автор: x_ahav

От толкова потъвания в себе
приличаме на артефакти.
Изваждаме се, ценни сме на някого.
Омръзна ми да ме колекционират.
Не всеки сън е повод за умиране,
но ми е тъжно за съня наяве.
Понякога задълго се забравяме
във някакви затишия и чакам.
А ми се иска да живея простичко
живота на тревите и на мравките,
да съм съвсем естествена мелодия,
да ме запяват и да ме забравят...
Да взема да завържа онзи вятър,
да спре да ме посява като плевел
и да си върна кротките посоки.
Понякога сме тъжни артефакти
от дъното на собствените си животи.