автор: salza

Ето че най-после сме тук, а ако хвърлите един бърз поглед от прозореца ще видите безброй влакове на метрото, трамваи, омнибуси и карети, дори смея да твърдя, че минават и кабриолети с няколко купета - всички те бързат нанякъде и заплитат нишки от единия до другия край на Лондон. И все пак в главата ми започват да се прокрадват съмнения...
Ако наистина е вярно това, което се говори - Риджънт стрийт е разрушена, договорът е подписан, времето не е толкова студено, колкото би трябвало да бъде през този сезон на годината, и дори за такъв наем не може да се наеме апартамент, най-лошото на грипа са неговите последващи ефекти. Ако си спомня, че съм забравила да напиша за пукнатината в килера, и че съм си загубила ръкавицата във влака; а дали кръвната връзка ме задължава да се поклоня и сърдечно да приема ръката, която вероятно ми се подава с колебание.....

"Минаха седем години откакто се срещнахме!"
"Последната ни среща беше във Венеция."
"А къде ли живееш сега?"
"Е, за мен е най-удобно някъде късно следобед, разбира се ако не ти се струва, че искам твърде много...."
"Но аз те познах веднага!"
"И все пак войната остави една голяма празнина...."

Ако умът е пронизван от такива малки стрелички,(защото обществото го заставя да прави това) и едва що една стреличка лети напред и веднага е последвана от друга; ако това поражда топлина, а в добавка те включват лампата. Ако да кажеш нещо в толкова много случаи, значи да оставиш след него необходимостта за подобряване и припомняне, разбутвайки встрани съжаления, удоволствия, суета и желания - ако това са всички факти, които имам предвид, и всички шапки, кожени яки, рединготи и перлени игли за вратовръзки, които изплуват на повърхността - то какъв е шансът тогава?
За какво? С всяка измината минута става все по-трудно да се каже защо, въпреки всичко, аз седя тук и вярвам в нещо, което не мога да облека в думи и дори не мога да си спомня кога ми се е случило за последен път.

"Видя ли шествието?"
"Кралят беше невъзмутим."
"Не, не, не. Но какво стана? "
"Тя си купи къща в Мелмсбъри."
"Какъв късмет, че е успяла!"

Точно обратното, за мен е почти сигурно, че която и да е тя - тя е прокълната, защото всичко е въпрос на апартаменти, шапки и глупаци, или поне така изглежда за стотиците добре облечени хора, които седят тук, преситени, загърнати в кожи, обградени от стени. Не мога да се похваля, защото само си седя пасивно на стола на виновника и разравям пръстта над погребаните спомени, както правим всички ние, защото има знаци, ако не греша, които сочат, че всички ние си припомняме нещо, тайно търсим нещо. Защо се суетим? Защо толкова се притесняваме как ни стоят палтата и ръкавиците - дали да ги закопчаем или разкопчаем? Погледни това състарено лице на фона на тъмното платно - преди малко изискано и поруменяло, а сега - мълчаливо и тъжно като в сянка. Дали това е звукът на втората цигулка, която настройват в преддверието? Ето ги, те идват - четири черни фигури с инструменти в ръце, сядат с лице към белите квадрати светлина, подпират върховете на лъковете на стативите, после с едновременно движение ги вземат, леко ги задържат и гледайки към срещуположния изпълнител, първата цигулка отброява - едно, две, три...

Пролет, цъфнали дръвчета, разтворени цветни пъпки! Крушата на върха на планината. Фонтани бликат, капчици се стичат. Но водите на Рона текат бързи и дълбоки, втурват се под арките, отнасят плуващите на повърхността листа и размиват сенките плуващи над сребристи риби, рибешки силуети, напръскани на ситни точици, се носят надолу по бързеите, които тук се завъртат в малко въртопче, а в него се събира рибешки рояк като в малко езерце - подскачат, пляскат, просветват заострени перки; водата като че завира от вихреното движение, така че жълтите камъчета на дъното започват да се въртят в кръг - освободени, те се спускат надолу или дори някак се издигат в изящни спирали във въздуха и чертаят кръгли завъртулки, с формата на стружки на дърводелско ренде, които се издигат нагоре и нагоре.... Каква светла доброта можем да видим у онези, които стъпват леко и вървят усмихнати през света! А също и у веселите, стари рибешки съпруги, които клечат под арките. О, какви колоритни стари жени, как силно се смеят, тресат се и шумно се веселят, когато вървят...хм, ах!

"Това, разбира се, е творба на ранния Моцарт..."

"Но мелодията, като всички негови мелодии, поражда отчаяние...имам предвид надежда. Какво точно имам предвид? Това е най-лошото при музиката! Искам да танцувам, да се смея, да ям розови и жълти сладкиши, да пия тънко, резливо вино. Или една непристойна история - би ми доставила истинско удоволствие. Колкото повече остарява човек, толкова повече харесва неприличието. Концертна зала, ха-ха! Смея се. На какво ли? Ти не каза нищо, стария джентълмен отсреща също мълчи...Но да предположим, да преположим че....Шшшт!"

