автор: kalo

Студеното дуло веднага се заби в слепоочието му. Не затвори очи както си мислеше, че ще направи, а изви врат нагоре, към войника. Кафявите му очи се впиха в "лакирания", чието лице беше скрито зад безизразна маска. Понечи да се усмихне, но почувства как нещо разяжда черепа му. Май това беше усещането, което предхождаше смъртта. Май не беше толкова страшно...


1.
Мръсотия! Това беше най-подходящата дума за тази дупка. Преди около две години това място беше красиво. Черната напукана земя беше покрита със зелена трева, парк, прорязан от множество красиво оформени алеи. В средата на парка имаше величествена вила, която повечето хора сравняваха с палатите на царете от средновековието. Разбира се сега едва ли твърде много хора се сещаха за онези величествени времена. Сега животът беше съвсем друг и никой не се вълнуваше от история. Всъщност много хора се вълнуваха от история, но тя беше свързана предимно с документи и правомощия, които бяха издавани от старото правителство и анулирани от новото. За тях именно казваха, че вече са история и почти никога не се стигаше до дело, за оспорване на лъжите.
Е, имаше малко хора, които бяха облагодетелствани от всичко, което беше станало. Например Кевин Мъскат съвсем наскоро разбра, че е законен собственик на това място. И така в неговите имоти беше включена полусрутената вила, изгорялата земя и разбира се огромния размер данъци, които трябваше да плаща за тази своя собственост. И какво направи той? Ами най-лесното, което можеше да се направи. Преди години може би щеше да се отнесе по съвсем друг начин ако му бяха наврели в носа нотариалния акт, но сега той просто подписа няколко документа, с които предостави земята и вилата за ползване от Държавата, която от своя страна я предостави под ръководството на същия този Мъскат, който същевременно беше и директор на най-големия затвор тук, като ново крило на "Мордър". Така се случиха две прекрасни неща. Кевин Мъскат беше облекчен финансово и не заплащаше данък за тази своя собственост, а държавата спести няколко хиляди долара за строеж на нов затвор. И двете страни бяха доволни, а и затворниците, защото вместо да гният по шест-седем човека в килия, сега дори им се отдаваше възможност да останат по трима-четирима. Колко лесно само можеха да се разрешават проблемите!
В килиите затворниците действително бяха натикани като в консерва, а това неминуемо рефлектираше върху престъпността в самите затвори. Охраната не стигаше, а и кой ли предпочиташе да работи сред толкова много убийци. Идеята за това не беше никак привлекателна, но въпреки това охрана в затвор не беше най-отбягваната работа...
Парите също бяха малко. Финансовият крах беше тотален. Цялата икономика и инфраструктура се изграждаха на ново. Правителството беше ново, а трябваше доста бързо да се заеме с въвеждането на "нормални" закони и разбира се, трябваше да съблюдава за спазването им.
И ето, че точно тук нещата се пропукваха и се стигаше до верижна реакция...
За да се въдвори ред и да се съблюдава спазването на закона бяха необходими обучени кадри, а такива, разбира се, нямаше. Не беше желателно да се използват хора от старите спец служби, но Новото правителство беше в безизходица. Така до известна степен пукнатините в системата бяха запълнени, но не се знаеше кой работи за спазването на реда и кой подриваше всичко. Саботьорите не бяха никаква рядкост, но пък Закона за тях беше повече от ясен. Два куршума в слепоочието! Но...
Нямаше и пари, а все пак някой трябваше да плаща на служителите. Та кой ли работи на версия та дори и под страх от смърт.
Какво можеше да се направи в този случай?
Разбира се, че добрата стара, изпитана политика. Колкото и да се мъчеха да се дистанцират от своите предци, все пак не успяха да стабилизират нещата, не успяха да сътворят нови методи за излизане от кризата. Увеличиха се данъците, дори се измислиха нови. Това, че населението започна да роптае въобще не накара Водача да се замисли. Все пак сега силните бяха на негова страна. И така по съвсем законен начин Правителството започна да оправя бюджетния дефицит. Доходите на работещата част от населението едва стигаха за оцеляването му, но какво пък...Е, нищо, но това нямаше как да не даде отражение върху друг аспект от...
Имаше масова безработица. Да видиш обява за работа беше почти равнозначно на сладък дъжд.
И все пак...
"Данъчните служби набират служители".
Това беше съобщението, което всеки ден красеше първа страница на всеки вестник. Никой не искаше да го публикува, но Правителството набързо прокара разпоредби и всичко...стана задължително. Налагаше се.
Никой не предлагаше работа, хората търсеха, но никой не искаше да става данъчен. Защо никой не искаше да става данъчен? Защо имаше толкова много хора по затворите?
Едва ли можеше да се търси някаква връзка между тези два въпроса. Та те отстояха един от друг като северния и южния полюс. Е, щеше да е така в един нормален свят, но сега те просто бяха нещо като постоянни величини, обвързани до болка.
Първо! Никой не искаше да става бирник на съседа си. Та как щеше да го погледне в очите на другия ден, ако въобще можеше...
Второ! Нямаше изградена данъчна инфраструктура. Данъците се събираха по домовете, а не в набелязаните за тази цел данъчни палати. Защо? Ами защото никой нямаше да се засили и да си дава парите доброволно.
Трето! Данъчните служители нямаха охрана, а се предполагаше, че носят огромни количества пари.
Четвърто! Най-съществено!..Много рядко можеше да се види жив данъчен на два дни служба.
И пето! Наровете в затворите въобще не стигаха. Да убиеш данъчен беше за предпочитане пред това да внесеш главозамайващите суми в държавната хазна.
...така че правителството беше приятно изненадано, когато целият имот му беше предоставен от директор Мъскат. Ремонтът трая само три дни, време за което по вилата не беше направено почти нищо, а около бившия парк бяха издигнати високоволтови огради.


Кокалестата ръка уморено се насочи към подскачащия на нощното шкафче будилник. Стрелките му, оформени като гръмотевици, но странно защо в розов цвят, се бяха заковали на 06.30, а острия звън можеше да разкъса и нервите на мъртвец.
Ръката се огъна в лакътя и "гръмотевиците" почти се забиха в правилен нос украсен с две хлътнали очи. Псувнята беше нещо редовно по това време на... всяка сутрин. Много бързо беше станало 06.30! Както всяка друга проклета сутрин. Лягаше си късно, ставаше рано. Вече почти не спеше повече от 5-6 часа, а това неимоверно даваше отражение и върху работата му...
Късогледите очи се насочиха от будилника към стенния часовник инкрустиран с множество йероглифи, но картината беше все същата. Астигматизмът допълнително усложняваше зрителния му проблем. Но в днешни дни една операция струваше колкото...котката на Клинтън, кучето на Буш или бельото на Джулия Робъртс, а защо не Стоун, Шарън Стоун. Или казано на прост език: безбожно много.
Преди година-две, със спестяванията си от две-три заплати можеше да си позволи да се подложи на лазерно лечение, а днес с тези пари можеше само да си запише час или пък да си плати такса "смет" и може би да покрие част от тока, но през летните горещини.
Животът беше станал налудничав и нищо не показваше, че нещата скоро ще се нормализират. Прогресът беше повече от химера и той не се заблуждаваше, че ще живее в този безпорядък докато някой кретен не сложеше край на трагичните му дни с някой куршум или, което щеше да е още по-лошо, с някой тъп нож.
Арчи Блекууд потръпна при мисълта как острието, грапаво и мръсно, бавно и настървено прерязва гръкляна му...Надигна се отмятайки одеалото. Беше си навлякъл някакъв стар анцуг. Нямаше дори достатъчно средства, за да си купи нова пижама, а работеше на такова уважавано място. Дясната му ръка опипа дъното на прашасалото чекмедже и дъбовата опаковка на очилата се озова в нея. "Кейтглаз"! доста добър избор за неговите възможности, но само като си спомнеше колко време беше пестил, за да си позволи нещо подобно...Пак настръхна! ..Животът беше скъп, данъците -прекомерно високи, а очилата... За лещи не искаше и да си помисля. За нещо подобно просто не обичаше да говори, нито пък обичаше да слуша. Успокояваше се с мисълта, че така или иначе се чака близо три месеца, за да си запишеш час за лечение. Само дето винаги щеше да чака толкова ако не снесеше няколко стотачки в касата на "Общността на..." как им викаха? Стоте очи? Виждащите? Или...Глупости! Имаше ли въобще значение? Май не!
