автор: railleuse

Да, и това наричам мечта мечта…
Някой би нарекъл го кладенец…
Тъмен, тесен, затлачен,
а паднеш ли - пропаст бездънна
Няма граници
Само с напипване, с налучкване в тъмното
Без алгоритъм, без логика
И дори без посока
Не е ясно нагоре, надолу ли…
Липсва въздух, до болка

А нощем! Най-черно черните птици изкълвават без милост очите
(Те ненужни са!) Отскубва всяка по черно перо и подхващат във ритъм
опасно синкопен, ужасяващ, смразяващо смъртен
танц обреден - завъртане… плясък… отново завъртане…
Във вихрушка от черно свистят прокобно крилата им
и оплитат без милост мечтата, тя в уплах се мята
Често крита, отричана и непонятна, но безусловна -
тази моя мечта… да обичам докрай, а без да е болестно
Заваляват звезди. Пространството… после и времето…
Разруши се светът ми! Ура! И в сметта му така непотребна
(прах от мъртви светулки, строшени илюзии… Поредното срутване…)
…виждам… Теб… Спиш, с глава на дланта си, вдишваш, издишваш… потръпваш…
Плуваш в Нищото. Уязвим, крехък кристално и… непокътнат
Във съня си въздишаш - тихо, тихо… Даже беззвучно
Ембрион, свит в кълбо - зародиш на тъжната същност
да издигаш прегради, неусетно, но винаги. A какво ли е всъщност
да се криеш от всеки и всичко… Но и в себе си да не завръщаш се…
И от дупките вместо очи, през които единствено вниквам до тебе
се изтръгва викът ми - гол, раздиращ ме, тъй непотребен…
Да, и туй е мечта… Докрай, докрай!
Но това ми докрай не достига
Няма дъно пропадането…
Звън на часовник
Утринта, недоспало, примигва…