Носи ни реката на меланхолията. Когато луната се провре между огънатите върбови клонки, аз виждам лицето ти, чувам гласа ти, чувам и птича песен докато минаваме край ракитака. Какво ми шепнеш? Тъга, тъга. Радост, радост. Преплетени заедно, също както тръстиките се преплитат с лунните лъчи. Втъкани в една тъкан, в неразрешима бъркотия, омотани с болка и напръскани е тъга ...тряс!

Лодката потъва. Фигурите се надигат и потеглят нагоре, но сега те са тънки като лист, стопени и слети в един тъмен дух, който с огнени пръсти изтегля двойнствената си страст от сърцето ми. То, сърцето ми, пее за мен, разчупва печата на тъгата ми, разтапя милосърдието ми, залива с любов моя невидял слънце свят, но спирайки, не намалява чувствителността си, и изкусно и неуловимо тъче навън и навътре докато по този начин достигне до крайната си цел - парчетата се съединяват отново; то полита нагоре, плаче, потъва за миг почивка, пълно с радост и тъга.

Защо тогава да тъжим? За какво да молим? Да останем недоволни? Според мен всичко е вече подредено, да, и е оставено да почива под покривало от розови листенца, които се ронят и падат полека надолу. Падат. Но, ах, те застиват във въздуха. Ето едно розово листенце - пада от огромна височина и прилича на малък парашут пуснат от невидим балон - то бавно се завърта и потрепвайки леко се носи из въздуха. То няма да стигне до нас.

" Не, не. Нищо не забелязах. Това е най-неприятната музика - тези глупави мечти. Според теб втората цигулка закъснява, така ли? "

"Ето я старата госпожа Мънро - опипом търси пътеката, за да излезе навън. С всяка година тя ослепява все повече, горката жена, а и този хлъзгав под."

Ослепяла старост, Сфинкс с посребрени коси....Ето я, стои на тротоара, махайки строго на червения омнибус.

"Чудесно! Колко хубаво свирят! Ах, ах, ах!"

Езикът е като кречетало. Самата простота. Перата на шапката до мен са ярки и красиви като детска играчка. Едно листо от чинара проблясва яркозелено през пролуката на завесите. Много странно и много вълнуващо.

"Ах, ах, ах!" Шшшт!

Тези седналите на тревата са влюбените.

"Ако, Мадам, ако приемете ръката ми ...."
"Сър, бих Ви се доверила с цялото си сърце. Освен това, ние оставихме телата си в банкетната зала. Тук, на тревата са сенките на душите ни."

"Тогава това тук са прегръдките на душите ни." Лимоните кимат в съгласие. Лебедът се отблъсква от брега и се носи мечтателно към течението.

"Но да се върнем обратно. Той ме последва по коридора и когато свихме зад ъгъла, той настъпи дантеления край на фустата ми. Какво друго можех да направя освен да извикам "Ах!" и да спра, за да я оправя? При което той извади сабята си и направи няколко движения сякаш намушква някого до смърт и извика: "Луд съм, луд, луд, луд!" Сле това аз изкрещях и Принцът, който седеше в еркерния прозорец и пишеше в голяма книга с пергаментови страници, излезе напред с кадифената си барета и пухкави чехли и грабна една рапира от окачените на стената - тя е дар от испанския крал, нали знаеш; при което аз избягах, като се наметнах с това наметало за да скрия останките под полата си, да се скрия....Но чуй, роговете тръбят!"


Джентълменът отговаря бързо на дамата, а тя увеличава напрежението с остроумна размяна на комплименти, чиято кулминация е бликаща страст - тогава думите стават неразличими, макар че смисълът е достатъчно ясен - любов, смях, полет, преследване, небесно блаженство - всичко това се носи върху най-веселата вълна от нежни ласки - докато звукът на сребърни рогове се чува първо в далечината, а после постепенно става все по-ясен и отчетлив, като че ли сенешалите поздравяват зората или заплашително обявяват бягството на влюбените....Зелената градина, езерцето обляно в лунна светлина, лимоните, влюбените и рибите - всички те се разтварят в небето с цвят на опал, в което, докато към роговете се присъединяват тромпети, а те - последвани от кларинети, се издигат бели арки закрепени здраво за мраморни колони.... Тропот и тромпети. Звън и трясък. Солиден дом. Здрави основи. Марш на безбройните. Хаос и объркване тъпчат земята. Но в града, към който пътуваме, няма нито камъни, нито мрамор; той стои дълголетен и непоклатим; нито едно лице, нито едно знаме не ни поздравява за добре дошли. Замини, за да убиеш надеждата си, хвърли радостта ми в пустинята, само за да вървиш напред. Голи са колоните, не вещаят добро за никого, не хвърлят сянка, бляскави и строги. Ето че падам обратно, вече не очаквам нищо, искам само да вървя, да намеря улицата, да драсна по сградите, да поздравя продавачката на ябълки, да кажа да прислужницата, която ми отваря вратата: "Звездна е нощта."

"Лека нощ, лека нощ. Насам ли сте?"
"Уви! В другата посока съм."