Намести тънките рамки с дебели стъкла на ушите си и сякаш попадна в друг свят. Размазаните образи се събраха, придобиха нов вид, завършен вид. Вече имаха форма, размери, някакви скрити идеали, които определяха тяхната стойност...А стенният часовник показваше 06.33! Три минути. Добро постижение, като се има предвид, че от доста време не се беше надигал преди 06.37.
Водата в банята беше студена, но това въобще не го изненада. Напротив. Просто си представяше, че живее в онази дупка в Бъркли, където топлата вода беше рядкост, или поне беше такава само в неговото общежитие. Сега ситуацията беше малко по-различна. Преди имаше проблем с централното парно, а сега имаше проблем с релето. Нагревателя не се включваше, а когато това станеше, работеше на половина и дори не успяваше да загрее толкова вода, че да си измие краката. За сега нямаше да му се усмихне късмета и бойлера все така щеше да продължава да украсява грозно замазаните стени в банята му, без да върши никаква полезна работа. А и скоро се събираха данъци...така че не му оставаше много голям избор. Е, в този случай имаше малко късмет, тъй като можеше да ползва без проблеми банята в службата, така че релето за бойлера не се явяваше първо степен проблем, та дори не беше и второ степен
Хавлията, а и повечето му дрехи, трябваха да се занесат на пералня. Поли-поли! Струваше му само десетачка. Едно от малките евтини удоволствия, които Новия свят позволяваше. Каква рядкост!
Радиото беше стар "Панасоник", но вършеше работа. Звукът не беше от най-чистите, но все пак говорът се улавяше доста добре, макар че приспособената от кабел антена, постоянно падаше от щипката, която трябваше да я държи закрепена за рамката на прозореца. Арчи беше направил малко промени в трансформаторите му, беше добавил няколко нови честоти и сега спокойно можеше да следи сутрешните новини от Европа или пък да се информира за пътя, по който Цейлонския чай преминава, за да достигне до бреговете на Румъния, или пък ако всичко това му се стореше твърде тъпо и безинтересно, просто можеше да се включи в честотата на "Службата". Полицията все още не беше взела мерки да заглуши предавателите на любопитните слушатели. Та нали за това бяха необходими средства...Как обаче да не процъфтява престъпността при такава ситуация?
...на 23-то число. Умоляват се гражданите да окажат необходимото съдействие...
...олицай. Полицай Донахю! Ще поема...Да, централа. Тръгвам веднага. Мейн и Роузмънд. След минута съм там. Сега съм на...
...президентът на Беларус обеща да подкрепи Нели Тачър в борбата й за престола. Войната, в която влязоха преди година се очертава да бъде последното нещо, в което Ърл Бартън ги е въвличал. От източници близки до мис Тачър уста...
...струва 16млн.$ на израелците Давид Ханел от "Артос" и Моисей Ладия от "Газа холдинг" договора за продажбата на "Локхийд мотърс". Обявеният във фалит филиал ще се измъкне от ликвидация със скромните 3млн.$. Договорът ще бъде одобрен на 30.05. от Комисията по контрола на зависимите организации...
Беше почти готов, а още беше 06.47. съвсем скоро можеше пак да се пробва в армията.
"Ха-ха-ха", изсмя се вътрешно той. Определено не беше най-приятната мисъл, която можеше да му дойде рано сутрин, но поне беше освежаваща.
...атентат разкъса 8 души в Израел...израелските войници буквално бяха разкъсани, след като палестинец връхлетя с автобус върху спирка, претъпкана с военни и цивилни, южно от реконструираната част на Тел Авив. Освен загиналите има още двадесетина ранени евреи. Това е шестия от поредицата атентати в градчето Азур...
Изключи радиото. 06.50!
Така ли не се бяха научили след всичко, което стана. Още една катастрофа в глобален мащаб може да се окажи фатална за "прекрасното парче сгъстен космически прах" наречено Земя, а те - земляните, щяха да се превърнат в космически прах, от който едва ли щеше да се образува нещо толкова прекрасно. Но както казваше баща му "хората са най-голямото зло и сами ще се надвият в борбата си за надпревара".
...религията предрича гибелта на света...
...религията е в противовес с човешките нужди...
...религията е началото на края...
...религията не помага на човек, не му показва начин да превъзмогне слабостта си, а го прави слаб, оставяйки го да вярва, че някой друг може да свърши това, което трябва да направи сам...
...религията води човек към самоунищожение, а не към вечен живот...
...човек трябва да живее с реалността, а не с химери...
...всичко, освен това, което си и това, което те заобикаля в най-близка степен, е просто това, което се стремиш да постигнеш...
...религията може да се затрие само с неутрона бомба...
Какви прекрасни идеи му идваха тази сутрин. А трябваше да е спокоен и весел само след...35 минути. Тогава щеше да мине покрай охраната в най-високата сграда във Вашингтон днес и усмивката за "добро утро" беше нещо така обичайно както и сутрешния вестник хвърлен в кошчето му за боклук вместо в кутията за съобщения. След 38 минути пък щеше да се сблъска с Мери Фишър, която винаги минаваше покрай него носейки горчиво кафе на Ози Рей - изпълнителен директор на по-голяма част от новинарските емисии и политически програми на "Ченс"-ТВ.
Арчи се огледа в огледалото и симулира усмивка. Намести вратовръзката си, изпъна реверите и повдигна вежди.
...денят започна.

Ози беше едър червендалест булдог с малки безизразни очички. Както винаги от джобчето на безупречния му костюм се подаваше бяла кърпичка, а на левия му ревер беше закичена обичайната карфица с глава на лъв. Беше златна, а в устата на лъва имаше смарагд. Преди около два месеца се беше разчула една доста любопитна историйка, която внесе смут в душите на много хора и същевременно зарадва още повече. В някаква порутена сграда в Бронкс бяха открили тялото на измършавял "мъжага" със същите отличителни белези. Костюм, кърпичка и златен лъв лапнал смарагд. Десетки репортери се бяха струпали около бараката и чакаха полицаите да ги допуснат до жертвата. Всички очакваха да го снимат ... и го снимаха. По бяла риза,..с кърпичка и топлийка. Сакото му беше покрило някогашното подобие на човек и тогава повечето репортери, които по принцип си падат малко саможиви егоисти, не мислещи за нищо друго освен себе си и утрешната статия, че и Ози Рей е човек като всички, че и той има едно малко яйцевидно подобие на душа, което по всяка вероятност беше скрито в ендемичната му гуша.
...е жалко беше, че прекалено бързо се разочароваха, но пък този, който снима физиономиите на журналистите и написа статията за следващия брой на "Ченс нюз" явно беше гушнал дебела пачка долари. Просто беше толкова трудно да видиш толкова изкривени физиономии на незадоволени журналисти накуп, че си заслужаваше цялата тази игра, за да повдигнеш малко рейтинга си, а и мнението на околните за себе си.
Едва ли някой можеше да кажи, че Ози е глупав човек.
Редовен спътник за сутрешното му кафе беше Гилбърт Морган. В действителност именно той ръководеше по-голяма част от екипа занимаващ се с новините и политическите събирания. Разликата беше, че вземаше три пъти по-малка заплата, а и кабинета му не беше на осемдесетия етаж, а това беше възможно най-високото място, което някой от "Ченс"-ТВ можеше да изкачи.
Точно в 07.40 кафето беше поднесено от късокраката секретарка. И двамата го пиеха без захар, та нали живота беше толкова сладък. Защо им трябваше да си подслаждат и кафето. Спътник на кафето неизменно бяха сутрешните новини, клюките от високите етажи на политиката и критиката към по-голяма част от хората в екипа им..
-...гласът му е леко отслабнал. Станал е мек и напевен...Мисля, че в "Скотидж Чърч" мястото му ще е по-топло!-избоботи изпълнителния директор докато отпиваше втората си глътка от кафето.
