автор: min4o

Слънчевите лъчи едвам-едвам се процеждат. Някъде отвън то изгряваше. Там, долу - беше все едно.
Една изкорубена крушка, висяща на гола жица, мъждукаше сред стаята и хвърляше мижавата си светлина из тясната кухничка.
Като се погледне през малкото правоъгълно прозорче, наполовина под земята, наполовина - реален прозорец, можеше да се види небето. Сигурно така изглежда и от погледа на някоя малка буболечка: тесен отрязък лазур някъде толкова далеч, че си се примирил, че никоя сила на земята не може да те издигне до него.
А ти си малко по-надолу, в малка кутийка - затворен, отхвърлен, скрит, самотен. В полумрака на собствения си саркофаг тътри крака по прашния под и сякаш няма нищо общо със света навън. Поглежда през единствения прозорец там, но пак не успява да открадне за себе си дори един слънчев лъч.
Сведе глава. За миг остана неподвижен, загледан в земята, а после бавно тръгна към спалнята си. Загаси лампата и изведнъж се възцари пълен мрак. Не светна в коридорчето, наизуст напипа ключа в стаята си, но се спря. Отпусна ръка и бавно започна да се съблича, за да си легне.
Поклати тъжно глава: беше свикнал с тъмнината. Като че се чувстваше по-комфортно така, сред мрака, където очертанията на предметите се губеха и сам той чезнеше и губеше чувството си за телесност. Предметите нямаха цвят, скрити и далечни.
Живееше сам. Единствен той бродеше из полувкопаните 48 кв. м. Не, че беше грозен или нещо. Не отблъскваше жените - тъкмо обратното. Беше висок малко над средното, слабичък, облечен винаги с дрехи, шити определено за по-едри хора. Небрежен на външен вид, според някои такъв беше и животът му.
Усмивката му обаче караше хората да се усмихват и те, погледът му - да се замислят. Рядко се усмихваше, а още по-рядко пък поглеждаше в очите.
Без да отбягва нарочно останалите, той винаги оставаше леко встрани, дистанциран и чужд. Носеше нещо различно, без съмнение... Рядко споделяше, не говореше много, празните приказки го отблъскваха. Не понасяше безмисления порой от простотии, който се изливаше от всички страни.
И остана сам. По-встрани и по-надолу.
Някои хора заявиха, че го разбират, убеждаваха го да не си тръгва, да остане при тях. Той не им повярва. Те го гледаха сега и клатеха глави: съжаляваха го повечето. За тях той не беше постигнал нищо, не беше се домогнал до мечтите си.
Зави се до брадичката. Не съжаляваше за нищо, не съжаляваше, че не беше станал като тях. Не го интересуваше, че в очите им е пропаднал непрокопсаник.
Той знаеше... Не скачаше, но и не спеше. Един ден, един ден... може би...
Загледа се в искрящото нощно небе, изрисувано на тавана. Звездите, къде бяха звездите?... Затворен долу, сам, клепките му натежаваха и той заспиваше... "Беше смазан. От сутрин до вечер, от тъмно до тъмно - работа. Пак затворен. Изнурен, няма сили да живее, да продължи. Да му подам ръка?!... Не мога..., прозорецът - стъклената преграда, разделя нашите светове. Да слезна - кой може да ме спре, не мога ли и аз нещо да сторя..." ...., за да се събуди отново там и... пак...........