автор: x_ahav

Ти знаеш как опитомявам думите
и как ги галя по муцуните.
Въртят опашки, боязливо се умилкват,
страхуват се да не извикат друго,
защото ще е древно предсказание.
Ти знаеш колко е останало
след шепота на празни епилози.
Разсейваха ме винаги залозите,
залагах се.
Така не губех нищо.
Понякога понечвам да ти пиша,
да ти разкажа някаква религия,
която проповядва само хаосът.
Пропускам сигурно да ти разкажа
за простички неща като тревата
и като стъпките на мравешко търпение.
Понякога, след думите сме изморени,
залитаме по стръмното на пунктуацията.
Аз се спасявам после във мълчание,
а ти (надявам се, но не е сигурно)
говориш с мен по телепатия,
намираш ми най-верните си думи...
Не спирай никога, защото
не знам какво ще стане с мен,
ако престана да те чувам...