автор: Mojsei

Как да развием индивидуалността си?




(Продължение)

Превъзмогване на неблагодарността


-Взаимността е поле и на стимулиране на неблагоарността! - започна Джиги разговора ни с поставянето на реален проблем. -Според мен, взаимността предполага и самостоятелността на индивидите и тук, като негатив на развитието, избуява и неблагодарността, която се оказва коректив на взаимността. Различните типове общества са основа за разбирането на този процес…
-Да! - правя опит да продължа логиката на въпроса.-В неразвитите общества индивидът се поставя в служба на цялостта и неговата уникалност се пренебрегва. Различието се разглежда като тежък грях и се преръща в основа за смазване на тази различност, достигайки се до смазване на индивидите, които полагат усилия да развиват тази общност. Парадоксът е в това, че мнозина индивиди отдават силите си на общността, а общността проявява нетърпимост към тях. Нивелирането се оказва удобна форма за съществуване на господстващата посредственост.
-Това са тоталитарните общества, които, по силата на собствената им логика, се обкичват с приемлива идеология, предназначена да отклони вниманието на хората от реланите проблеми. В такива общества индивидуалното развитие е проблематично и, доколкото го има, е подчинено да утвърждава този тип социлност - продължава разсъждението Джиги.
-В такива общества интелигенцията се обезличава като се превръща в потенциал за формиране на идеолозите - правя малко допълнение.
-Друг тип общества, които са собственост на частен интерес, си изграждат идеологията, че в тях се развива отделният индивид - казва Джиги.-В тези общества борбата между индивидите е по-ясно изразена и тук динамиката на процесите е по-голяма, но това става в ущърб на общността, което деформира хората по друг начин.
-А и за двата типа общества е характерно, че развитието им най-често се представя чрез идеите, които господстват в тях. Това е съществен въпрос…- казвам и спирам. Замълчаваме.
-Какво конкретно имаш предвид? - пита с интерес Джиги.
-О, много неща! - казвам неопределено.-Преди всичко, виж неблагодарността, която се проявява към поколенията, които създадоха този свят и го поднасят като дар на своите наследници. Самият този процес се прикрива от най-новата идеология, която залага на негативизма. А какво става, когато процесите не се познават, да кажем в литературата? Тогава се съдават идеолози, т.е. автори с лъжливо съзнание, които си мислят, че творят литература, а реално те правят идеология - разпростаняват лъжи.
-Имаш ли нещо конкретно предвид? - пита Джиги.
-Да! Вчера прочетох стихотворение, в което се поставяше въпросът за процесите, които са протичали в близкото минало. Чудесно, но изложението не издържа критика, защото развива идеологическо съдържание.
-А какво е решенето на този въпрос? Щом критикуваш, ще трябва сам да можеш да отговориш на въпроса…
-Така е! - съгласявам се с тази аргументация.-Такава е и моята позиция в областта на критиката. Ето го моят отговор на този въпрос:


Изграждахме съременния свят


Изграждахме съвременния свят
с идеи, станали химери
и стигнахме до неговия всеобят,
но как сега да се премери?

Мъглата беше параван,
а биткта се водеше реално,
но ето, че процесът неразбран
поети пресъздават с перо фатално.


И днес с идеите се спекулира
в прерзказ и наивен, и банален,
и пак по старому се провокира,
че пътят си остава все скандален.

Страхът витаеше отвъд стената
в свят с оръжия, претоварен,
а днес живее в сърцата
и иска да си даже благодарен.

Сега мъглата също е могъща -
мастилница за поетичните пера:
стара мерзост хората загръща
и сее страх в техните сърца.

-Тук двата процеса - реалният и идеологическият, са ясно разграничени, а и отговорите, които даваш са ясни - подкрепя ме Джиги.-Но ти посочи, че имаш предвид много неща?
-Да! С теб посочихме два типа обществени отношения в чист вид, а те реално така не съществуват. У нас сега съжителстват двата типа обществени отношения, които посочихме и затова ситуацията е трагикомична.
-Ореолът на индивидуалното излъчване заблестява в границите на постиганата взаимност в общността, доколкото тази общност може да понесе товара на авторитета, т.е. да усвои това, което й се предлага - казвам малко неопределено.
-Нещо премълчаваш? - прави опит Джиги да стимулира разговора ни.
-Знаеш ли, Джиги…Въпросът ти ме стимулира да направя нещо необходимо, макар и абсурдно. Искам … и се извинявам на Сьорен Кирхегор за поведението на неблагодарност от страна на неговите съграждани…
-Страхотно, Мо! А аз в момента се замслям как да се извиня на онези поколения, които реално изградиха страната ни като част от света, а получиха реппресирането като отплата…И на теб се извинявам, Мо!
-О, Джиги! Чудесна си! Разбирам те добре…и ти благодаря от името на тези, от които ме браниш. Ето, в момента по националното радио, като някакво откритие, говорят, че трябвало да раясняваме на младите какви процеси са протичали преди петнадесет години. Ха….Ха….Ха…
-Защо се смееш Мо, не е никак смешно?
-Защото тези, които организират интригите срещу мен, най-силно ме уверяват колко са ми приятели, Джиги! А тази логика господства в манипулацията от край време.


