Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: DarkLady
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14041

Онлайн са:
Анонимни: 717
ХуЛитери: 10
Всичко: 727

Онлайн сега:
:: rajsun
:: Marta
:: Patrizzia
:: esteban
:: Albatros
:: pastirka
:: Georgina
:: edelweiss_95
:: mig
:: abonat

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Февруари 2023 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЕписто 27 - Ден на разтопеното злато
раздел: Други ...
автор: eshach

Вчерашното си писмо приключих със споменаване на смътния ти порив към мен, което за пореден път ме изобличава като егоист и егоцентрик, но в контекста на твоето дори понякога пресилено желание "да наричаме нещата със собствените им имена" е напълно нормално, макар че не са това качествата ми, от които очаквам успехи и аплодисменти. При това и дума не отварям за моя съвсем не така смътен порив към теб, защото се осланям на прекрасното ти чувство за истинност, което само Господ знае как си култивирала сред лъжливата посредственост и амбициозния фалш, които ни заобикалят.

Интересно е, че ти ми препоръча филма за Шрек и Фиона, които потвърждават много от нещата, за които ти пиша, но сега ще се спра само на едно от тях - това, че дори лично Небесният разказвач на небивалици събира всички според съответствието им, и в конкретния случай не допусна нищожеството да се ожени за чудовището, а събра с нежност чудовището с чудовището. Така че не виждам защо да не се обръщаш към мен с тази дума, защото най-малкото след залез слънце и ти се превръщаш очевидно в нещо като мен.

Но сега, ако ти е интересно, нека продължа със спомените си от времето, когато бях Фернандо Бободоня и вървях през пищната зеленина на гората по едва различима пътека, и не можех да откъсна очи от стройната фигурка на Нирашапа пред мен, от тежката и черна коса, която тя отвреме-навреме отмяташе с ръка, колкото да ме погледне с крайчеца на окото си и да ми се усмихне. Задачата ми бе да запомня пътя до селото, но парализираното ми от нея внимание не се спря на нито един ориентир, крачех като слепец, удавен от въжделение и копнеж.

Стигнахме късно следобяд. Селището се оказа с много каменни постройки, в центъра - храм с формата на стъпаловидна пирамида, дворецът на вожда, от двете му страни дълги сгради с много помещения, всяко с отделен вход, големи дървени хамбари за зърното, което наричат маис, също вдигнати на каменни основи, две дълбоки щерни за вода, и всичко това заградено от нисък зид, над който се извисяваше стена от изправени един до друг и подострени на върха дървесни стволове. Извън тази стена бяха множеството хижи на простолюдието. Бях изумен - очаквах да видя сламени колиби като на диваците от Куба, а попаднах в градче, по-чисто и подредено дори от родната ми Сеговия.

Няма да те отегчавам с подробен разказ за това, че ни накараха доста да почакаме, обградени от любопитните и недоверчиви жители, сред които аз напразно очаквах отново да я зърна, преди да ни приеме вождът. Поднесох му две железни брадви, дузина ножове и дреха от червено кадифе, макар и сам да разбирах колко оскъдни са моите дарове. После постлаха рогозки пред самия храм, и там вечеряхме много вкусни питки от маис, червена риба, птици, много плодове, които за пръв път виждах. Започнаха танците - само мъже, скрити зад ярки маски на разни птици и животни с раззинати пасти и клюнове, облечени в дрехи, обшити с пера, въоръжени с техните дървени мечове и алебарди с остриета от обсидианови пластини. После ни заведоха да спим в помещенията до храма - аз в крайното, другарите ми - в съседното. Свалих само оръжието, извадих меча от ножницата, за да ми е подръка, и легнах на рогозката. Точно тогава завесата на входа се отметна, за да пропусне лунната светлина, и с нея - Нирашапа, почти недействително изящен силует, истинска весталка на нежното светило на влюбените...

Всеки трябва да има такава нощ поне веднъж през хилядолетията. Сърцето ми едва понасяше вдъхновението на любовта и всеки момент можеше да се пръсне като звезда във всемира, та поне за миг да освети мрачните юдоли на човешкото съществувание. Всяко нейно докосване бе докосване на душите ни, току-що пуснати от тъмницата на смъртта, откровение за неподозираната ни мощ да творим добро и да изпитваме любов, от очите и телата ни струеше светлина с цветовете на дъгата, нощта бе отстъпила завинаги, от нашето сливане зората бе настъпила над този тъмен свят, пленен от мрак и насилие, и тази нощ, която бе само миг, и този миг, който бе вечност бе неопровержимото доказателство, че Бог е жив в нас...

