Разчиташ ме и сигурно ми вярваш,
защото те разказвам като себе си
и толкова отдавна те познавам,
че в корените ми е твойта жажда
и в пръстите ми твоите докосвания.
Когато този свят е високосен,
все нас са окосявали със троскота,
редили са ни в друг реален хаос.
Понякога до болка те познавам
и зная как разплакваш всяко вдишване
и всички звуци, и големите мълчания.
Не си отивай! Днес не позволявам
на стъпките да си рисуват дири.
А в зениците ми седи и тъжно свири
един щурец, забравил да си иде.
Боиш ли се, че после идва зима,
а в бялото изгубват идентичност
перата ни на тъжно-стари птици?
Не си отивай! Как да ти измисля
поне една от сто и пет причини?
Не тръгвай! Зимата ще мине.
Ще рукнем разтопени към моретата
и дъното със синьо ще ни тегли
все по-дълбоко и съвсем във себе си...
Докато си намерим с теб адресите.