-Повече от фундаментални...Светът се ръководи от политици, а не от войници. Има фрапиращи различия в мисленето между тези две групи хора.
-А взрива?
-Въртим се все около нещо, което вече е станало...Това е грешката, която трябва да избегнем ако искаме скоро да погледнем в по-добра перспектива на бъдещето. Какво се промени след взрива. Населението на Земята намаля драстично. Загинаха повече от три милиарда души. Ние бяхме една от най-засегнатите държави и въпреки това се мъчим стоически да се изправим на крака и да вземем кормилото на световната власт в свои ръце. Отново се стремим към империализъм, а не към нещо по-ценностно. Това правят всички останали...Явно никой не си е взел поука от случилото се. Ще минат няколко години и някой друг отново ще натисни червения бутон и тогава...край!-Важ махна с ръце симулирайки взрив.-Наистина какво се промени? Има ли държава наречена Палестина? Не! И преди нямаше...Израелците отново се мразят с арабите. Отново загиват стотици невинни всеки ден. Балканите продължават да бъдат най-взривоопасното място в Европа. Мюсюлманите постепенно настъпват на север. ИРА продължава да съществува и да се стреми към отделяне от Великобритания. Сепаратистите от ЕТА са хвърлили око на внучката на краля, която е едва на пет години и то само заради безумната идея да отцепят баската част на Испания. Африка продължава да бъде "трети свят", а това днес означава нещо още по-лошо...Какво се е променило тогава?
-Отношението към политиците?
-Така е...Но това е грешната позиция в случая. Политиците грешат, но с грешките им оперират военните. Да не казвам, че значителна част от грешките им се подстрекават от военните. Запознат сте с военния бюджет, който Буш разписа, за да бъде издигнат антиядрения щит. Милиарди долари потънаха в търбусите на Военнопромишления комплекс на Щатите, а какво стана?..Всички видяхте.
-Буш беше привърженик на по-твърдата политика!-коментира Вранан.
-Буш изразяваше интересите на Военнопромишления комплекс. За да управляваш света трябва да си не само номер едно, трябва да можеш да правиш компромиси, да знаеш кога да отстъпиш и кога да притиснеш!
-Искате да кажеше, че политиката на Еилийн Робъртс е един вид продължение на започнатото от Буш?
-Не! Искам да кажа, че управлението на Водача няма нищо общо с понятието политика. Управлението на Водача е свързано с военна диктатура в лека фаза, която съвсем скоро ще прерастне в крайни нацистки мерки!
-Това е шамар в лицето на управляващите!
-Това е истината и се надявам заради това мое изявление да не спрат излъчването на шоуто ви утре!
Никола Вранан се усмихна. Май трябваше отново на атакува, но по-леко.
-Май не симпатизирате на Водача!
-Това е известно...
-Нямам пред вид относно идеите му, а като цяло. Неговата личност...
-За мен той е военен и не е компетентен да изведе страната ни от кризата. Една държава се нуждае от стабилна инфраструктура, от процъфтяваща икономика, а не от увеличаване на военната мощ. И то точно сега, във времето, когато парите не стигат за заплати на държавните служители, а близо 2/3 от хората живеят под жизнения минимум. Нима целите на Водача са свързани с достигане на жизнения стандарт на държави като Мали, Тунис, Албания или пък закупуването на старите руски "МИГ"-ове по някакъв начин ще компенсира празните стомаси на американците. Защо не се влагат средства в нужни проекти, а постоянно се строят затвори? Нима американеца след година-две ще дава вота си зад решетките? Каква е целта на днешните лидери? Да вкарат колкото се може повече хора на топло?..Това ли е политиката, от която американския народ очаква да стабилизира икономическото си благосъстояние?
-Мисля, че съвсем скоро ще мога да задам тези въпроси на няколко други участници, които съм поканил...Разбира се нямам правото, а и необходимата еирудираност, да изказвам мнение по тези проблеми.