Още с първите шумове в събуждащото се селище тя изчезна през вратата, а на гърдите ми остана да блести златната пластинка, окачена на трицветен кожен шнур, върху която бе гравирана птича глава с къс клюн и големи очи. След около два часа потеглихме и ние към отряда, придружени от дузина местни жители всеки с по товар увити в зелени листа плодове, риба, кожени торби с брашно от маис. Когато по пладне спряхме да починем и хапнем на брега на някакъв поток, от гората се разнесе треперлив и нисък, като че ли клокочещ звук. Чувал бях нощните жаби-дървесници в Куба - те пееха така. Туземците се спогледаха, очевидно изненадани, а когато от храстите излезе Нирашапа с тръстикова свирка в ръка, всички наведоха глави пред нея. Сега тя не беше девойчето от вчера - короната от сини и бели пера, наметката и, богатата и дреха, също обточена с пера, тежкият златен накит на врата и във вид на слънце - тя бе принцесата не само на моето сърце, но и на този край, и това бе очевидно от робското преклонение на нашите носачи пред нея.

Така Нирашапа, дъщерята на Моч Ковох, касик на царството Потончан, се присъедини към нас. Когато стигнахме в лагера на моя господар дон Франсиско Ернандес де Кордоба всички се струпаха около мен и нея, привлечени не от красотата и, а от златното слънце на гърдите и. С най-високомерния си и воинствен вид едва успях да я опазя от хищното блъскане наоколо, докато стигнем шатрата на дон Франсиско. Той обаче я постави под свое покровителство, прие благосклонно изпратените продукти и освободи носачите, след което се отдалечи в гората с четиримата благородници и капелана, за да решат какво ще правим по-нататък.

Когато се върнаха и заповядаха да потеглим на поход след час, разбрах, че мечтите ми за следващата нощ с Нирашапа няма да се сбъднат. Но не подозирах, че няма да се сбъднат никога вече...

Цяла нощ тя ни води по пътеката, която бяхме минали през деня, към градчето. Вървях до нея, докосвахме ръцете си, изгаряхме от копнение. Стигнахме в сутрешната дрезгавина в края на гората, и чак когато нашите хора започнаха да се готвят за бой си дадох сметка че нито аз, нито тя сме си задали въпроса за целта на този нощен поход. Нещата станаха ясни едва сега, и когато тя видя войниците да опъват тетивите на лъковете и арбалетите и да пристягат колчаните към плещите си, се втурна към дон Франсиско и свитата му с напразната надежда да ги спре с потока си от неразбираеми думи и гневни жестове. Аз също се завтекох натам, разкъсван между любовта и дълга, но нищо не успях да сторя - дон Алварадо де Монтехо сграбчи златното слънце и го откъсна от гърдите и с такава сила, че я събори на земята. Втурнах се към тях, но не успях да извадя меча от ножницата - войниците ме сграбчиха и спънаха, и така, повален в пепелта, видях как Нирашапа скочи и побягна с викове към портата на градчето. Всички се втурнаха след нея без заповед, без ред, но никой не успя да я стигне, а когато нашите нахлуха през портата, маите вече бяха готови да ги посрещнат.

Клането, което последва, беше страшно. Войниците побързаха да запалят колибите и в лютивия бял дим се носеха като духове от преизподнята с кървави мечове и див рев, и дебелите памучни ризници на туземците бяха слаба защита срещу толедската стомана и куршумите на аркебузите. Аз също тичах сред тях, но само с мисълта да я намеря, и едва когато пред мен се изпречи дребничък мъж с птича маска и обсидианов меч разбрах, че нищо не мога да сторя. Това бе първият човек, когото посякох, и останах миг потресен над гърчещото се тяло, преди да осъзная каква лесна мишена съм и да се втурна отново след другарите си напред. За не повече от половин час всичко бе свършено, само на върха на храма продължаваха да се отбраняват хората на вожда и самият той, притиснати от две дузини испанци. Дон Франсиско ми заповяда по задната стена, изградена от големи блокове, да изляза с още шестима в гръб на маите, и аз се втурнах натам. И когато запъхтян и потен стигнах горе, в първото помещение, в което влязох, се натъкнах на дон Алварадо де Монтехо, с окървавено лице, но успял вече да сложи накита на моята любима на гърдите си. Пронизах го с едно движение на китката, без да се колебая, и в свирепия си гняв още преди да умре отсякох ръката, с която бе посегнал на моята любима. Слънцето скътах до сърцето си, до златната пластинка с птичата глава, която тя ми бе подарила.