-Хванал е хрема или някакъв грип...Ще се оправи!-Морган говореше повече носово, а буквата "Р" произнасяше като французин. Той беше по-висок от шефа си поне с глава и половина. Имаше дълги черни мустаци, перфектно подстригани и подравнени. Беше педант на тема облекло. Носеше винаги едноцветни, монотонни костюми, които в повече случаи бяха в пълен противовес с общата модна тенденция, но това въобще не го безпокоеше. Така или иначе почти не се показваше пред камера, а обществения му живот беше сведен почти до минимум. Беше женен за една кокетка, която обичаше повече пудрата и гримовете от самата себе си, а това беше допълнителна причина да не се показва на обществени места и то с нея. Какво ли трябваше да се случи със света та жената да спре да се прави на кокона? Този въпрос винаги го притесняваше и когато останеше насаме със себе си винаги търсеше отговори, които в последствие оборваше защото са или са били неадекватни и несъвместими с мнението на... отново обществото. То беше нещо като трън в окото и то след всичко, което се случи...
-...ама звучи малко тъпо. Не мислиш ли? Някакъв проповедник да води...Чакай! Чакай да чуеш!
Морган беше слушал вече новините, но знаеше, че когато Ози си науми нещо е по-добре да поклатиш глава в знак на съгласие. Просто беше без мислено да му противоречиш или нещо от рода на да ловиш въдици с риба. Трудничко!
"...една от жертвите била метната към дървото и после се строполила на земята с разбит череп. Трупове с откъснати ръце, крака и глави се търкаляли на мястото на атентата, оплискано с кръв. Лекари и спасители покривали мъртъвците с одеала, номерирали ги и после пъхали остатъците в найлонови чували..."
Пръстът му се заби яростно в бутона "stop". Челото му беше започнало да се поти. Съвсем скоро щеше да почне да се поти целия, а тогава не беше много приятно да си в негово обкръжение. Ози го знаеше, а също така знаеше, че се къпи поне по три пъти на ден, но явно мастната му тъкан и мощния метаболизъм отделяха прекалено много отблъскващи аромати... Но нали все пак беше шефа!
-Е, Гил? Какво ще кажеш? Липсва ли нещо, а? Май сме много зле тази сутрин, нали? Липсва хъса, няма настроение. Имам чувството, че днес новините ги чете някакъв мормон, а не ерудиран журналист. Говори като на литургия, а за какво всъщност става дума?!
-Малко разхвърляни крайници, черва и много кръв... Нищо необичайно! Какво толкова? Навън е пълно с насилие...Хората приемат смъртта съвсем нормално, стига да не заровят тях под земята. Няма ги вече онези пищни погребения, а дори и в Арлингтън няма церемонии и знамена. Фанфарите също заглъхнаха, а и мунициите са скъпи. Така че... Какво пък?
-Какво ли? Ами ентусиазъм, разбира се!-настоя Ози.-Знаеш го, нали? Трябва да се хем неутрален хем достатъчно навътре в нещата. Трябва да накараш хората да те слушат, а не да ги приспиваш. Лека нощ е предаване за деца, а смъртта, колкото и да чука на вратите ни, все пак си е работа за възрастни. Ние искаме да ги информираме, а не да масажираме сънната им артерия.
-Настинка-повдигна рамене Морган.
-Пфу!-плювалникът стоеше близо до кошчето за боклук. Храченето беше едно от малките неща, които му доставяха голяма удоволствие и той въобще не се притесняваше да си прави кефа дори в присъствието на шефовете или пък на някоя дама. Другите му удоволствия бяха свързани предимно със сутрешното кафе и разговорите с Гилбърт Морган. Като се замислеше, дори секса с червенокосата Анита вече се беше превърнал в нещо безлично, плод на животински желания и нужди. Не влагаше емоции, просто ритъм, облекчение от тежкия работен ден, а после се просваше до нея и започваше да хърка като разгневен лъв. Разбира се трябваше да с отчете факта, че липсата на желании, беше свързана и с възможността,а това беше тема, която не обсъждаше дори и с Гилбърт. -А тук?-той пак пусна записа.-Имам чувството, че ще се разплаче всеки момент...Новинарът трябва да преодолява себе си и да не влага лични чувства, когато е застанал пред многохилядна аудитория. Та той е лицето на телевизията... Какво ще си помислят хората, когато му гледат тъпата мутра...Че и "Ченс"-ТВ е нещо скапано, предсказуемо и не заслужаващо внимание събитие в ежедневния им живот... Той трябва да въздейства върху хората, да създава емоции у тях, да им дава насоки за размисли, а не да...не да циври като дете за мляко.
-Преди месец почти не можех да говоря, Ози... Новият грип, ъ-ъ-ъ, "нощна треска" май му викаха, е нещо ужасно...Стяга те за гушата, притиска трахеите и не ти позволява да дишаш, а камо ли да говориш...Момчето се опитва, не виждаш ли?!..Знам, че предаването днес беше ужасно, но такова е и кафето. Откъде всъщност го купуваме?
-Маккинът се занимава с продоволствията, по дяволите!-Ози Рей изсумтя.
-Нощна треска" може да направи така, че гласът ти съвсем да изтънее. Сякаш...сякаш са ти клъцнали топките преди закуска.
-И това решава проблемите, така ли? Не! Ние не искаме зрителите и слушателите ни да заспиват пред приемниците си, а да ги просветяваме, да им отворим очите! Гари май трябва да...
-...да си вземе кратка почивка. Грипът трае около десетина дни. Ще се надруса яко с антибиотици и съвсем скоро ще... Ще му забраним спорта с оная работа та да не вземе да прегракне и след седмица, като гледаш сутрешния блок, ще имаш чувството, че до главата ти има дъскорезница. Р-р-р-р!-звукът, който издаде беше повече от показателен.
Ози Рей изпи кафето си до дъно. Наистина тази сутрин му имаше нещо. Беше някак тръпчиво, но не достатъчно силно и ароматно.
-Как се движим днес?-отчетливо запита той впивайки поглед в празната чаша.
-Слабо! Европейците продължават да мислят, че САЩ само граби от чинията им без да е надробила нищо преди това.
-Като майка ми...-обичаше да прави сравнение с отдавна починалата си майка, тъй като според него тя беше крайъгълния камък, който беше направил от него човек и в преносен и в буквален смисъл. Обичаше нейната философия за света, а също така и методите й на работа.
-...всички са в криза, ама пазарят здраво. Останките от ЕС се мъчат да сглобят нова военна машина. Незасегнатите украинци остават в изгодни позиции и продават старите си бараки на европейската лига.
-Май Стария ще трябва да говори с Водача!
-Ъ-ъ-ъ! Не знам! Докато ние прокарваме стари порядки, Европа излиза от кризата с все по-бързи темпове. В Йерасулим дори им остава време да се гърмят.
-Мичъл, оня дърт мърморко от Тексас, дето никога не се разделя с шапката и каубойските си ботуши, се е набутал твърде близо до господин Роумънд. Влиянието, което оказва не е никак здравословно...Рейютингът на "В&K" скочи с три пункта, а ние не мърдаме дори и с милиметър. Скоро ще поискат резултати, а ние какво ще им покажем...Един приспивен репортаж!
-Знам, знам...
Ози Рей потърка брадичката си. Кожата му се лющеше ужасно. Ако продължаваше с такива темпове съвсем скоро от него можеше да остане само месо окичено на тлъсти кокали.
"Толкова лесна плячка за гарваните".
-Кога ще завършат "чадъра"?-обърна рязко темата той както имаше навика да прави често.
"Чадъра" беше спасението. Нещо като Ноевия ковчег, само че доста след като той е спасил света и живите същества. Драстичните климатични промени, температурните инверсии, топенето на полярните шапки, космическите бури и предизвиканите от тях киселинни валежи бяха в основата на бавното икономическо развитие. Бомбата, която преди година сложи края на една технологична ера, се оказа прелома към един свят, в който всичко трябваше да се изгражда наново. "Чадъра" щеше да изолира част от Щатите от токсичните газове в атмосферата, щеше да противодейства на неутроните обстрелвания и падащите метеорити. От друга страна щеше да "фото синтезира" горните слоеве на атмосферата и трябваше, това беше вече твърде хипотетична идея, да извърши нещо подобно на хирургическа операция, имаща за цел да зашие озоновия слой.
Двамата гледаха петметровия екран разграфен на шестнадесет части...Това, което виждаха беше запис на снощния финал. На четвърти екран се виждаше жената, а на седми и осми войниците, които я преследваха.
Малко по-късно трети екран, в близък план, показа кръвта стичаща се на тънка струйка по тротоара, а киселинният дъжд , реагираше с лепкавата червена течност, карайки я да свисти и пуши в сумрака.
Красота!
Ози Рей облиза устните си. По краищата им се появи пяна и той загрухтя от удоволствие.
