автор: fair_hair

Рояк от скрупули се вплита в мен,
ранява плачещата ми душа
и вместо радост да изпитва тя -
в комплекс обхваната е в този ден.

Омръзна ми да съм обвзета
от чувството за някаква вина.
И истинска е тя. И то каква!
Гори сърцето в мъка непревзета.

По дяволите, тез съображения!
Защо тогаз природата прощава
кога вълкът пресит остава
от жертвата си, след мъчения?

А можеш ли да гледаш безучастно,
когато глупавият в спора побеждава,
когато Бог не всеки закрилява,
когато силният печели властно!!!?

В живота законите са по-различни.
Природата със свойта сила дива
не ще изтрие неправдата ни сива,
лишена от слова и чувства поетични.

Но, ето, че сред този паднал мрак
покриващ чувствата ни с черно,
замисляш се във времето вечерно
и за красивото в житейския ни праг.

Подтиснат си от чувства разнолики,
макар забравил угнетение посредствено,
приемаш, че това си е естествено
и в природата живееш с илюзиите неразбити...