-Мисля, че сте много по-добър специалист от повечето, но...Нека продължим по темата!-Важ се пресегна и взе чашата с вода в ръка. Отпи бавно и пак се отпусна назад.
-И нещо по-конкретно за програмата ви? Тази, с която загубихте?
-Не искам да разисквам козовете си днес, особено като се има пред вид, че съвсем скоро народа ще бъде изправен пред нова алтернатива. Мога само да ви кажа, че се усланям на икономическите лостове и стабилизатори, които дълго време ни държаха на водеща позиция. Ако политиците, които заобикалят Водача, могат да си извлекат някаква поука от това, което казвам, то ще бъда прекалено радостен да поема по пътя, който се надявам да започнат!
-Оптимистично!
-Хората ще се пробудят!
-Сигурен ли сте, че смъртта на дъщеря ви не е причина за негативното ви поведение към Еилийн Робъртс!-въпросът беше доста неочакван, но реакцията на Важ беше далече по непредвидима. Той продължи да си стои все така спокойно, лицето му дори не промени изражението си. Дори не трепна.
-Мислите, че убиството на дъщеря ми е било за цел политическа ми дестабилизация?
-Слухове, които се носят...-реши да опипа почвата Вранан.
-Възможно е! Но не мисля, че човек би паднал толкова ниско с единствена цел да задържи властта в ръцете си. Кръвтта на невинни хора не е начина да останеш чист в политиката. С нея не мърсиш само себе си, а и идеята, която защитаваш. Показваш страх!
-Значи не обвинявате управляващите за това?
-Разбира се, че ги обвинявам!
-Имате пред вид беззаконието и това, че нищо не се прави срещу престъпността?!
-Строят се затвори! Това не е нищо! Но не е решение на проблемите. Проблема е, че трябва твърдост на улицата, а не твърди стени, които да спират ентусиазма.
-И ето, че отново стигаме до една болна тема. Играта! Какво ви е мнението?
-Гоним света, а вървим в точно обратната посока. Вярно е, че Земята е обла, но ако продължаваме да летим в небесата, ще паднем от доста по-високо, отколокото ако просто си следим правилно набелязания път.
-Което ще рече?..
-Искаме да станем лидер в света, а се мъчим да превърнем страната ни в един сърцераздирателен цирк. Нима така ще накарме света да ни повярва, че отново сме готови да бъдем лидери? Връщаме се в Средновековието, за да покажем на самите себе си колко сме низки. Опитваме се да покажем силата си пред света, а фактически изглеждаме като съсухрени старци или като невръстни деца, които или вече не мислят рационално или въобще не са стигнали до фазата, в която могат да мислят.
-Против Играта сте, така ли?
-Играта е форма на отвличане на общественото внимание и пренасочването му в посока, която е изгодна за Водача. Опитва се да реабилитира хората, да им покаже, че мисли за проблемите им като наказва виновните, но какво постига всъщност. Убива същите тези хора, които рано или късно ще се наложи да дадат гласа си за него...или за мен. Опитва се да демонстрира сила, но колко сила е необходима на човек, за да се изправи невъоръжен срещу тридесет войника? Действително ли мислите, че в Играта има поука?
-Следил съм доста предавания-отбеляза Никола Вранан. За сега му харесваше темпото на разговор. Движеше се добре.-Навежда на размисли.
-На какви? Плати си данъка или ще влезеш в затвора! Това ли е алтернативата, която предлага Водача? Глупости! Повече от 1/3 от затворниците са вътре по простата причина, че не разполагат със средства, за да си платят дана към държавната хазна. Случайният подбор, доколкото е случаен, оправдава ли правото на Водача да наказва със смърт човек само заради факта, че е укрил или неплатил данък по простата причина, че едвам препитава? Това е отговора на който трябва да си отговорят хората, а не да стоят пред екраните и да чакат със затаен дъх финалния куршум...Защото утре на мястото на участниците може да е всеки един от нас, от вас!-Важ изстреля показалеца си напред към камерата.