...и гласът на Ник Брамстейн разряза мрачната утрин:
-...да ви направи велики!
-Това е!-пръстът му почти се заби в широкия екран.-Ето го! Хъса!..Момчетата на Уейн се справят чудесно. Професионалисти!
Гилбърт не каза нищо, а само залисан наблюдаваше финалните акорди на сцената. Имаше нещо обсебващо в това да наблюдаваше екзекуция на себеподобен. Или не! Може би това беше най-отвратеното нещо, а тези които истерически се надвикваха, изпадаха в екстаз, бяха най-садистичните копелета, които света познаваше.
-...как само ти се покачва адреналина!..Кара кръвта ти да кипи. Усещаш ли тонацията, напрежението във въздуха? Кръвта ти направо завира, Гил!
"Садистично копеле", отбеляза наум Гилбърт Морган. "Като всички останали".
-Колко плащат "Ариен" за излъчване на записа в Южните щати?
Ози Рей хитро се усмихна. Отдели погледа си само за секунда от мониторите, но той беше достатъчно красноречив.
-Черна точка, Гил! Черна!-дрезгав смях разтърси прозорците в стаята. Той натисна бутона за увеличаване на звука и се потопи изцяло в атмосферата обграждаща жертвата. Почувства се част от масата народ долу. Почувства още и остро прорязване в слабините... Какво ставаше с него?

Тънката струйка кръв бавно се стичаше по надраната му длан. Имаше чувството, че не е нормална на цвят. Възможно беше да се е оцветила заради антибиотиците, които му даваха в затвора. Май синееше...
Повдигна плаща, за да огледа по-внимателно раната...прехапа устни. Почувства как ръката му започва да изтръпва. Усещаше остри бодежи като от иглички. Вената беше разкъсана.., а той лежеше на дъното на някаква яма. Безпомощен! Кръвта му изтичаше. По дяволите! Кръвта му изтичаше от някаква мижава резка.
Погледна нагоре. Оная тъпа тел, дето висеше на метър над главата му,беше виновна. Иначе нямаше да я докара до това положение. Оная скапана тел.
Ослуша се!
Постави палецът си върху разкъсаната вена, но май на този етап вената щеше да се окаже най-малкия му проблем. Май наистина щеше да е така.
...вече ги чуваше...
Все още стъпките проехтяваха някъде в далечината. Може би имаше около половин миля преднина или... чупене на клон под половин килограмовата подметка на войнишки ботуш. Нещо абсолютно нормално. Нали?..Май наистина вената щеше да е...
...отново усети чуждото присъствие.
Ухили се безгласно. Просто разтегна устни в подобие на усмивка.
Та войниците не бяха лоши момчета. Напротив! Те бяха тяхното спасение. Служеха на обществото, охраняваха границите, гарантираха сигурността и имунитета им. Нима не беше така? Та нали го пишеше във всяка една дебела книга посветена на армията. Разбира се, че беше така. Книгите не лъжеха! Особено пък научната фантастика...
...кръвта на едри капки продължаваше да попива в рохкавата пръст. Колко готино беше да гледаш как пръстта се превръща в кал смесвайки се със собствената ти кръв. Направо върховно изживяване! Нещо като да си със...със... никоя известна жена не му идваше на ум точно в този момент, но беше повече от сигурен, че изживяването щеше да е същото или поне подобно. Също така беше сигурен, че беше по-красива гледка от студеното твърдо дуло на...
При тази мисъл дъхът му направо секна.
Къде ли са? Колко време вече мина?
Имаше чувството, че се крие цяла вечност, а финала никога нямаше да бъде на разстояние миля от него. Нямаше часовник, едва ли имаше друг начин да разбере. В днешно време беше трудно да се ориентираш денем по слънцето, а сега, в този мрак...Липсваше дори скапаната луна, а точно сега му се прииска да падне на колене и да започне да вие като бездомно псе.
Отново усети чуждото присъствие и неспокойно се размърда. Трябваше да се движи, а не да стои безпомощен в тази яма. Налагаше се да се движи както се надяваше да оцелее. Бездействието в тази дупка го обричаше на кончина. Останеше ли още малко тук, то съвсем скоро можеше да се усмихва на малките красиви дяволчета, които със сигурност бяха подготвили гала вечеря в негова чест и един хубав казан с катран.
...и почувства страх. Изведнъж го обля студена вълна. Проряза цялото му тяло и му стана студено. Сети се за двете седмици, които беше прекарал в Аляска преди седем или осем години. Беше адски студ...Всичко около него като че ли изчезна, започна да избледнява. Обгърна го лепкава мъгла. Гъста лепкава мъгла с гаден вкус...Не!Не вкус! Мирис!..Всъщност ноздрите му усещаха безволието, слабостта, объркаността и ... страха.
Скъса част от тениската си и пристегна ръката над раздраната вена. Поне кръвта щеше да спре да тече та макар и това да стане за сметка на обездвижването на ръката.
Надигна се бавно и предпазливо...
Студеното дуло веднага се заби в слепоочието му. Не затвори очи както си мислеше, че ще направи, а изви врат нагоре, към войника. Кафявите му очи се впиха в "лакирания", чието лице беше скрито зад безизразна маска. Понечи да се усмихне, но почувства как нещо разяжда черепа му. Май това беше усещането, което предхождаше смъртта. Май не беше толкова страшно...В следващия момент главата му се беше превърнала в стотици парченца мозък, плът, коса и кости.
Войникът съдра ръкава на плаща, а после острието на зъбатия нож направи дълъг разрез по протежение на вътрешната част на ръката му. Това беше и финала на Играта...

2.
Тъмнината го обгръщаше от всякъде. Имаше чувството че се намира в ада. Беше ужасно горещо, навсякъде мрак, а подадеше ли си носа със сигурност щеше да получи куршум. Нямаше кой знае какъв избор.
Намести тънките рамки на очилата си и се помъчи да определи очертанията на постройката, която виждаше в далечината пред себе си. Всъщност "виждаше" беше твърде силно казано. По-точно пред него имаше някакви неясни очертания, които наподобяваха постройка. "Най-вероятно стар порутен склад", помисли си той. Какво трябваше да направи. Тази дупка съвсем не беше сигурно място. Имаше съвсем малко преднина пред "лакираните". Всъщност май беше трудно да говори дори и за преднина. Дадоха му карта на местността, която беше толкова сложна и объркана, че беше почти невъзможно да определи в каква посока трябва да се движи и дори къде се намира в момента. Не рискуваше да използва фенера, тъй като така можеше да ги доведе при себе си. Така или иначе тя щяха да го застигнат...Надяваше се само това да е колкото се може по-късно. Надяваше се това да стане след като достигне до крайната точка и кода е в ръката му. Тогава само щеше да им се усмихне и да нагласи дистанционното...И щеше да е свободен. Това нелепо обвинение щеше да отпадне мигновено и той щеше да се реабилитира пред света.
Света!
Какво по дяволите му ставаше на този свят! Всички бяха полудели!..Убийства, насилие, изнасилвания, безспирни стрелби по улиците, грабежи. А той, този който се бореше срещу това, отразявайки всички тези ужасии в пресата, точно той трябваше сега да се намира тук.
Зоната беше един вид разрешение на проблемите на обществото. Зоната беше идеално място за психопатите, които кръстосваха улиците на Вашингтон. Зоната действително успя да сплаши момчетата с кухите глави, но не до такава степен, че престъпленията да намалеят. Сега просто момчетата внимаваха малко повече...А той?..Не беше трудно да се досети кой именно стои зад това. Политическият скандал, който назряваше щеше да разтърси Държавата, а Водача трудно би оставил нещата на произвола на съдбата особено като се има пред вид колко силен опонент можеше да се окаже Дънкан Важ. Важ беше човека, за когото щяха да гласуват избирателите при евентуални нови избори. Той беше повече от сигурен в това. Водача беше на кормилото на властта от скоро, но политиката му на управление не се нравеше особено на новосъздадената Камара, която и в сегашното положение си оставаше най-коравия противник на Президента и неговия екип. Сенатът също скрито роптаеше срещу бавните действия на Кабинета, роптаеше срещу ниските темпове, с които нарастваше брутния вътрешен продукт, роптаеше срещу бързите темпове, с които се обезценяваше валутата им. Инфлацията можеше да се окаже фатална за разнебитената им икономика. Европа процъфтяваше бавно, но въпреки това темповете на икономическо развитие там надвишаваха поне три пъти тези тук.
