автор: eshach

Здравей, Т!

Слънцето още обикаля нощта и се чуди от коя страна да изгрее, като всяка нощ, и също като всяка нощ не се досеща, че това може да стане само от изток, защото такова е Божественото предопределение, което ние наричаме закони на Мирозданието, на Гравитацията, на Небесните тела и други такива. Само човек може да изгрява откъдето си иска, небесните тела не могат, само човек може да изгрява откъм добрата си страна, но и откъм лошата, и то един ден откъм едната, а още на следващия - откъм другата, и не само това, ами може да пъкне откъм безразличието и апатията, откъм лудосттта и яростта, откъм страха и лицемерието, откъм алчността и егоизма, откъм властолюбието и користта, а може да далдиса при залеза си откъм благородството и саможертвата, достоинството и щедростта, сиромахомилството и трудолюбието... Затова се казва накратко, че е създаден по образ и подобие Божие.

А Балю и Янка в моя спомен, събуден от песента на баба Пета Ъгленска, се опитваха да далдисат в съня си с цялата любов на изтерзаните си сърца, вслушани в приятелските шумове на нощната гора, в поскърцването на гръниците и горуните, в меките стъпки на лисичите лапи, в топуркането на таралежите и язовците, в краткия съсък на риса, пресякъл пътя на диво прасе, или в страхливото кихане на зайче, доловило безшумния полет на бухала над главата си...

... Унесе се Янка едва призори, в здрачевината, сънят я обори, тя задиша равно и спокойно, и тъкмо се заслушах в тези сладостни звуци, нещо се случи в гората. Запращяха съчки, зашумяха листа като под стъпките на много хора, чу се бръщолевене някакво, охкане и пъшкане, шъткане и шушнене - стадо ли се юрна из дола, хора ли пристъпваха по пътеката, вихър ли удари с гърди клонака? Сви се сърцето ми, на възел стана, емнах се и скочих на крака, стиснах в шепа чирените на каракулака, почти сигурен, че бейска потеря е влязла в дирите ни и че отърване няма, кръв ще плиска из гората, и моята, и техната... И като реших да скрия къде е легнала моята любима погледнах я жалостиво за сбогом как се е свила под кабаницата, пипнах дебелата и жълта плитка, и тръгнах накъм шума, накъм дола, да пресрещна сеизите, лютите арнаути беюви...

Дълго се провирах из трънаците и буетака, тихо, колкото можех, та да ме усетят по-късно и по-далече от Янка, и така стигнах чак до Лесугерската кория, дето минава пътя. Никой и нищо. Шумовете се стопиха в гората, аз се спрях под круша-дивачка, разквасих уста с преседливия и стипчив плод, приседнах. От услушване в главата ми звънеше - нищо. Здрачевината стана на дрезгавина, заплющяха крилете на хралупари и бекаси, на сойки и гургулици, на гривяци и синявици - започнаха пилетата сутрешния си прелет за храна и вода. Реших докато се Янка събуди да се върна покрай пътя към село, да видя дигнали ли са потеря... Та след час и нещо под изгрялото слънце видях от високото на Белия бряг сгушен под пушеците на огнищата Ъглен, още тръпен от нощния сън и от петльовото пеене, и спрях до Джингарското кладенче да погледам какво ще става.

А то, каквото имало да става, било в гората при Янка, че тя още по тъмно се разшавала, щом съм се загубил по джендемите, и като напипала празното ми място се уплашила, ама решила че съм някъде наблизо, та почакала, и едва после започнала да ме вика и да ме търси из всичката гора зелена, да кърши ръце, да плаче. Ама съм бил далече, и като ме няма никакъв час вече, че и втори, Янка торбите изтърсила, дарове в шумата пръснала, ризи, сукмани, престилки, кърпи, платна и шамии, с плач занареждала, викнала:
- Какини тънки дарове, кога ви кака сновеше циганка си ма споходи, циганка с черно циганче, кога ви кака привърза, калугер си ма споходи, калугер с черна гуня, та орисия ми черна от тех ли ма стигна бе, Боже... Балю бе, Балю, как можа тука да ме захвърлиш...

И в плач, на песен преправен Янка богато дарила гръници, благуни и джанки, круши, шестили, свинаки, смрадлика, дрен и люляка, и всяко дърво из гората, после на най-красивото, грейнала в червените си плодове калина, се качила на клона, вързала за него вървите на цедилото, навила на примка другия край на врата си, и скочила...

Така я намерих след час - увиснала на калината, сред гората, грейнала от белите и дарове, навесени по дърветата. Не се бавих, за да не умра от мъка, хвърлих калпака, качих се на същия клон, разпасах пояса. Вързах единия му край на клона, другия - на врата си. И скочих при нея - така си и сватба сторихме, и гости богато дарихме...