автор: Ricarqt_na_Pe4alniq_Obraz

Май вече станаха пет! Пет години се лутам в безбрежния свят на душевността! Пет години срещам само стени, в които да се блъскам. Някои от тях разбих с невинен жест. Други ми отнеха много . . . Но минах! Сега няма стени! Само безкрайна тишина и непрогледен мрак. Сега бих се радвал да срещна стена и я търся упорито. Ако не намеря скоро, ако не намирам постоянно, черната влажна мъгла ще проникне в съзнанието ми. Ще се опита да ме завладее, да ме отчая. Няма да позволя! Сам ще издигна стена, която после ще срина, за да не се оставя на леденото безмълвие.
Грохотът от поредната разрушена преграда ще бъде моят глас. Самотен ек в необятното леговище на страха. Тук, в царството на безмълвните, той е господар. За да избягаш трябва да се пребориш с него. А може би просто трябва да се пресегнеш и да махнеш маската му. Изправи се срещу него и погледни огледалното му лице! С кого се бориш? Струва ли си? Аз преследвам един лъч светлина - пътеводител през рая на сенките. Той бяга напред като слънчево зайче, игриво и безразборно кръстосва обиталището на самотата и аз го следвам, сляпо но с надежда.
Бледа светлина нахлуваше в стаята през малкия процеп между двете завеси, отделящи моя физически свят и отчасти моето лично кралство, от останалата реалност. Дръпнах ги и отворих прозореца. Тогава отново ме разтърси и премина през мен като миг. Толкова много първична сила се криеше в поздрава на деня. Хладният ноемврийски вятър ме проряза за "добро утро", разроши косите ми и в продължение на няколко секунди жилеше лицето ми. Слънцето се опита да ми намигне, но гъстата пелерина облаци пропускаше само мимолетна част от необятното величие на светлината. Бях забравил как изглежда то. Цели пет години не го бях виждал. Сякаш се криеше нарочно. Караше облаците да крият усмивката му от мен. А аз обожавах да го гледам усмихнато. Монотонното бучене на града бе станало част от ежедневието ми, част от деня, съня, мечтите ми. Миризмата на безличието и тоталната лишеност от емоция се пропиваше навсякъде около мен. Всичко си бе същото както до сега, или поне както през последните пет години. Само един лъч светлина се прокрадваше тихо през пробуждащия се град. Светлина родена от някакво непознато слънце. Невидимо, но осезаемо, макар и съвсем леко. Тази светлина бе моето малко проклятие. Всеки лъч, отдаден щедро от слънцето, е предназначен за определен човек. Колкото и нагло да звучи, на фона на сиво - синьото небе, аз чувствах този единствен бастион на светлината свой. Вярвах, ,че е предназначен да огрее точно мен и търсех всячески начин да застана на пътя му и да го погълна, защото жаждата ми за светлина бе безгранична и отчаяна. А той постоянно ми се изплъзваше. Сякаш ми се надсмиваше или пък и той ме търсеше, но и двамата оставахме далеч един от даруг. Аз го виждах навсякъде и копнеех . . . Копнеех да погледна зад тънкия слой ослепителен блясък и да видя какво се крие зад него. Да зърна същината на светлия лъч. Да я опозная. Да я разбера. Той беше там, когато откъснат от своята реалност, забравих за несъвършенствата на живота и се отдавах на забавления с приятели, но аз не го виждах. Беше с мен, когато се чувствах изоставен и ненужен, но пак не го виждах. Беше с мен, когато пазарувах, учех, спях, но пак не го виждах. Явяваше се и нощем, макар и рядко, през безкрайните ми пътешествия из земите на владетеля на съня, и денем, в пределите на материалния свят. А аз отново и отново опитвах да надзърна отвъд ослепителната светлобяла обвивка. Неуспехите ме обезкуражаваха и озлобяваха срещу префектите на живота - съдбата и късметът. Това беше наказателна игра на карти. Белот в екип с моя късмет срещу останалите двама. Значи аз съм под ръка и ми влизат каре от валета девятки и едно асо за "всеки случай". Скачам и викам:
- Сгащих ви.
Съдбата поглежда отегчено картите, след това мен и ми заявява, че късметът бил обявил без коз. Шаш и паника! Без коз! А аз да не чуя! Хвърлям гневно картите и демонстративно напускам, като не пропускам да спомена с "добро" роднините по женска линия на съдбата и да изразя гласно съмнение относно сексуалната ориентация на късмета. А за живота. . . За него или добро, или . . .
Излязох навън. Не исках, но нямаше как. Не понасях сивия отенък на нашата действителност. Аз не бях я избирал, следователно тя не бе моя, но някак си бях част от нея. Съседът пак мърмореше нещо под носа си и злобно ме поглеждаше изпод гъстите си вежди. Висеше на прозореца и зяпаше хората. Не че аз не го правех. Сивотата обаче бе неговата лупа. Вникваше в хората и ги анализираше. Беше така прецизен и точен в оценките си и никога не бъркаше. За съжаление през сивата лупа виждаше само негативите и никога чистотата на човешката душа. Мразех го за това, но го забравях, щом се сетех за моя лъч.
