автор: alisa

След дългото мълчание осъмваме
и няма за какво да те попитам.
В очите ми високото е стръмно.
Във твоите - тревите не поникват

и сушата е пуснала филизи.
Какво да се говори на сбогуване?
Това, че ще започнем с теб начисто
е най-категоричната преструвка.

Когато съм ти раждала небето,
съм мислила, че въздухът не стига.
Седим и си делиме петъка...
И късно, но все пак ни стига

на някого отдавнашната клетва
да се разминем. Явно, че е честно.
Обичал си ме в много дълги петъци,
но в събота се ставало невеста.

В неделята пък, даже да е сляпа
щастливите разказват, че проглеждали...
Мълчим и страшно ми се плаче.
Така е с остарялата надежда.

Когато любовта си търси име,
а си намира най-накрая кръстника,
изобщо няма никакви невинни.
Назаем не разпъвали на кръста...