-Споменахте "случаен подбор" и "доколкото е случаен"...Имате ли нещо пред вид?

-Идеален начин за разчистване на пътя...Неудобните отиват в затвора, а Играта е идеалната алтернатива за безнаказано решаване на проблеми!
-Конкретно!
-Нека оставя на екипа ви да се потруди малко...Мисля, че ще излезе доста интересно предаване ако поразчупите малко мистерията около съдебната политика на страната.
-Благодаря!-кимна водещия.-Въпросът остава открит и ако изявите желание можем да го дискутираме в края на предаването!
-Ако до тогава не са ме изкарали с белезници на ръцете!
Вранан се помъчи да скрие усмивката си.
-А какво ще кажете за развитието на последната Игра!-Вранан зададе въпроса си малко по тихо. Това беше коз, за който дори и сътрудниците му незнаеха.
Важ съвсем леко се усмихна, но едва ли зрителите в залата и пред приемниците биха определили това като усмивка, а не като смутено помръдване на крайчищата на устните.
-Мисля, че на няколко пъти ваши гости са били придружавани от държавната полиция след края на шоуто...Респектиращо!..А какво за нея?-избяга директен отговор и Вранан разбра. Просто щеше да заобиколи въпроса щом Важ не искаше да коментира.
-А относно глобализацията като алтернатива за САЩ?-побърза да смени темата, макар че публиката в залата беше настръхнала в очакване на отговор на предходния въпрос.
-Привлекателна идея, но мисля, че света не е готов за нея. На този етап разпокъсаността е значително по-съвършен ход. От години се говори, че глобализацията е благоприятна, че това е процес, който носи най-голямото добро за най-много хора, че доброто гражданство се основава на безпристрастното обективно правило на пазара и доброто управление означава правителства, стоящи настрана от пазарните сили и оставящи най-ефективното въплъщение на пазарна свобода. За да се прецени ефективността и необходимостта от един глобален свят първо трябва да дадем отговор на много въпроси. Някой от тях са константни, други се променят, но някой от тях, които и днес оказват решаващо въздействие върху икономическото развитие на света са свързани с истинските мотиви и последици на глобализацията. Бяха ли успешни програмите за структурно адаптиране, наложени върху развиващите се страни? Кои страни всъщност днес могат да се определят като развиващи се, кои като развити и кои като изостанали? Къде е границата мужду тях? Какво кара Световната банка и Международния валутен фонд постоянно да изменят политиката си и да търсят лигитимност? Какво е влиянието на така наречаната Световна банка върху развитието на международните икономически отношения и до каква степен можем да определим наличието на такива... За мен просто формулировки като Световна банка, Международен валутен фонд, Европейски съюз, Програми за регионално развитие са просто отживелица или поне не мисля, че точно сега е момента да обсъждаме тяхното влияние върху нестабилния свят. Такива организационни системи, чиято единствена роля трябва да бъде стабилизиращата, не могат да съществуват в един свят изпълнен с размирици, в един свят раздиран от конфликти. За да се установят такива структури е необходимо единомислие, а на този етап това е повече от химера.
- Свободата, е казал Хегел, е разпознаването на необходимост. Според предлагащия неолиберализма като последовател на философа Франсис Фукуяма свободата се основава на признанието за неумолима необратимост на глобализацията на свободния пазар.
-Така е! Точно по тази причина преди години хиляди протестиращи се бяха събрали в Сиатъл в знак на протест. Мисля, че знаете за какво говоря, нали? Грешка, която беше фатална за милиони хора и за света като цяло.