Сигурен съм, че дон Франсиско разбра кой е убил дон Алварадо, но с нищо не го показа. Напротив, след опелото и погребението на нашите 26 загинали той определи мен за командир на неговия отряд. После започнаха мъчителните дни, когато в тропическия порой две седмици се движехме към Потончан, следвани по петите от хората на Моч Ковох. Всеки ден копаехме гробове за убитите и умрялите от дизинтерия и малария. Наложи се да колим от конете, за да не ядем плесенясалото брашно и изгнилото солено месо. Най-голямата ни грижа бе да пазим барута и фитилите сухи, но и в това не успявахме. Но отчаянието от сполетялите ни беди не засенчваше в душата ми болката от загубата на Нирашапа, молех се да я срещна, бих изоставил вече и дълг, и вяра, само за да бъда с нея, и всяка нощ се молех на Божията майка да я видя.

Само един дневен преход ни оставаше до Потончан, когато молитвите ми бяха чути. Установихме се на лагер в края на обширна поляна, и тръгнах да разставя постовете. Когато свърших с това, влязох в гората без причина, просто за да остана сам. И тогава чух незабравимия звук на жабата-дървесница, сърцето ми се преобърна и аз се втурнах през храстите, но не стигнах далече, спънаха ме, уплетоха ме във въжета, натъпкаха в устата ми бодлив парцал и ме понесоха нанякъде. Цяла нощ, без почивка - носачите се сменяха, от краката и ръцете ми течеше кръв, защото ме носеха като сърна - с вързани ръце и крака, и през тях проврян прът, та през цялото време се люлеех насам-натам и въжетата и дървото все повече се впиваха в плътта ми. Но стигнахме, и когато свалиха от мен връхните ми дрехи, въжетата и парцалите от устата и очите ми, най-после я видях.

Нирашапа седеше на дървен трон със златни украси, отново цялата в пера и злато, със същата корона от пера, хубава до премаляване и далечна като Луната. Не поглеждаше към мен, въпреки че аз повтарях името и като молитва, и само като и дадоха златната пластинка и златното слънце, за миг устните и трепнаха. И пак така, без да ме погледне, стана и каза нещо на един дебел и грозен човек, който седеше до голяма пещ. Той отмести плочата, която закриваше отвора, и с дълъг захват извади нажежен дълбок тигел, в който блестеше разтопен метал. Ето тогава Нирашапа ме погледна - и толкова студ имаше в очите и, че цялата топлина на живота си отиде от мен. Нищо друго не видях - само как хвърли в този тигел пластинката и слънцето и махна с ръка към хората край мен. Те ме вързаха на нисък кол, отметнаха главата ми назад и също я вързаха с остро лико през челото, със здрава пръчка отвориха устата ми и онзи грозник изля тигела с разтопеното злато в мен...

Това е една от историите, които искам да ти разкажа, ако проявиш търпението да ги прочетеш. Исках да я завърша, да не я отлагам за утре, поради което и стана по-дълго днешното ми послание към теб. Сега вече мога да ти я изпратя, а аз да се върна в спомените си още по-назад или още по-напред, което е едно и също, и да подбера друг от тях, защото разказването им е освобождаване, те са диктатори, които направляват мисълта, действията, намеренията и спират мечтите, погубват надеждите.

Представям си те някъде до ширналото се море, как наум ми пращаш своето днешно послание, което поради оскъдните си сетива аз така и няма да получа. Аз пък сгъвам и този си спомен и правя от него малка хартиена лодка, която пускам в пролетния порой с надеждата, че все някога той ще я донесе до твоето море и ти ще я зърнеш на хоризонта, зад който, някъде през девет земи и морета е Юкатан, и в черната му пръст лежат един до друг Нирашапа и Фернандо Бободоня, а душите им се носят вечно из Всемира, за да измолят прошка за Господа.
Амин.


Публикувано от hixxtam на 20.10.2005 @ 01:03:27 



Сродни връзки

» Повече за
   Други ...

» Материали от
   eshach

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 4


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

09.02.2023 год. / 11:05:23 часа

добави твой текст
"Еписто 27 - Ден на разтопеното злато" | Вход | 2 коментара (2 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Еписто 27 – Ден на разтопеното злато
от libra на 20.10.2005 @ 07:15:56
(Профил | Изпрати бележка)
цяла вселена си ти човече..
страхотен разказвач си!
не, наистина не съм чела нищо като твоите разкази, което така да грабва..
отново почитания за написаното!


Re: Еписто 27 – Ден на разтопеното злато
от miglena (feichka_migli@abv.bg) на 20.10.2005 @ 14:18:05
(Профил | Изпрати бележка) http://www.miglena.net/
този разказ наистина ми звучи като опрощение ...
Мир на Духа и
Амин

;~)