Разказва ми се.
Толкова мълчание
тъгува в зениците на очите ми.
Попитай ме
кога съм го споделял,
защото е било така отдавна,
че се забравих в някаква мелодия,
която преповтаря тоя космос.
Трохички сме.
Понякога на гости
пристигат на прозореца ми птици.
Кълват неистово,
боричкат се в сърцето ми.
Попитай ме
за другото ни време,
когато ни броят като стотинки.
Усмихвам се.
Така ще се разминем,
както се случва
вече сто живота.
Попитай ме,
когато не докосвам
как пълня чаши
със пелин и мръкнало.
Разказва ми се,
имам още думи
и сигурно ги пазя като зеници.
Ще ти разкажа някога,
това го обещавам...
И после
може да прогледна.