Статистика! Не харесваше много този предмет в университета, но...
...По-скоро долови чуждото присъствие близо до себе си. Напрегна зрението си, но не видя никой. Очилата му се разместиха и той надигна ръка, за да ги намести. Щеше да е ужасно глупаво да ги загуби. Без тях беше направо сляп, а точно сега всичко се намираше в краката и зрението му. Нямаше как да оцелее ако не вижда, а също така едва ли щеше да намери някаква друго превозно средство, освен краката си, с което да се придвижи до...
Този път присъствието беше по-осезаемо. Някъде в дясно от него фиксира тъмна сянка, която бавно приближаваше към него. Беше на около петнадесет метра и ако се движеше така, само след минута щеше да усети подметката до носа си. Надяваше се фигурата да тръгне по посока на склада, но едва ли можеше да очаква точно това. Те бяха достатъчно на брой, за да покрият по-голяма част от периметъра. Тридесет! Използваха тридесет перфектно обучени войници да заловят и застрелят един съвсем беззащитен кретен. Него! Сега той беше кретена и това направо смразяваше кръвта му.
Фигурата спря на десет метра от него. Вече доста по-добре виждаше очертанията. Оръжието се намираше в дясната ръка, а комуникатора беше инсталиран на лявата. Точно в този момент се долови съвсем тихо "пиу" и войникът повдигна лявата ръка към устата си.
Няколкото секунди му се сториха цяла вечност. Лицето му буквално се беше обляло в пот. Беше сигурен, че можеше съвсем спокойно да напълни ваната си с пот. Дори можеше и да прелее.Чувстваше се така сякаш от него извираше река.
Войникът се огледа. Движенията му бяха резки и отмерени. Не му личеше да се притеснява от това, че преследва някого. Беше самоуверен, вярваше в себе си и в това, което държеше в дясната си ръка. Тридесетте войника, които участваха в играта бяха специално обучени момчета изцяло лоялни на Водача и партията му. Някой от тях трябваше да преминат десетки тестове, за да бъдат допуснати в Зоната. Повечето не успяваха, но тези, които в крайна сметка издържаха всичко, сега бяха част от личната гвардия на най-влиятелната личност.
Арчи се размърда неспокойно. Беше излязъл лек ветрец, дърветата шумяха и помръдването му остана незабелязано от войника, който продължаваше да стои на едно място оглеждайки местността.
И този път долови странни шумове, но от другата си страна. Постепенно обърна глава в другата посока и забеляза някаква приведена фигура да приближава откъм склада. Движеше се бързо...
Странно!
Пиу!
Войникът отново повдигна комуникатора към лицето си. Обърна се и тръгна към него. Деляха ги не повече от пет метра.
Той опита да се покрие колкото се можеше по-добре, но дупката беше твърде тясна. Храстите, които растяха до нея, до някаква степен успяваха да го предпазят от погледа на войника.
Вече чувстваше диханието на смъртта във врата си. Стъклата на очилата му се бяха запотили. Носът му беше започнал да тече, едва задържаше дъха си.
Колко ли време беше минало откакто започна Играта? Дали имаше и два часа? Едва ли! Не беше изминал кой знае какво разстояние...Нямаше часовник, нямаше нищо освен краката, очилата и този скапан фенер, който стискаше с всичка сила в ръцете си. Ирония! Какво ли можеше да направи с това парче пластмаса срещу отлично екипирания войник? Какво ли можеше да направи дори ако войника беше невъоръжен? Та той си беше...Не искаше да си го признае, но физическото натоварване, кросовете, фитнеса, никога не са били по вкуса му. Предпочиташе книгите, списанията и вестниците. А когато войната започна..Това беше най-бързото нещо, което можеше да си представи. Червеният бутон беше натиснат и сега светът трябваше да започне всичко отново. Трудно! Може би невъзможно, но хората се надяваха на новото начало, а той очакваше своя край, който трябваше да бъде поредната брънка от възраждането на човека.
...тежкият ботуш се заби в калта пред него. Имаше странното усещане, че всичко вече е свършило, че не се намира пред лицето на смъртта, а наблюдава всичко някъде от горе. От високото! Дали вече не беше там? Дали действително не се намираше в рая? Или пък ядрената война беше унищожила и мястото, където такива праведници като него трябваше да прекарат остатъка от вечния си живот? Колко ли високо в небесата се намираше това място, за да не бъде достигнато от гъбата на разрушението? Сигурно не чак толкова!
Значи въпреки всичко човек сам беше унищожил своя Бог, също както и го беше създал. Бог и рая! Двете неща, които трябваше да пазят човек от човека. Бог, който трябваше да наказва неправедните и лошите, и Рая - мястото където всички добри момчета като него трябваше да посетят след като...
... усети как дулото на оръжието се насочва към него. Кръвта му се смрази. Войникът не проявяваше и капка емоция. Просто резки отсечени движения, които трябваше, щяха, да сложат края на живота му. Арчи почувства, че му се гади. Стомахът му започна да се надига, едва сподавяше хриповете. Май съвсем скоро щеше да разбере отговора на въпроса "колко нависоко бе Рая и дали действително беше оцелял след войната?". Затвори очи. Не искаше да вижда смъртта си, нито лицето на този, който щеше да я причини. Остави се в ръцете на войника, в тъмата на нощта...
Спомените като че го заляха в тези последни секунди. Хиляди кадри от живота му мълниеносно прелитаха покрай него, обгръщаха го, захвърляха го на плажовете на Маями, затваряха врати зад него в малката стаичка в тяхната къща в Хелена, Монтана, където дълги часове се отдаваше на неуморно учене.., а после образа му се появи в заседателната зала. Да, това беше първото дело, което трябваше да отрази. Някакъв маниак беше изпотрепал десетки ученици малко преди да се качат в училищния автобус. Щяха да пледират невменяемост и Арчи се сети колко много го беше погнусила тази мисъл. Как можеше човека в лицето на адвоката да защитава такова чудовище? Как можеше въобще да има такива чудовища?..Можеше! Ето например беззвучното създание пред него. За него смъртта беше просто професия. Нямаше чувство, нямаше съпричастност, липсваше каквато и да било емоция. Просто една купчина човешки органи покрити с парчета кожа, които от своя страна бяха скрити под олекотени метални брони, метални маски, които трябваше да ги правят неузнаваеми и страшни. Страшни! Наистина си бяха страшни. Имаше чувството че срещу него се намира някой от свитата на Дарт Вейдър, само дето той въобще не се чувстваше като персонаж от Междузвездни войни...И после го връхлетя поредния спомен. Тъкмо излизаше от къщата си във Вашингтон, когато стана ням свидетел на покъртително убийство. Поредното убийство, което съпътстваше живота му. И после избухна войната. Избухна толкова бързо и приключи толкова бързо. Оцелелите не бяха много, но въпреки това бяха достатъчно, за да продължат рода на човечеството...И сега тази лакирана, метална, човешка маса, която стоеше въоръжена пред него... Просто секунди го деляха от срещата с... неизвестното. Небитието!
Спазмът беше толкова силен този път. Гърдите му се надигнаха, задави се и тъкмо преди да повърне усети студеното дуло да си пробива път между зъбите му. Няколко от тях поддадоха. Устата му се напълни с кръв. Лепкавата живителна течност започна да тече по наболата му брада. Вече нищо не го делеше от смъртта. Животът му беше свършил. Тук, на това зловещо място. Животът му щеше да отлети насилствено...Нямаше познати, нямаше приятели, нямаше кои да го попита дали има някакво шибано последно желание. Та как щеше да стигне до небето ако нямаше някой свещеник да го опее. Не беше ли това неправда. Не беше ли неправда, че трябваше да се срещне със Създателя заради някой друг. Не беше ли...
Повече усещаше отколкото виждаше. Очилата му бяха паднали на земята и за момент му се стори, че войника ще ги настъпи и тогава край...щеше да затвори очи и да се унесе във вечния си сън. Конвулсивно потрепери, устата му се разтвори по-широко и дулото на оръжието потъна в гърлото му. Само след секунда куршумът щеше да разкъса вътрешностите му на хиляди парченца, щеше да превърне това тяло в неоформени късове месо. Сякаш той беше животно, което застрелваха преди за бъде разфасовано и приготвено за вторична обработка. Жив труп!
