Бяха дни, когато градът сякаш бе превзет от уличните кучета и писателката бе писала за това, като се опитваше да го обърне на шега. Оглушителни лаещи нощи, заплашителни дни, купища спящи топли топки косми по улиците, от които излизаше пара и край тях отминаваха наплашени деца, разбрали значението на думата скопяване и обезпаразитяване на всяко нещо без каишка, верижка и зъл стопанин до него. Опитала се бе да долови назряващата опасност, лъхнала от увеличената популация абсолютно свободни бродещи.
кучета, различни по нрав и препитание подобно на хората. Едни обикаляха около кофите за смет, на други милосърдни стопани на домашни кучета им носеха отпадъци от трапезата на опитомените, трети с война и бой с преждеописаните си извоюваха цели графи от менюто. Всичката тази видова борба й бе изглеждала странна, противоестествена на фона на големия поразтурен мегаполис, абсолютен бульон от градски модерен бит и тракаща остаряла посуда - суперскъпи коли и сгради, омесени със съборетини и евтини трошки, всичко полято със смог и дим, стига разбира се да няма обикновена мъглица или руменина на красив изгрев. Е, или залез. Даже си бе позволила да намекне, че попълзновенията на четириногите уж приятели е направо на сексуална основа спрямо човешкото племе, скопирано от ежедневните грижи за месо и хляб. Кой кого скопяваше не бе съвсем ясно, но минали работи, все за едното парче месо става дума.
Никой не бе обърнал внимание на разказа на писателката, то и никой не четеше нейните писания. Ако пък някой изобщо се излъжеше, не ги разбираше. И малкият син на писателката въобще не желаеше да ги започне, не се съгласяваше дори едно изречение да проследи с малкото си розово пръстче, което обикновено така обичаше да гризе.
Оттогава се случи чудо. Изведнъж екологичното неравновесие между хора и кучета бе нарушено. Небето се изпълни с птици. Достатъчно бе човек да отиде на кино преди да се е стъмнило съвсем и да погледне високо над сградата как ято гълъби правят спирала, връщат се, отново я засукват, като фонтан се спускат нагоре-надолу и отново отлитат. Дали ги тегли някаква небесна фуния или друга фурия е трудно на човек да разбере, но определено става дума за някакъв въздушен коридор, даден им кой знае от кого. А и явно обичаха културните мероприятия, това бе факт, видя ги да се сбират като пред емиграционни бюра над такива, "културни" сгради. Неин познат дори твърдеше, че при откриването на някакво ново кино забелязал красива дъга над него и посред дъгата цяло ято, което излитало и се връщало като през портал. Без всъщност да се превръща в нещо друго, примерно както разправят, че момиче може да се превърне в момче, минало през дъгата завинаги. Това с киното се случило през люта зима и никакво ято във военен или айродинамичен строй не би отлитало толкова късно да емигрира където и да било, а какво остава и да се връща. Пътят Юг-Север бил отдавна затворен поради метеорологични съображения, които може би са били всъщност политически.
Друга отлика, освен множествеността на птиците, са вече вече техните размери - наблюдава се известно окрупняване и първоначално натрупване на маса. Врабчета почти не се откриват по тъмните крайградски улички или в поразрошените храсти. Не съществува такова цвърчащо вече. Дали големите птици са ги прогонили, няма как някой да знае. Но всеки се чуди и сутрин поглежда - как е възможно при температури под минус 10 градуса и тежък снежен валеж птиците да летят, порят и разбъркват айскафето на небето, сякаш нищо. Или нещо ги тегли към хората.
А те, хората, зъзнали при невключените си пломбирани, пробити, ечащи, запушени, капещи или по всякакъв физиологичен начин осакатени и скопени радиатори, проклинали живота си през нощта, ги поглеждат и им просветва. E, някои хора като излязат вън не винаги вперват взори в небето, все гледат в земята, но те са рядкост. Та как живеят тези птици, дори бабите дето им хвърлят трохите, не разбират - трохите зиме винаги замръзват и заприличат на хапчета менте и гълъбите ги гълтат като наркомани. По-скоро хапчета виагра, защото сигурно скоро ще се сетят и тях да скопят, нещо прекалено много са станали и винаги се мержелеят в небето, денем и нощем. Хората някак не обичат малко, не обичат и много, плашат се и от двете наличности.