Пътят до училище беше дълъг и самотен. Зотова пък ми даваше възможност да погледна на живота от много и различни позиции. По време на този път обаче, виждах действителността и бягах панически от нея. Първо, шофьорът на автобуса. Мрачен, недружелюбен нещастник, на когото доставяше удоволствие да затръшне вратите под носа на тичащите с надежда да се качат, пътници. Отвръщаше с ехидна, просташка усмивка на техните протести. Макар и малка, властта му бе решаваща тук и това го изкарваше за миг от мизерното му съществуване. Защото в тозе същия миг той беше Бог. Можеше да промени съдбата на някого, като го лиши от възможността да изпълни едно, наглед нищожно желание - да не закъснее за там, за където е тръгнал. Да, той беше силният, но не и великодушният. Той мачкаше беззащитните е това ме гнетеше, но в миг забравях, щом в съзнанието ми блеснеше споменът за моя лъч.
Известна част от моя маршрут към храма на знанието се изминаваше пеша. Колко хора! И всичките забързани, замислени, затворени и слепи за своя лъч. Нищо чудно, че слънцето се появява толкова рядко. То беше забравено от хората още преди да се появи плътният юрган от облаци. Те сами се отказаха от светлината в името на тленното и излишно красивото. Сами станаха смъртни. Всички бяха облечени в тъмни цветове, допълващи трагичното излъчване на обреченост, струящо от лицата им. Разминаваха се безмълвно и дори не искаха да опитат да разговарят помежду си. Кукли, водени от сляп кукловод- мразех да ги гледам. Безчувствени и безразлични. Ако ние не мислим за другите, тогава кой ще помисли за нас. Да живееш сам е мъчително, но поносимо. Да умреш сам е безлично. Без следите, които оставяме ние сме просто сенки, а следите от своя страна са значими само когато има кой да ги разпознае. Не за слава. За вечен живот в паметта на онези, които ни обичат. Винаги щом ме настигаше мракът в мислите ми обаче, се явяваше моят лъч, за да ми покаже правилният път.
Колко много сгради и всичките са сиви и безформени. Сякаш някой бездарен художник ги е защриховал с молив. Прозорците са силно запотени и мрачни. Пазят обитателите си от чужди погледи . . . от всякакви погледи. Градът прилича на западнал затворнически комплекс. Всяка килия е изолирана от останалия свят, така както найните собственици се изолират един от друг. Без ярката светлина на слънцето, тези безчувствени исполини изглеждат още по -смъртно бледи и нещастни. Животът им бе отнет насила. Душата поругана, а сърцето разбито. Копнеех да ги видя отново, окъпани в разноцветна дъга, както бе в детството ми, но уви . . . Крепеше ме моят лъч, който бе цвят за жалните ми очи.
По своята същност светлината е съставена от три компонента: тяло - прадставляващо самият слънчев стълб, душа - отъждествена с музика и сърце - локализирано в топлината, която самото то излъчва. Понякога виждах и нещо цветно на фона на сивата действителност. Сякаш бученето на града се сдобиваше с някакъв ритъм. Обикновено се чувствах така, минавайки покрай разни хора, които си служеха с някакви инструменти, чиито имена отдавна бяха забравени, а пред тях, странно защо, винаги стоеше кутия или шапка или калъф на съответния инструмент, обшит с червен велурен плат и винаги празен. Защо слагаха пред себе си тези неща и какво правеха все на същите улични ъгли, не помнех . Знаех само, че променят онзи пет годишен монотонен взук и това ме разсейваше.
Друг път приближавах до някой човек само защото излъчваше странна сила, която караше сарцето ми да се сгрява от незнаен порив на оптимизъм и вяра. Тогава разбирах, че това е човек от малцината огряни ат своя лъч. Той ухаеше на живот и топлина. Усмихвах се само тогава. Единствен повод в моето съществуване, по лицето ми да се изпише несвойствена за цялото човечество гримаса бе, че някой е успял да улови това, което аз преследвах толкова време. Следваше миг, в който затварях очите си и отронвах сълза на щастие - рядък символ нанадежда.
Заваля. Не бе валяло от вчера, което си беше постижение за нашето облачно ежедневие. Вятърът отново прояви странното си чувство за хумор, довявайки чак от Лондон семената на прословутото британско време, та да ни приветства с фанфари и фоерверки, чиито искри бяха капките дъжд. Вървях с многобройната тълпа бездушни сенки и като тях не виждах никого освен себе си. Дъждът плюеше по улицата и се изсипваше върху хората, на които не им пукаше, че нямат чадъри. Изведнъж се спрях. Малко светло петънце на фона на потъмнелия асфалт стоеше гордо и неприкосновено, недокоснато от дъжда. Не, не беше игра на сенките или беше точно това. Суха точица. Наведох се и я огледах. Хората ме подминаваха безмълвно. За миг забравих, че съм в Нашия свят и се пренесох в моя. Толкова необяснимо загадъчна. Хората не биха отделили и секунда от своето робство на материята, за да обмислят нещо толкова незначително. Изглеждаше толкова крехко и ранимо. . .