Пръстът на войника плавно започна да натиска спусъка. Милиметър по милиметър живота му отлиташе. "Лакираният" по никакъв начин не даваше да се разбере, че се вълнува от това, което само след миг щеше да извърши. Беше като изваяна каменна статуя и в този момент за Арчи той беше нещо като Бог. Животът му беше в ръцете на този зъл Демон.
Последни мигове и край...


... падна назад и удари главата си в някаква дъска. Болката го прониза ужасно. Почувства се така сякаш хиляди гръмотевици се бяха стоварили накуп в главата му. Преглътна и изплю кървава храчка. Паднаха и няколко зъба...Зъба! О, Боже! Какво ставаше тук? Защо беше още жив?! Беше ли още жив? Къде се намираше? Нима щеше вечно да остане в тази адска дупка, където му бяха пръснали...Какво всъщност му бяха пръснали? Опипа гърлото си. Беше цяло. Опипа гърдите, корема...Нямаше нищо, което да покаже, че живота е изтръгнат от гърдите му. Постави ръка на сърцето си и усети зачистеното дишане. Дишаше! Значи беше жив! Жив! Или пък тук нещата бяха такива. Може би и Рая беше засегнат частично по време на Войната. Не беше унищожен, а само засегнат и сега и той, както Земята, се нуждаеше от ремонт. От някой, който да го поправи, да създаде онова прекрасно място за живот, което се описва в Светото писание. Да, сигурно наистина беше така. Гъбата на атомното разрушение не беше разбила човешката илюзия за живот след смъртта и нещата, които усещаше Арчи бяха доказателство за това. Той дишаше, чувстваше болка, виждаше...Беше жив! Значи и Рая беше жив. Имаше го!..
-Хайде ставай, дръвнико!-долетя до ушите му някакъв стържещ звук наподобяващ човешки глас. Беше абсолютно невъзможно това да е ангелски глас. Напълно невъзможно...Да не би пък това злокобно място да беше...Ада! Не, невъзможно! Той си беше едно добро праведно момченце и Господ трябваше да го знае. Трябваше да знае, че не той беше убил онова куриерче и Данъчния. Бяха други, а той само обра парсата за всичко. Но...
-Не чу ли какво ти казах! Размърдай си задника!
"Задника". В Рая едва ли някой би се осмелил да произнесе тази дума. Къде беше той по дяволите! Не виждаше и дяволи. Нямаше нито казани, нито огньове. Вярно, че беше много горещо, но и в Зоната си беше така. Той за опипва около себе си и набара очилата. Постави ги на очите си и първото нещо, което фокусира бяха очертанията на склада в далечината. Все същите размазани очертания. Какво ставаше тук? Чак сега осъзна, че не беше чул изстрел, не беше чул нито усетил нещото, което трябваше да прекъсне връзката му с този свят...Тогава какво?..
Обърна глава леко в страни и видя някаква висока фигура да го гледа право в очите. Изглеждаше някак си извисена и властна. Заприлича му на...
-Хайде, копеле, такова! Ще са тук всеки момент!
Не беше Дявола, но не беше сигурен дали това трябваше да му донесе някакво облекчение или напротив...
Дългата фигура го хвана за ръката и го вдигна във въздуха. Раздруса го здраво за раменете, а дясната й ръка се повдигна и доста силно се заби в бузата му. Почувства остра прорязваща болка. Закашля се глухо и изплю поредния зъб. Колко ли още бяха останали в устата му?
-Кой, кой си...
Не успя да довърши въпроса. Устата му беше пълна с кръв и това затрудняваше говора му. Очите му, широко отворени, не се откъсваха от мъжа, който стоеше пред него. Той беше висок поне 190см., доста широкоплещест, имаше дълга коса и здрави ръце.
"Май малко прилича на Христос?!", запита се мислено той докато съзерцаваше фигурата. Но Господ не удряше слугите си...Е, възможно беше след войната нещата и тук, в Небесното Господство, да са се попроменили малко. Напълно възможно...Все пак облъчването, многото посетители след ядрения взрив. Възможно беше Господ да е станал малко раздразнителен след като доста време беше претрупан с работа по тяхна вина. Не беше лесно да картотекираш милиони мъртви човеци за някакви си два-три дни та дори и да си самия Господ. Та нали и той си е почивал в неделя. Е, сега не беше неделя ама и работата не беше малко. Също така беше възможно и годинките на Господ да си оказват влияние. Все пак човек се уморява с времето, а Господ...Защо да не е така?
...а къде беше войника?
Сигурно доста далеч от него. Най-вероятно се пържеше някъде в Ада. Е нека поне там си прекара забавно...
Тялото му лежеше проснато на земята на около метър от тях. От гърлото му стърчеше дръжката на нож. Голям нож! На Арчи му се стори, че цялата глава е откачена от тялото и само острието я придържа на мястото й. Очите на войника бяха ококорени, а устата му зяпнала в изненада. Не беше очаквал, че точно когато се кани да натиска спусъка и да сложи край на поредната Игра, някой ще сложи край точно на неговия живот. Не беше очаквал, че някаква тъмна и пъргава сянка ще се нахвърли върху него точно в момента, когато спусъкът щеше да предизвика фаталния изстрел. Не беше очаквал желязото, проболо гърлото му, да е толкова студено и... смъртоносно. Не беше очаквал нищо такова!
Арчи също...
-Тръгваме! Само се надвеси над този приятел и кажи две хубави приказчици по негов адрес!
Отново този стържещ звук наподобяващ човешки глас, той си беше такъв, но Арчи отказваше мислено да го приеме, изсъска в тъмнината.
-Защо?-избоботи той отдръпвайки се назад. Притесняваше се да не би войника да се надигне и да довърши започнатото. Това, че лежеше мъртав пред него въобще не го успокояваше.
Мъжът се беше надвесил над трупа и щракаше с някакво апаратче пред очите му. Като приключи той насочи ръка към дръжката на ножа и го издърпа. Изтри го в панталона си и го прибра в калъфа.
-Хайде! Кажи му две-три глупости! И побързай!
Арчи продължаваше да стои като вкаменен.
Едрият мъж го хвана за лакътя и го блъсна върху трупа. Главата на войника се отметна в страни и на Арчи му се прииска да изпищи от погнуса и страх. Ококорените очи се впиха в неговите и той подскочи ужасен. Металният шлем се опря в тялото му и той почувства слабата топлина излъчвана от него.
-Мамка ти, копеле гадно! Нека и останалите ти приятелчета се пекат в Ада!
-Впечатляващо!-кимна мъжа и се обърна на другата страна. Прибра някаква малка машинка в джоба си и отново го хвана за лакътя.-Да вървим!
Този път Арчи се подчини без да роптае или задава въпроси. Имаше чувството, че картинката започна да му просветлява. Да, май наистина беше така. Спомни си сянката, която беше забелязъл след като усети войника. Спомни си приведения мъж, който го приближаваше от другата страна. Остана само някой да му разкаже как мъжът пред него беше реагирал толкова бързо и защо въобще се беше намесил. Откъде се беше взел и кой по дяволите беше той?!
-Кой си ти?-смотолеви той бягайки след него.
-После!-беше краткия отговор.
Двамата се носеха в обратна посока. Очертанията на склада постепенно изчезнаха. Арчи не си задаваше повече въпроси. Остави всичко на съдбата, остави всичко в ръцете на непознатия, който беше прекъснал пътя му към неизбежното.
3.
-Какво?-смутолеви невярващо Кърт Уейн.-Сигурен ли си в това, братле?
Той беше продуцент на предаването и това, което ставаше по никакъв начин не му се нравеше. Информацията беше постъпила от диспечера буквално преди броени секунди. Нямаше как да не го попари и да не го накара веднага да слезе долу, при операторите.
-Повече от сигурен!-кимна с глава оператора.
-До сега случвало ли се е?-последва светкавичния въпрос, въпреки че беше доста добре запознат с предишното развитие на Игрите. Все пак имаше определени моменти, които му се губеха, а искаше да опресни паметта си. И без това беше толкова натоварен тези дни.
-Да и не.
-Как?
-Ами в историята на Играта до сега е имало петима убити войници, но не и по такъв начин. Участниците са въоръжени само с това, което Господ ги е дарил, т.е. с нищо освен мускули, воля, издръжливост и жажда за живот...Ъ-ъ-ъ и един пластмасов фенер.