Но да се върнем към писателката - тя чувстваше лична вина за птиците и саморазправата, която предстоеше с тях. Преди години детето й бе примамило два гълъба на балкона. Единият го кръсти Хопи. Бял и красив, той кацаше кротко, извръщаше глава така че да гледа само с едното око и после просто си стоеше, присъстваше. Ако речеше някой да му даде малко трохи, той отлиташе поизплашен, но бързичко отново се връщаше и поглеждаше накриво с лъскавото копче, винаги на дясното око. След това ядеше деликатно, без да се цапа и троши повече, накрая отново кацаше на перваза и преди да отлети го оцветяваше с оная сивобялозелена смес, по повод на която хората честичко благодарят на небето, че кравите не летят. Писателката избърсваше перваза и започваше малко да се дразни. Но ако имаше дни, когато не излизаха на балкона да го хранят, Хопи си влизаше в хола, бутайки пердето с главичка и съвсем прилично ходеше по пода, не летеше, не, в никакъв случай. Спазваше къщните порядки.
Тогава се появи и другият, негов антипод - черношарен, агресивен, той смееше да кълве трохи дори от ръка, а ако не му подадеш, налиташе и на бой. Детето го дразнеше, като му протягаше шепата си и в последния момент я дръпваше под носа му, е, под клюна му. Птицата се извръщаше настрани и започваше да бие с едното крило. Щом се отвореше шепата, пилето кълвеше настървено, но при всяка следваща провокация, пак налиташе да удря. Дори се засилваше с къс летеж, пикираше в последния момент като боен самолет и удряше с едното крило при виража през лицето. Държеше се така, сякаш му бяха длъжни, но го правеше с такъв детински чар, че човек да се чуди защо им е било на хората да мечтаят да са птици, като всъщност те са си еднакви по характер с птиците - има ли една бяла и кротка, веднага до нея изтопурква във въздуха и една чернорошава и бойка. Която накрая също ще бомбира всичко с бялосиньозелената вакса, един достоен автограф за всяко пернато, след като се е нахранило добре. Изобщо почеркът им бе почти еднакъв, независимо от нрава.
Ако сега само човек отиде на Витоша или в провинцията и се разположи и той в някаква пасторална панорамна гледка, веднага може да забележи, че птици вече почти няма. Сякаш всички крилати са се съсредоточили в този голям град, но чудно защо без да воюват с кучетата, а просто поддържат един разумен неутралитет. Поради тази причина не е ясно дали спасяват хората от кучетата, или кучетата от хората, или хората от хората, защото сигурно е имало и такива случаи под навъсеното небе на сивия град. Защо бяха тук изобщо? Какво стълпотворение от твари бе налегнало този град?
А имало едно време друг вид гълъби. Един от тях въобще не бил за мира. Напротив. Бил боец, обичал да се сражава със събратята си и да им откъсва по едно перо за спомен от двубоя, нещо като скалпирането при индианците. Както червенокожите кичили пояса си със скалпове, а главата с пера, така и този гълъб бил целия в пера и имал в запас пълно гнездо с чужди отвоювани пера. Това го изпълвало с необикновена гордост и не се нуждаел от виагра. Неговите трофеи действали чудотворно на фригидните гълъбици, а иначе те били толкова мирни колкото и днешните жени и се опъвали на влюбените гълъби. Как да оскубеш някаква гълъбица, а после да я влюбиш, това някакси не вървяло дори в ония времена, по-добре било да измислиш по-гъвкав начин да я покориш.
И така гълъбът се възгордял неимоверно от колекцията и похожденията си и решил, че е твърде силен, а не му стигат противниците. То и нямал вече, бил обявен за цар на гълъбиците и пъдар на гълъбите. Тогава решил да воюва и с хората като най-големи животни /правел грешката да счита хората в кола или върху друго животно за едно същество и затова му се стрували най-големи и силни/. Веднъж така летял, търсейки си жертва и видял мъж с перо на шапката, който вървял из полето. Кръвта му кипнала, ето, можел да вземе перо и от човек, и тръгнал да налита.
- Това е ловец! - опитала се да го спре една от гълъбиците му.
- Тъкмо затова! Ето го предизвикателството, това е знак, че той е моят враг, а не някой друг. Защо иначе си е накичил перо на шапката, освен да ме предизвика?
- Не знам защо си е сложил точно перо, а не лисича опашка, но той има пушка. Не виждаш ли как стърчи повече и от перо?
