автор: x_ahav

Стара крепост
е това случайно тяло.
Пазят бойниците
погледи отгоре.
Вдигнати са
всичките мостове.
Дълго се сражавахте.
Припомням си
как душата
все не се предаваше.
Идваха нашественици
всякакви.
С дарове.
А тръгваха с трофеи...
Враговете всъщност
по са верни
от приятелите,
седнали на масата.
Текоха реки,
изтича пясъкът
в крехкия часовник
на живота...
Вдигаш котата.
Онова със
смешните закотвяния
е игра на думи и вълнения.
След най-вярното ти изречение
някой ще повярва.
Просто писано е.
Затова
последната ти мисъл
е да не предаваш тази крепост.
Още има в любовта ти смисъл.
Кретате....