Философията и психологията в служба на индивидуалния разтеж


-Джиги! - започвам внимателно. -Ти добре знаеш, че психолози като Морган Пек са пионери при поставянето на любовта в основата на психотерапията, а аз поставям този въпрос чрез развиване на проблематиката на приятелството в същата насока.
-Самият ни рзговор Мо, визира философията и психологията като две области, които обединяват усилията си при разработване на психоанализата. В момента ти публикуваш интересни текстове в диалот със З. Фройд. А що се отнася до Мрган Пек, той наистина разгръща една широка проблематика, достигайки до поставянето на много мирогледни въпроси.
-Този чудесен психоаналитик се възмущава, че професионалната литература на Запада по проблемите на психотерапията не засяга въпросите на любовта и някак си примирено споделя, че хората се смущават от тази проблематика - посочвам допълнителен аргумент аз.-Според мен, психотерапията има място там, където любовната връзка се разстройва. Тези, които се обичат не ходят при психотерапевт.
-Съгласна съм с теб, Мо! - отзовава се Джиги.-Взаимната любов е модел за провеждане на психотерапевтичния процес.
-Психологията и философията, в съчетание с още други научни области, са своеобразно ядро на модел за развитието на интелектуалната способност - казвам с известна доза задоволство, че правим опит да поставим важен въпрос.
-Добре, Мо! - казва припряно Джиги.-С теб водим разговор, съгласяваме се, повдигаме отделни моменти, ще издадем и книга…Много хубаво! В изложението ти илюстрираш разговора ни споетични текстове, които визират конкретниситуации. Това ме впечатлява, защото ти си верен на подхода си, използвайки екзистенцията като инструмент на изложението. Можеш ли да разкажеш някоя история по този начин за обсъждания тук въпрос?
-Да! Интересно предложение правиш, Джиги! - казвам с вълнение в гласа.-Мога да покажа една история, която се разиграва в момента. Нужн е в изложението да се проследи пътя на възникване и избуяване на неблагодарността, имаща свой конкретен носител. Слушай и след това ще обсъждаме, ако искаш?!



Историята, която тук описвам


1.
Историята, която тук описвам,
продължава дълго време ,
измислени неща не й приписвам-
сложна е, но не е бреме,
затова че тя е мяра
за устойчивост на чувство,
споделено и подкрепяно с вяра,
правеща живота ни изкуство
за запазване на придобита цялост
в единството ни с обществото,
а това е синоним на младост,
бликаща с развитието на естеството.
Тогава любовта живее като вечна,
че има тя социално съдържание,
за да бъде винаги човечна
с даденото ни природно основание.

1.1.
Разлъката превърнахме в изпитание
на емоция, вече споделена -
то понесе дългото терзание
от съдба в позиция разделена.
Преди време бяхме луди,
щом поехме по пътека лека,
че любов в мен възбуди
и обрекохме се с клетва:"Нека!"
Често ме наричаше:"болярка",
щом откриваше в очите ми тъга,
предизвиквайки реакция жарка
на събудената в мен жена.
На гърдите ти заспивах безметежна,
носеща светлика на семеен праг
и в раздялата останах нежна,
че в сърцето си те нося като драг.


2.
Душата ми, разсечена на три,
се лута и така избира,
смутена от циничните игри,
но пътя на безпътицата тя разбира.
Затуй към паметта си се обръщам
и спирам тез експерименти
с това, че в цялостта си се завръщам,
отхвърлил на цинизма всички менти.
На себе си така ще си простя
за времето, изгубено напразно,
без някому да искам да мъстя
за поведение безобразно.
Душата ми, приведена в единство,
се връща в запазения смях,
а той безспорно е предимство
в борбата, в обкръжението на грях.


