автор: Marta

Беше, ехехей, кога?!
Преди тридесет лета.

Лятно време. Сенокос.
Газя аз из къра бос.
Ще прибираме сеното,
кой с вила, кой с греблото.

Жега е, ехх, слънце грей ,
морно е, не се живей,
но с вилата на рамо
песен пея... милай мамо.

Понавил съм си крачоли,
тъй съм се поразпищолил,
мятам таз' плъзлива слама,
млад съм, силен съм, бе, джанъм.

Мисля си, ще дойде зима,
трябва сламица да има,
за козата, за овцете,
че и в купите...еех, лете.

На талигата повдигам
типиджик след типиджик,
Тана смее се, намигам
и заблявам се за миг.

И не щеш ли от греблото
нещо тупна върху мен,
хлъзгаво едно такова,
леле, колко е студен.

Падна ми. Отгоре. Смока.
Вцепених се като пън,
после бързо го махносах,
хвърлих го като насън.

Скри ли се или го млатих,
вярвай ми, не помня, брат,
то студеното остана
месеци по моя врат.

Туй е всичко, оттогава
не понасям хич змии.
Даже да са русоглави,
бягам, беж бе. Тъй ами!