-Пластмасов фенер!-изпсува продуцента.-Това беше по моя идея! Но как един фенер може да пререже на две гърлото на един войник облечен в метал?! Нима копелето е подострило ръбовете му!
Операторът не каза нищо, а само гледаше червения килим.
-Мамка му! Точно сега не ми трябваше такова нещо! Откъде копелето се е сдобило с нож... -Може да го е намерило някъде!-обади се Ърл Стейн. Той беше дребен шишко с дълга брада.-Хиляди пъти им казвахме, че Зоната не е достатъчно обезопасена!
-Достатъчно обезопасена е! Никой няма достъп докато трае играта!-изкрещя Кърт Уейн, но защо ли. Каква беше неговата вина. Просто един мъртав войник. Какво можеше да направи той. Това бяха хора на Водача, най-добрите войници на Водача, а след като някакъв идиот беше способен да направи това, какво пък...-Много добре го знаем!-тихо добави той и започна да пресмята нещо на ум. Никой от присъстващите в стаята не обели дума. Наблюдаваха го мълчаливо.
-А как тогава войника се е оказал на операционната маса в затвора "Мордър"?-той повдигна очи от плота, на който беше накачулена всевъзможна техника.
-Убили са го съвсем близо до диспечера...Той го е завлякъл до началото. Осъществил е радиовръзка и момчетата от "Мордър" са го прибрали.
-Но това е незаконно...ако може да се нарече така...Нали?
-Нека за това мисли някой друг...Въпросът е, че имаме мъртвец.
-И все пак е незакон...-Уейн замълча отново, а оператора горещо започна да защитава процедурата.
-Диспечерът поддържа радиовръзка с войниците в зоната и с нас, но посредством секратариата на Водача. Така се информираме за протичането на Играта преди суровия материал от камерите да бъде обработен. ОК?
Стейн изломоти нещо под носа си и после добави на глас:
-Това може да споделим с тях!
-И мислиш, че ще ни обърнат внимание!.. Играта не е нещо, което всеки цивилизован свят би си позволил. Там хората не живеят. Те умират...Наградата, която всеки иска да спечели е поредна порция живот. Те знаят, че краят им е неизбежен. Нали? Точно това ги превръща в зверове! А ние искаме точно тези зверове! Те са ни необходими, за да покажем живота на хората, те са ни необходими, за да им демонстрираме към какво се е насочило човечеството. Именно Играта ще им покаже, че не си ли помогнем сами няма кой да застане зад нас, няма кой да ни подаде ръка!
-Животни!-повтори оператора.
-Периметъра е много добре проверен след последната игра-продължи продуцента.-Винаги спазваме тези прости процедури. Нали? Така изключваме възможността от непредвидени ситуации като тази!
-Това все пак не се прави от нас...Водача и Партията имат грижата за периметъра. Идеята за това излезе от тук. Това е.
-Не трябва ли поне малко да отдадем заслуженото на момчето!-намеси се Лип Парнък.-Все пак Арчи до скоро работеше за нас...Е, не точно, ама и медиите се вписват към корпорация "Ченс"!
-Какво облекчение! Мамка му!-изпсува продуцента.
-Не можем ли да измъкнем нещо от това?-попита Парнък.-Все пак това доказва, че момчетата, работещи в корпорация "Ченс" са добре ошлайфани от живота!
-И какво? Как ще реагират хората на това?
-Ами може да има доста голям наплив на желаещи да постъпят на работа при нас!
-Хмм! А мистър Ченс ще разтвори обятия и ще каже: заповядайте, при мен всичко е безплатно! Глупости!
-И все пак...
-Стига с тези простотии!-продуцентът беше започнал да се зачервява от гняв.-В три има оперативка и аз трябва да се представя пред Шефа. Какво ще му кажа?
-Това, което е станало-опипа почвата Стейн.-Все пак никъде не е упоменато, че Играта не изключва жертви от страна на Партията и Водача. А и какво ни бърка нас? Ние само отразяваме фактите. Какво пък? Нали си искаха животно! Ето сега едно, което убива и ще направи всичко доста по-интересно!
Уейн се замисли над това. Имаше малко логика. Действително само удължаване живота на преследваните не беше нещо, което още дълго щеше да задържи зрителския интерес и то като се имаше пред вид, че и други станции опитваха да прокарват някакви "забавни" игри. До сега имаше петима мъртви войници и поне двеста мъртви затворници. Доста интересна статистика. Един войник на четиридесет затворника. Та днес в затворите много повече пазачи загиваха на смяна отколкото войници в Играта. Това беше вярно, но също така верен беше и факта, че Войниците бяха от личната гвардия на Водача, а пазачите в затворите не бяха нищо и никаква стока. Можеше да се каже, че те принадлежаха към класата на тези, които трябваше да охраняват. Е, може би стояха едно стъпало по-нагоре, но това обстоятелство вероятно се дължеше на факта морални съображения и възпитание. Можеха ли действително да се възползват от това? Щеше да е трудно да убеди Шефа, но не и невъзможно. Разбира се щеше да се опита да поправи грешката, но все още незнаеше как. Нямаше как да не си зададе въпроса дали действително имаше грешка и дали Стейн не беше прав като каза, че това не влиза в тяхната компетенция. Те просто излъчваха. Трупаха рейтинг. Не би трябвало да носят отговорност.
Възможно беше пък всичко да е просто вътрешна грешка. Нямаше как да не е и никой нямаше право да намесва него и екипа му. А още по-добре щеше да се почувства ако вълната от притъпена правителствена ропот не засегне "Ченс" въобще. Тогава наистина всичко щеше да се размине.
-...плащат луди пари за обучението на войниците си, а те се дават така леко на някакъв хърбалет!-говореше Ърл Стейн.- Не е ли потресаващо как държавниците харчат парите ни на вятъра?
-Ако решиш може да не плащаш данъци известно време и ще ти се отдаде идеална възможност да изкажеш личното си мнение, но от друга позиция. Достигни до финала и ще можеш да говориш колкото ти гърло иска...
Стейн се ухили, при което показа дребните си почернели зъби.
-Мислиш ли, че предпочитам да се търкалям там вместо да си топля задника тук?! Животът е хубаво нещо, а съм сигурен, че скоро ще настъпят по-добри времена...Много по-добри времена!
-Искам да провериш най-подробно договора ни с Партията! Не искам никакви двусмислици или недомлъвки...Дума по дума и ако има нещо вътре, което може да ни попречи да продължим договора, искам да го науча веднага. Веднага!
Стейн кимна безмълвно.
-А ти-продуцента посочи Парнък,-след като премине нужния период искам да вземеш записите и да им направиш пълно проучване. Това, че копелето работи за "Ченс", по никакъв начин не трябва да ни обвързва. Дистанцираме се максимално и мълчим… Монтажът трябва да е сполучлив. Моментът със смъртта на войника трябва да е повече от ясен. Искам всяко едно изражение на лицето му да е отговор на хиляди въпроси, които всеки ще си зададе...Ако се нуждае от украса, добави я. Имаш карт бланш за това! Но всичко в рамките на правдоподобното... Изрови всичко за този Арчи Блекууд и ми го представи в офиса до 14.30... Какво ли гадно копеле се крие зад съсухрения му скелет!

4.
Тъмнинана като че ли ги беше погълнала. Двамата бързаха. Притичваха без да поглеждат назад. На Арчи му се струваше, че неговия спасител има пълна представа от района и знае къде точно отива. В ляво от тях имаше някакви телени заграждения. Бяха доста високи и Арчи се запита защо точно тук. Не виждаше зад тях да има нещо кой знае какво, а и изхода се намираше доста далеч пред тях. Поне така си мислеше. Лично той беше изгубил пълна представа както за времето, което е прекарал в Зоната, така и за посоката и разстоянието, което ги делеше от бленувания финал.
Финал!