3.
-Валери, аз се промених изцяло -
споделяш с мене откровено,
загатвайки, че нещо е изяло
цялостта ти, дарявайки ти чувство притеснено…
-Разбирам те и пазя любовта ни аз
от времето ни бясно -
говоря без да повишавам глас -
но виждам трудностите ясно.
Предлагам ти за малко да поспрем
пред бързащото време
и тъй навярно ще прозрем,
че радостта не може то да ни отнеме.
Затуй, когато честно ме погледнеш,
дори превърнала душата си на прах
и с блката до мене седнеш,
ще те спася от чувството за крах.


4.
Окото ми без теб блуждае,
защото нямам воля за развитие-
показва от какво душата се нуждае,
а не от постоянното прикритие,
което носи притеснение
и мъка, мачкаща сърцето,
желаещо да правиш обяснение,
тъй както иска туй детето,
което е направило неволен грях
под смазващите взори на бащата,
които, вместо да пораждат смях,
засяват в детската душа вината,
а тя в очите се явява
с позната, мъчеща уплаха
и пак в мълчание заявява,
че за самочувствието му е заплаха.


5.
При всяка среща лична
разбирам колко си жестока
с това, че станала си безразлична,
поемайки в обратната посока.
Запазила си любопитството в окото,
показващо, че храниш интереса дребен,
а той сгорчава ми перото,
показващо ми, че съм непотребен.
Користта в очите ти ме мери
и питам се какъв ли съм ти бил,
щом виждам в нейните размери,
че в мен не си открила мил
и няма нужда да те търся,
дори да казвам думи жарки,
че споменът така ще мърся
и миговете на кроежи ярки.


6.
Когато болката в душата
развихряше пожар ужасен
и търсеше решение, ти самата
пое по път опасен
с конфликтното си поведение
на дребен някакъв си тарикат,
насаждащ неприятно настроение
чрез специално разработен дубликат.
Това бе злобно отмъщение
за болката, нанесена от друг,
а аз, с игриво настроение,
поех те като истински съпруг.
Но ролята изглежда ми хареса,
открил у теб красиви чувства,
а ти, в роля на метреса,
показа на палач безброй изкуства.


7.
Специалното ми отношение чувство пази
за ритъма в душата блага,
а то не може да те мрази,
дори да предизвиква в очите влага.
В началото самият аз те отстраних
да нямаш в процеса никакво участие
и с нищичко душата ти не нараних,
а дадох ти чрез святостта причастие,
та чувствата ти нежни да не мрат
в тази ситуация непосилна и жестока,
когато те въртеше бесен кръговрат,
решил да ти смени житейската посока.
Предвиждах ударите тежки на съдбата
и нямам за какаво да съжалявам,
защото те предпазих от бедата
и този резултат високо обявявам.


8.
Твърдиш, че си свободна дама
с присъщата ти лека отзивчивост,
а щом предлагам да сме двама,
показваш виртуозна находчивост,
когато, с искрена усмивка ми предлагаш,
отложен в бъдещето някакъв проек,
а аз разберам, че излагаш
кроежите на негативния ефект,
чрез който упражняваш свойта ласт
и вътрешно от себе си ликуваш,
че този номер е за тебе страст,
с която раните си ти лекуваш.
Опитала от слабостта ми многократно,
чрез свойта проверена негативност,
ти връщаш неизменно чувството обратно,
но тъй постигаш мътната противност.


9.
Ти обричаш ме на мъка,
Като непосилен и жесток товар,
с това, че ме държиш в разлъка,
стенеща с глас на жива твар,
който на сърцето ми лежи
в опит да ми се налага
с безразличие, правещо лъжи,
а услието ми не помага
да отхвърля с раум тази болка,
носеща в себе си зараза
и кръжаща в обиколка,
родствена на язви на проказа.
"Кой е искал да помагаш?" -
питаш с неподправено презрение
и наслада в болката залагаш
като свое ведро настроение.


10.
Самичък си избрах жестоката съдба
да бъдеш с мен бездушна,
защото огънят на искрената ми молба,
отлиташе в надеждата въздушна,
безсилна да надмогне твойта злоба,
която всячески от мен прикриваш,
но ми я налагаш като глоба,
в която радостта си преоткриваш.
Затуй не съм от теб забравен,
но преживявам тежка криза,
защото в миг игрив, забавен
открих у теб сърцето на маркиза,
което с радост се отдаде,
подавайки ми свойта виза,
а след това жестоко ме предаде,
разкъсвайки ме като непотребна риза.

-Историята, която разказваш тук Мо, е интересна и аз ти предлагам да не я коментираме. При евентуална преработка, когато решим да издадем този роман, ще направим нужните пояснения…
-Съгласен съм с предложението ти, Джиги! - казвам със задаволство.

(Следва)