автор: eshach

Ти се върна в деня ми, в живота ми, и отново всичко е пълно като кринче с брашно, което сиромах връща на чорбаджия. Чувствам се като онзи глупак, който е хванал златната рибка и е сигурен, че тя ще изпълни трите му най-въжделени желания, и не се досеща, че това е само уловката на Съдбата, която е пожелала да се погледне в кривото огледало на човешките представи, за да си въобрази, че е благородна, справедлива, всеблага и обичана.
Но ние с тебе го знаем, нали?

Ние имаме шанса да сме обичани, благородни, всеблаги и относително справедливи - не съдбата, тя е крадец на дребно, която дебне замечтаните ни погледи в трамваите, за да отмъкне по нещо от чанти и джобове, и беснее от това, че каквото и да ни вземе, ние все пак сме по-богати отпреди. Както аз със теб, и, надявам се, ти с мен.

Изкушавам се да ти разкажа как именно съдбата ме издебна един летен ден, и то тъкмо когато и бях невероятно благодарен, толкова много, че прозрях истината за смъртта - че не съществува, и не като някакъв тържествен финал на зрял размисъл, а като мярната с периферното зрение жълтица в сипея под крепостната стена на Червен - нещо повече обещано, отколкото действително, повече въобразено, отколкото усетено, повече от слънце, отколкото от метал. Там си и остана тази светла мисъл, защото с пренебрежението на младостта реших, че ми е много рано да мисля за смъртта, което още до вечерта бе опровергано от водопада на събитията, защото да се мисли за смъртта никога не е рано, но често е твърде късно.

И аз за малко да закъснея.

Майка ми беше сготвила гювеч с овнешко - никой не може да готви по-вкусен от нейния гювеч, поне в познатата ми част от нашата Галактика. Масата е сложена, татко чупи питата - а по-сладки пити от майка ми никой не може да меси, поне в обозримата част от Вселената. В скоби трябва да отбележа, че там, където свършваше изкуството и започваше рутинната технология, нещата не бяха добре. В смисъл че бухналата, гладка, тежка пита след влизането си във фурната попадаше под действието на други закони, неподвластни на съзнанието на моята майка. И беше голям късмет някой да се сети навреме да извади хляба от нажежената пещ - обикновено баща ми. Когато никой не се сещаше, въпреки че къщата бе пълна с апетитния аромат на препечен хляб, баща ми казваше весело:

- Юко, това, което си сложила във фурната да изгори, вече изгоря.

Писък, паника, тичешком от пещта с голи ръце се вади това, което е щяло да бъде пита, но сега прилича повече на черното кръгло нещо, което скрива слънцето по време на затъмнение...

Но тази вечер случаят не беше такъв, дъхавата пита бе разчупена и коматите вдигаха дъхава пара пред всеки от нас. Тогава на вратата се почука - Иван Бузов, овчарят:

- Аркадаш, пребих една дива котка, ама убаво нещо, яла да видиш.

Работата е там, че понеже по нашите места практически няма вероятност да срещна когато съм по лов амурски тигър или атласки лъв, снежен барс или амазонски ягуар, гепард, пума, рис, каракал, леопард, или друга някаква свирепа котка от този чешит, аз отдавна съм мераклия да гръмна една нашенска дива котка. Стрелях в Бабово по една, но беше далече, пък и пада ли този светкавичен звяр от гургуличи съчми?

Зарязах яденето, отидох с бай Иван Бузов до тях, та взех котката. Прелест! Рижа, с тъмни ребра като тигър, с насечена от черни пръстени дълга и пухкава рижа опашка. Сгащил я бай Иван при овцете в кошарата и я пребил с кривака. На мен още тогава ми светна червената лампичка в главата, но котката толкова ми хареса, че аз я угасих, и въобще не си отговорих на въпроса какво прави дива котка в кошара и как така се убива такъв живак с кривак. Мисля си по този повод, че ако по-често си даваме труд да си отговаряме на въпросите, които си задаваме, наистина имаме шанс да поживеем някой ден повече тук - не че е толкова важно, но понякога е доста приятно, признавам. Нейсе.

Окачих ченгела на ябълката, наточих ножа. Майка ми заяви, че ако пипна това животно, повече няма да се ръкува с мен. Опитах се търпеливо да и обясня, че докато създаде нещо красиво, човек може и да се поизцапа - както например Бенвенуто Челини, когато е правел глинените ескизи за своя Давид, както гватемалските ловци на човешки глави, докато смалят трофеите си до размерите на ключодържател, или както Захари Зограф, докато разбърка чернилката, която му е била нужна да изобрази дяволите в преизподнята. Тя се прибра в къщи и ме остави да дера котката.