Колко абсурдно звучеше! Какъв финал можеше да е това? Да, наистина се измъкваше от оковите на Играта, той щеше да спечели живота си наново, но тези, които го бяха пратили тук едва ли щяха да са на същото мнение като него. Беше повече от сигурен, че те нямаше да оставят нещата просто така. Едва ли щяха да се доверят на щастливата случайност и вероятността Арчи да не проговори пред хилядите камери, които щяха да излъчат в пряко предаване неговия триумф. Не! Щом го бяха пратили тук, то той беше сигурен, че нямаше просто ей така да го забравят. Животът му и навън не беше в пълна безопастност. Дори там играта беше по-жестока. Или не беше така...Възможно ли беше да греши и най-накрая в неговия живот да настъпи малко спокойствие. Разбира се че беше възможно. Щеше да си почива и то доста добре, само че за тази цел трябваше да се намира на поне три метра под земята. Трябваше да се превърне в купчина безполезно месо или още по-добре в радиоактивен прах. Беше зараза за тези, които се страхуваха от него и лекарство, за тези, които знаеха, щяха да разберат, как да го използват. Проблема и този път беше, че само подозираше за какво точно става дума в тази суматоха. Беше почти сигурен, че знае кой стои зад ареста му, но все още беше далеч от мотива. Не се беше провинил с нищо. Едва ли беше свързано със служебните му задължения. До сега се справяше твърде добре. Материалите му бяха отлични. Доста често статиите му красяха първа страница, а това беше повече от добре. Възможно беше някой завистлив колега да е спретнал цялото това шоу, но беше трудно да повярва и на това. Тогава какво? Едва ли някой от "Ченс" би дал толкова пари та да го набута толкова здраво в калта. По-скоро биха наели някой чистач и той още тогава можеше да замълчи. Защо не постъпиха по този начин, а предпочетоха "Мордър"? Имаше и доста други защо, но за сега се опитваше да си отговори само на този въпрос.
Не че не му беше любопитно кой е тайния му спасител и защо продължаваше да го дърпа за ръкава толково настойчиво. Ето и сега! Ръката му не се отделяше от неговия лакът и той се чувстваше като непослушно дете, чиято ядосана майка дърпа по алеята в парка.
Чудесна мисъл! Как можа да му хрумне?!
Алея в парка. Асоциацията беше повече от сполучлива. Преди доста години или май само преди една...Колко време беше минало откакто взрива разтърси земята и сложи край на зеленинана, усмивките на малките деца, разходките с яхта, космическите полети и въобще на всичко, което можеше да си помислиш? Само хубави неща, които можеш да се сетиш! Май не беше толкова много колкото му се искаше. Но, факта си беше факт. Точно тук преди... време... имаше голям увеселителен парк. Той затвори очи и си припомни миговете, които прекарваше тук след като се премести от Монтана във Вашингтон. Сети се за първата си голяма любов. Бяха се запознали на един страшен купон. Тя не беше първа красавица, но той много си падаше по нея. Е, и той не беше най-прекрасния младеж във Вашингтон и затова повечето му приятели казваха, че са си лика-прилика. Колко готино беше всичко тогава. Спомняше си безгрижните нощи, които прекарваха тук. Спомняше си дори малката горичка, в която се бяха боричкали близо час преди тя да му позволи да й разкопчее блузата и да докосне гърдите й. Спомняше си и сладкия миг, в който неговите устни се докосваха до всяка част от нейното тяло...Спомняше си тежкото й дишане при всеки негов допир, топлината на гладката й кожа...
-Какво ти става, бе?-отново дрезгавия глас го извади от транса му. Защо ли винаги този дръвник прекъсваше най-съкровените му спомени и мисли?
-Нищо, нищо! А, ти?-говореше задъхано, беше се уморил доста.
-Аз?! Добре съм, разбира се!
"Наистина си си добре", помисли Арчи. Имаше чувството, че той беше излязъл от списание "Мистър Олимпия".
-Ще можем ли въпреки всичко да поспрем малко?
-Въпреки всичко?-определено си личеше изненадата в гласа му.
-Амиии, да... Не мисля, че фактора време сега е от такова важно значение, нали?
След като не получи отговор веднага Арчи продължи:
-Не си мисля, че ако позабавим малко темпото това ще се отрази на сутрешните вестници! Нали?
-Моля?-този път наистина го беше изненадал и спасителят му спря за момент. Дори отпусна лакътя му, а това беше направо върховно удоволствие. Имаше чувството, че до сега кръвта му не достигаше в достатъчни количества до китката и пръстите.
-Ами дали ще съм по-малко мършав имам пред вид. Така или иначе ще харесат онова нещо, което ще остане от мен...Нас!-добави след кратко замисляне.
-Така ли мислиш?!-ухили му се мистър Олимпия.
Е, поне за малко беше успял да разведри тази намръщена физиономия.
-Предполагам, че няма да бъда много красива гледка след като сумати народ ще изпразни оръжията си по-мен. Така че, нищо не ми пречи да позабавя малко темпото. Нека поне не умра толкова уморен!
-Аха...Наистина е така. Как не се бях сетил, приятел?! Ти направо ме шашна...Само дето аз не мисля да бъда заглавие на първа страница утре сутринта, нито коя да е сутрин в близките няколко години. Съгласен ли си?
-Повече от всичко се надявам да е така!-с ентусиазъм му кимна Арчи.-Разбира се ако и мен ме броиш в това число!
-Налага се да те имам пред вид, макар да не мисля, че си от най-переспективните момчета, с които съм имал работа.
-Това пък какво трябва да означава?
-Ами имал съм доста поръчки, но това беше върха на...айсберга.
-Поръчка?!-би трябвало веднага да се досети. Едва ли имаше някой достатъчно луд да се впусне в Играта, за да му спаси кожата.
-Да не мислиш, че съм толкова откачен, че да вляза тук, за да се разхождам сред тридесет професионални убийци?!
Колко бързо получи потвърждение на съмнението си! Направо беше изненадващо, но не и неочаквано.
-Ще можем ли да спрем за малко...Да кажем пет минути! Имам чувството, че нося няколко тона вместо кльощавите си крака...
Мъжът спря за секунда. Арчи продължи преди да е размислил.
-Не мислиш да ме носиш до финала, нали? Така, че ще е по-добре ако ми позволиш да поотдъхна малко, а после отново ще продължим да препускаме в нощта...Става ли?
Ръката на мъжа се впи за кой ли път в лакътя му и го задърпа напред. Този наистина притежаваше нечовешка сила. Надяваше се и волята му да е такава.
-Това "не" ли означава?-тихо запита той понасяйки се отново след него.
-Ще се покрием или искаш да се излегнем на главното шосе... Ще бъдем идеална мишена за твоите приятелчета!
-Съгласен!-Арчи кимна, но едва ли това беше забелязано.
Насочиха се към някаква редица постройки. Какво беше пък това? Арчи не си спомняше в парка някога да е имало подобно място. Напрегна съзнанието си, но не успя да извика никаква позната картина. Е, надяваше се той да си има представа...
Деляха ги двадесетина метра от бараките, когато придружителят му го блъсна силно на земята. Арчи не изкрещя макар, че му се искаше да изпищи от болката в колената. Мъжът гледаше някъде в ляво от тях. Арчи се опита да проследи погледа му, но не откри нищо обезпокоително. Тогава го побутна и направи въпросителен жест с ръка. Последваха бърза поредица от знаци с ръце, които би трябвало да означават, че на около петдесет метра в ляво има двама или трима "лакирани", една новина, която в никакъв случай не беше радостна.., жизнерадостна.
Арчи притихна като малко дете, което туко-що е било нахранено и се приготвя за следобеден сън, оставяйки всичко в ръцете на мъжа. Тези, които го бяха поръчали би трябвало да си разбират от работата, както и той си разбираше от своята. За сега показваше, че контролира ситуацията, макар че зад тях бяха оставили само един труп.
"Само един труп", отоново се сети той. А този труп можеше да е неговия и сега всичко щеше да е приключило. Но, факта че все още сърцето му туптеше в гърдите, макар и толкова учестено, му доподаше много повече. Определено беше така.
Мъжът му направи знак да си остане на мястото. Неподвижно! Това поне го разбра недвусмислено. Все пак беше прекарал известно време в армията, макар че въобще не се стигна до използването й. Просто всичко се реши на дипломатично ниво, доста по-високо от тях. Винаги беше смятал, че дипломатите и политиците са хората, които най-успешно биха решили всяка ситуация, но сега едва ли имаше човек на тази Земя, който отново би се доверил на някой ако не е военен. Какъв парадокс! Да вярваш на изцапотените войници, на тежките танкове, на смъртоносните снаряди, на свръхзвуковите летателни машинки, които можеха да ти отнемат живота от толкова голяма височина, та дори да те отведат до мястото наричано Рай, а не на добре изглеждащите, постригани, геласони, костюмирани, с пристегнати възели или папионки лицемерни физиономии, които се разхождаха като богове и правеха по-големи глупости от всички вечни създания взети