Не оставихме думи, оставяме многоточия.
Все по-ниско се свеждат стеблата до корена.
Все по-често надничаме в кладенци,
търсим жива вода за опомняне.
Все по-рядко след епилозите имаме спомени.
Все се кърпим със бели конци
и обръщаме свободата наопаки,
беззащитно по гръб си обръщаме откровенията.
Търсим в шумата шум, опаковаме се в шушулки.
Няма ни даже в най-истинските ни стихотворения.
Не сме поети, но мисля не сме и луди.
Лудват в нощите тайно нестинарски затишия.
От сърцебиене се превърнахме целите в тъпани.
Водим душите си на разходка, вързани на каишки,
нищо не чакаме или така ни изнася да лъжем.
Другото е въпрос на праведно влизане в хаоса
и на подреждане според страха от самотата.
Не полетяхме и гледам как бавно долазваме...
До след това, до след нас...След чертата...