Втори път червената лампичка светна, когато започнах да дера главата - последното усилие. Черепът беше строшен, но вместо мозък в него имаше пихтиесто желе. Побързах да завърша, осолих и навих кожата, занесох трупа на брега на реката и го зарових във влажната тиня, дълго и подробно си измих ръцете след това и ги прегледах за ранички, да не съм се порязал някъде. И в този миг се сетих, че през деня бях брал коприва - това решаваше въпроса, но не в моя полза. Пак потуших подозренията си и седнах при другите на масата - започнах, когато те привършваха.

Но аз не можах да привърша. Пак се потропа на вратата - непознат млад мъж, разплакан и уплашен, приказва едно през друго, гълта думите:

- Ти ли дра тази котка, бате? Едно парченце да ми отрежеш от нея, най-добре главата, ако може. Днеска батко, брат ми, той е по-голем, та с кака копаят на лозето, и оставили бебето в каручката да спи, и батко като се обърне да го погледне, и тя котката го натиснала, и той и с голи ръце я хване, та на него му смъкнала кожата и месото от рамото надолу, а пък бебето скалпирано, косицата му смъкнала, ужас-ужас, едва ги закарах в Плевен в болницата, докторите викат - донеси котката или парче от нея, най-добре главата ми отрежи, бате, сигурно е бяс, къде я дена, жив да си...

Хем се досещах, хем чаках, но тази думичка се заби в средата на челото ми със студеното острие на стрела - бяс-с-с-с. Изсъска в сърцето ми като усойница. Очите ми станаха стъклени, и от тях може би светът стана чуплив и крехък. Полекичка, за да не ги счупя окончателно, раздвижих първо тях, после, като че ли отварях някакъв ръждясал катинар - челюстите си, и като въргалях тежък език по грапавото си небце, успях да кажа, че няма проблеми, че ей-сега ще изровя котката, че бяс - това са глупости, мигар не знаете, че още социализма ликвидира беса, както ликвидира и другите обществени недъзи, че прословутият бяс, този бич на класовите общества окончателно е победен от медицината на справедливото общество, както и много други мангъфи - като чумата, холерата, корупцията, проказата, неграмотността, туберкулозата, престъпността, сифилиса и много други срамни и не чак дотам болести. Говорех си аз, но вече се мъчех да си спомня какъв е инкубационния период на болестта, и като ми светна, че е от няколко дни до няколко години, тялото ми олекна, а душата ми натежа.

Другото - как изрових котката, как изгорих кожата, как повече от месец всеки ден ми биха инжекции в корема, колкото по-близо до пъпа - толкова по-добре - не е за разправяне. Нямах рани по ръцете, но нали бях брал коприва - оказа се, че и през тези миниатюрни убождания тоя невидим мъник може да влезе в тебе, да отиде до мозъка ти и да го направи на желе, като направи на желе спомените ти, талантите ти, любовта ти, миналото и бъдещето, и те хвърли в едно диво настояще от вой и свирепост...

Трябва да добавя и това, че тази случка имаше две важни последствия за мен. Първото е, че за повече от година лекарите ми забраниха употребата на алкохол, което отложи разрухата на черния ми дроб със същия срок. И второто - също повече от година всяка нощ, когато всички в къщи спяха вече отдавна, аз влизах в банята, пусках чешмата, сядах пред нея и се взирах в прозрачната струя. Първият симптом, че вече си болен от бяс, е изпитваният панически ужас от течаща вода. Уплашиш ли се от течаща вода - свършено е с теб. Болестта е необратима. За такъв именно миг си бях приготвил пушката с един патрон с прекрасно излъскано бренеке - обичам подробностите.

Та тогава, докато в банята се взирах в струята вода, започнах да мисля за смъртта - за нейната невероятна изобретателност /да се провре през убожданията на копривата в мен!/, а впоследствие - за нейната пълна безпомощност пред едно вечно същество, каквото съм аз. Може би смъртта просто се забавлява, като зад някой ъгъл на живота ни казва "бау!" и примира от удоволствие, като ни види пребледняли и разтреперани да лъскаме някое бренеке. Това значи, че е засенчила живота ни, и ни е накарала да мислим за нея, а не за това, което имаме да вършим тук, и за което ставаше дума в писмата ми досега, и ще става дума и по-нататък.

Доколкото знам, често се случва смъртта да засенчи нечий живот така. Не и моя. Както и никоя от изгорялите пити на майка ми не може да засенчи за мен онези жълти пити, които изгряваха на трапезата ни цял живот с благословията на едно любящо сърце.