Ноември е и слънцето не топли.
Изстина покрива, на който полудях.
И даже чувствам, че съм леко гузна
затуй, че вчера ви се разкрещях.
Но имам свойто генетично опрадание -
онази моя баба, която някога
на слънцето пресече път.
Попитайте и Родж Макгъф -
той знае как ме мрази слънцето
и как нагорещява ламарината на покрива.
Разбира се, и мойта черна козина -
тя кара демоните да пищят
и от побъркания мозък
една след друга истини валят.
Да, истини! Не ги оттеглям!
И знам, че заслужавам свойто наказание!
Усещам миризмата валерианена -
за истината няма оправдание!
Разбирам, че е време да потеглям
към своя чакан дар - савана бял.
О, знаех си, о, знаех си, о, бабо! -
ще свърша като котка във чувал!
А вие после удряйте - със злоба!
С презрение, със страст, със бяс,
докато деветте ми котешки живота
превърнат се във мойто деветдушие,
но само за едно ви моля -
не ме убивайте със равнодушие!
А после напишете ода
за котката,
която ви обичаше.