- Тъкмо затова! - гракнал гълъба, не е трудно да се разбере още тук, че това била една от любимите му фрази. - Аз не нападам невъоръжени.
Хвърлил се от висинето и грабнал с човка перото от шапката на ловеца.
Ловецът и не усетил, защото точно в тоя миг чул някакъв шум в храсталака, вдигнал пушката и стрелял. Оттам изскочил изнервен глиган, понастъпкал го и отминал към нивата с картофи.
- Видяхте ли? - засмял се гълъбът, носейки перото в човка като маслинено клонче. - Този страхливец започна да стреля по мен от страх.
В този миг се появила една хубава дама, която практикувала езда, носейки се върху расов кон вече леко поизплашен от изстрела. Между нас казано това било известна фолкпевица и тя обичала да се облича доста екстравагантно дори и за пред гората.
- Ето го твоят враг! - подшушнал на войствения гълъб неговият победен в съвсем в последно време съперник. Това било скрита подигравка, ама кой да разбере.
Гълъбът обърнал глава на една страна и се загледал в дамата и нейната шапка - тя имала цял сноп пера шарени като дъга, които падали като опашка от високомерната й глава, да не говорим как и косата й била боядисана на кичури и изглеждала като перушина. Опиянен предварително от победата, впуснал се гълъба, но конят в този миг подскочил и ездачката успяла да даде едно хубаво рамо на птицата, а имала и подплънки, такава била модата и дамата малко изглеждала като хокеист. Всъщност ако държим да бъдем честни, тя имала висок красив бюст и май с него уцелила птицата, а за подплънките му ще се въздържим да поясняваме точно тук. Гълъбът срамно се повалил в тревата и повдигнал безпомощно крачета, като умрял.
Ездачката слязала от коня, сложила го в шапката си и го занесла на своята готвачка. Тя била омъжена за бивш политик, който успял да си построи къща под формата на замък край едно село и оттам си бил наел и готвачка. Дамата обаче дала гълъба на тази готвачка да го лекува, не да го готви. Но докато му зараснат раните, гълъбът стоял в кухнята в кошница до камината и видял колко кокошки, пуйки, фазани, пъдпъдъци и всякави пернати изклала готвачката за богаташката трапеза. Всеки ден пред очите му обезглавявали, скубели, разфасовали, варели и пълнели с какво ли не разни апетитни пернати и трябвало и да попива миризмата от техния екарисаж. Когато полетял обратно при своите вече здрав, изцелен и без нито едно оскубано перо, той обявил на всеослушание - войната е най-лошото нещо на света! Защото тогава си победен дори не от този с пушка, а от този с черпака. Да те надвие някой с пушка било близо до мисълта, но за другото, по-опасното, трябвало сам да узнаеш и си го признаеш. То било срамната тайна на войните.
Оттогава гълъбите, вече миролюбиво племе, се опитват да припомнят тази история на хората. А тя, тази история, дори не е любовна, поне те не я разказват като такава, защото хората не обичат подобни глезотии. Те отдавна са изтъркали значението на тази дума "любов" - както се търка с паричка за късмет малко евтино фишче, търкаш, търкаш, а отдолу нищо не виждаш. Ако няма награда.
Та тези птици, дето са накацали града, явно се опитват отново да разказват собствената си история на хората, да им помогнат да си сготвят не с пушка, да им кажат, че и те някога са били като тях и не са си мерили приказките. А писателката, след като бе прогонила гълъбите да не й мърсят терасата, най-после я дочу. Всъщност то много хора в големия град я знаеха, тази приказка. И си мълчаха, а останалите крещяха. Първите, многото, се бяха леко отчаяли. Съвсем лекичко. А колко хубаво си е измислено всичко - след кучетата идват гълъбите, а след гълъбите най-после и хората. Помежду им малко цвъкни, мирис на печено месо, кръв и пера. Или перушина…
Честно казано писателката си имаше достатъчно проблеми, за да не чуе тази история, без да искаме да я оправдаваме - просто вярваше, че такива истории чуват не тези които трябва и няма никакъв смисъл. Но като видя как гълъбите се бореха за своя си смисъл с метеорологията и гастроентерологията, реши че просто няма как да ги остави сами. Тя не притежаваше перо, с което да гали или пише, но пък и гълъбите нямаха ръце, нали?