автор: Marta

Полягаха дърветата, полягаха,
протягаха телата си, протягаха
и стигаха се и се вкопчваха,
и виеха се и изкопчваха
нагоре - пътят ни - нагоре -
помагаха да се намерим.
Хора,
те стълби от стъблата си направиха,
и сплитаха телата си в мостове,
за да се стигнем с тебе и простора
ни викаше и кичеше по раменете ни,
наметки от листата на дърветата.
Обличаше ни с пръсти пъстри вятъра и
светъл се залутваше в косата ми,
затулваше се и на рамото ми плачеше
с небесни сълзи за дърветата.
Дърветата, които все оставаха,
дърветата, които не избягаха,
дърветата, които остаряваха ...
...и лягат голоклонни пред нозете ни
поклонници - дърветата ни есенни.
А пролетни и зимни, коленичили,
дърветата, които ни обичаха
дърветата, с които се обичахме,
постлаха ни с телата си пътеката,
преплетоха стволовете си меко,
оплетоха се в слънчеви въжета
и просек сториха и свърши се гората
и неизбродното се ширна в вис, и синевата
открехна се, откърти се, въздъхна
и мракът млъкна. Мракът се отдръпна.