Една капка падна върху точицата суша. Нещо в мен се сви. Беше поредното предателство. Идеалът отново бе станал жертва на масата. Свитото се пречупи. Свих юмруци конвулсивно и вложих цялата омраза, на която ме научи светът в своя порив. Изправих, се погледнах злобно към небето, а линията на погледа ми отблъсна част от дъжда встрани и отвори дупка в най-черния облак, стоящ точно над мен. Протегнах рязко разтворена ръка с обърната нагоре длан и пръсти, сочещи към небето. Ръката ми трепереше от ярост. Сякаш дъждът и облакът се засрамиха от своята сивота и безличност и се отдръпнаха от пътя на моя ням протест. Изведнъж почувствах нечия ръка на рамото си. Обърнах се и я видях. Моят ослепителен лъч ме гледаше право в очите и за първи път аз също го гледах. Без страх, омраза, притеснение или болка, без надежда, очакване, любов или радост. Просто чувствах, че във вените ми тече живот. Спомних си, че я бях виждал. Някога живееше наблизо. Учехме заедно. Понякога я виждах да се смее и макар и тъжен и отчаян, и аз се усмихвах, защото тя ми вдъхваше живот. Тогава се сетих отново за сухото петънце. Погледнах към него и с почуда установих, че все още е светло. Не бе потъмняло като другата, мократа част от асвалта. Наведох се и докоснах мястото. Сякаш имаше стъкло. Не! По - скоро бе малка вледенена от студа капка. Но не валеше град или сняг. Само чувствата измръзваха в Нашия свят. Само сълзата би се вледенила от внезапния преход мужду света на топлите чувства и този - Нашият. Значи сълза. Нейна сълза! Погледнах нагоре, но нея я нямаше. Исках да й върна сълзата. Аз не я заслужавах. Та тя ми предлагаше душа. Своята душа - без да знае, че аз имах. Или може би точно заради това. Огледах се и я видях. Сега си спомних името й. Но тълпата я отнасяше. Затичах се. Прошепнах го, казах го, крещях го, а тя чуваше, но не можеше да се откъсне от тълпата. Хлъзнах се и паднах, но станах и криволичейки пок се затичах. Повечето дори не разбраха, че съм паднал, нищо, че бях точно пред тях. Една малка група момичета се смееха неудържимо. Друга група, този път от момчета, ми подхвърляха саркастично и грубо пошли забележки. Млъкнете! Аз не съм като вас! Роб на материята и тленното! Аз съм безсмъртен, защото обичам! Погледнах безпомощно напред и разбрах, че няма да я настигна. Не и докато виждам всички тези сиви неща. Чувството ми бе замъглено от реалтостта. Но как да го изчистя? Как? Усетих, че ръката ми е мокра. Погледнах я, а сълзата се беше разтопила. Не! Не си отивай! Събрах я в двете си шепи, а тя бавно започна да се превръща от петънце в локвичка и нарастваше с всяка изминала секунда. Огледах се в нея. Бях усмихнат и всичко около мен бе ярко и цветно. Не се замислих. Потопих лицето си в огледалото на Моя свят.
Бих спечелил много, ако запазя това, което открих в тайна, но материята не спада към моите божества. Става въпрос за индустрията за очила. Все ни повтарят да погледнем на живота през розов чифт такива. Е, господа, не знам за рамката, но стъкрото на тези очила е от сълзи с вплетена в тях любов, преданост и състрадание. Аз имам такива. Даде ми ги един ослепителен лъч светлина.
Ярка светлина нахлувяше в стаята, през малкия процеп между двете завеси, отделящи моя физически свят и в частност моето лично кралство, от останалата реалност. Дръпнах ги и отворих прозореца. Тогава отново ме разтърси и премина през мен като миг. Толкова много първична сила се криеше в поздрава на деня. Топлият юлски вятър ме погали нежно по бузите, слънцето щедро пръскаше светлина, която отразена от прозорците, се превръщаше в прелестна игра на слънчеви фигурки. Ясното небе ме изпълни с ведър оптимизъм, а музиката. . . хармонична идилия. Нямах търпение да се докосна до този свят. Облякох се изцяло в бяло и изтичах навън, вдишвайки колкото се може повече от ведрия сутрешен въздух. Имах среща: "На края на пътеката от розов цвят, при водопада на невинността, сто удара на сърцето и ще бъдеш допуснат до земите на вечния живот". Това помнех, незнайно откъде. Почнах да разпитвам хората за това място, а те ме гледат уплашени и бързат да се отдалечат. Една възрастна и суха жена дори се опита да ме задържи докато дойдела полиция. Преди да се отскубна (съвсем учтиво естествено), се наведох към нея и я погледнах в очите.
- Не, не си го открила. - казах й, и побягнах. Вече знаех къде да намеря пътя. Сърцето разчете посланието вместо мен. Ето ме. Чакам съдбата. Не онази, която ме би на белот, а онази, която си избрах сам. Светлата, хармоничната, топлата. Тя ме търси цял живот, както аз търсих нея. Аз вече съм от онези, които предизвикват усмивка и мечтания у хората, които ги търсят. Ето го и мястото. Тя вече е там. Красиво е . . .