-Продажбата на Световната търговска организация!-кимна водещия.- В средата на 90-те години на миналия век тя е била продадена на глобалното общество като част от многостранна система за икономическо управление, което би трябвало да осигури необходимите правила, за улесняване растежа на глобалната търговия и разпространението на нейните изгодни ефекти. Няколко години по-късно намесите и последиците от основаването й станали толкова ясни на голям брой хора, колкото обир, извършен на ярка дневна светлина.
-Уместно сравнение!-съглади се Дънкан Важ.-Защо тогава да тръгваме пак по същия път след като вече веднъж сме стигнали до края на задънената улица?
-Мисля, че точно това стои и в основата на общественото мнение относно избора им!
-Очаквах да го кажете! Така е, но е добре да осъзнаваш кога правиш грешка, за да не допуснеш едно и също нещо да те погуби два пъти. Когато едно малко дете се удари два поредни пъти в ръба на масата, то започва да я заобикаля. Давайки властта в ръцете на военните ние се мъчим да се ударим за трети път. Нима това е най-удачния ход за бърз прогрес...Или ще търсим решението на проблемите си в субсидии от Световната банка, Международния валутен фонд, лидери на който бяхме съвсем до скоро... Истината е вечна, но това има значение в живота на хората само когато тя стане сила.
-На една пресконференция Водача беше казал...Позволете да цитирам!-Вранан придърпа някакъв лист към себе си и започна да чете:- Заедно с напредъка на глобалните пазари и технологии, ние виждаме едно ново търсене на общност на местно, национално и глобално равнище, което отговаря на промяна и несигурност, но също така засяга най-доброто от нашата природа и устоявани ценности. С това идва нов политически ред - легенда, основана върху взаимна отговорност - едновременно измежду страните и сред света. През този век ние трябва да сътворим един нов свят, една отворена икономика с несравними възможности за хората и бизнеса. Ние ще успеем само ако това отворено общество и икономика e подкрепено от силния дух на взаимна отговорност - чрез социално обхващане измежду страните и чрез взаимно обвързване на международно равнище, което да помогне на тези, засегнати от геноцид, дългове и екологични проблеми държави.
-Интерпретация на едно отминало столетие! До колкото ми е известно екипа на Водача не особено ефективно пише речите перефразирайки частично речи на известни лидери от миналия век. Вие сами решете дали това е ефикасен метод за решаване на проблеми...Тогава света не е познавал разрушенията от ядрена война, нито пък са били предвидени последиците, които ще настъпят след това. Тоталното сриване на световната система е факт. Тя би трябвало да се гради постепенно, стъпка по стъпка, а не с ръкомахане...Светът расте с хората, които го управляват. За какъв нов политически ред можем да говорим при положение, че отделните структурни единици са разбити на прекалено малки детайли, чието сглобяване ще отнеме поне десетилетие...Днес трябва да обърнем внимание на глобални цели като: овладяване на вътрешнодържавното напрежение, ликвидиране на престъпността или поне ограничаването и в разумни норми ако въобще може да се говори за нещо такова, справяне с безработицата и не на последно място облагородяване на почвите и започване на програми по естествено възпроизводство на атмосферата...Това са елементите, които след десетина години ще ни помогнат да направим първата стъпка към интеграцията ни с останалия свят. Не ни трябва глобализация, а мобилизация и то пълна, за да спрем упадъка на американската общественост. Разбира се за едно глобално общество не трябва да сме готови само ние, а и останалия свят. Така че,..мисля, че просто е глупаво и твърде наивно да обсъждаме такива теми за сега.
-Разбирам! Мисля, че това, което казахте беше доста интересно за аудиторията ни...Благодаря, че приехте поканата ми за участие, мистър Важ!-Никола Вранан подаде ръка на Дънкан Важ.-Ще кажете ли нещо в заключение?
-Чакайте утрешния ден! Отворети си очите и повярвайте на това, което ще видите!
Водещият направи знак на оператора да обърне камерата към него. И този път шоуто беше минало добре, макар и не съвсем както го беше запланувал, но...