автор: satyrr

"Милиарди години са изминали за тази игра.
Но сега е време тя да свърши."


ВТОРОТО НАЧАЛО


Малкото момиченце отново поглежда през прозореца. Дантелките на розовата и рокличка леко се развяват.Усмихва се, а в очите на детското и личице сякаш се чете теглото на прежи-вяното време.
Хиляди години.
Тя се обръща отново към събеседника си.
- Така започна всичко, нали господин Архитект? - тън-кото и гласче като че ли издава носталгия.
- Да, госпожо. - усмихва се мъжът срещу нея - едър, с обветрено лице. Бялата коса и широката му брада са добре под-стригани. Сините му очи блестят на светлината на звездите.
Той се оглежда.
Залата е широка, красива. И празна. Огромните поли-леи, които висят от тавана вача не светят. Тежките вълнени ки-лими с изящни шарки отдавна ги няма. Единствено по средата стои самотно едно старо дървено бюро и два стола от двете му страни. А на него голяма шахматна дъска. От онези, лъскавите. Фигурите са разпилени около нея. Покрити са с прах, сякаш са забравени от времето. И не само от него. Само един цар и една царица още стоят на местата си, като стълбове в пустотата. И меката светлина на звездите, влизаща през огромния готически прозорец, хвърля дългите им сенки върху всичко това.
А момиченцето държи ръцете си зад гърба и от време на време пак поглежда през прозореца. Може би гледа звездите. Може би нещо друго.
- Създадохме толкова много неща из тази вселена. -про-дължава тя. - Някои хубави…други не. Толкова живи същества. Те образуваха отделни раси, създадоха свой собствен начин на живот. - За миг лицето и помръква. - А това е всичко, което ос-тана. - Погледът и отново се обръща към исполинските стъкла.-Но е красиво, нали? И хората направиха толкова много за тази вселена. Да я разучат. Дори да я променят…
…а я разрушиха.
Тя поклаща глава.
- И все пак, не бяха ли хората тези, които първи се запи-таха какво е Бог? - нарушава тишината мъжът. - Точно те пър-ви се запитаха, кой е този, който ги управлява някъде отгоре. Те бяха една от най-проспериращите раси. Можем поне да запазим душите им.
- Не. - отново клати глава момиченцето. - Не са доста-тъчно чисти. Неможем да направим това. Второто начало набли-жава, господин Архитект.
Мъжът стои сякаш замислен, но тя знае, че той разбира думите и.
- Какво ли ще е, а Госпожо? Какво ли ще е това Второ начало? Дали ще го усетим?
- И аз незнам. Но то ще е нещо, което дори ние немо-жем да разберем. Знам, че ще има нова Госпожа и нов Архитект. Те ще са различни от нас. Но също ще създават живота във Все-лената…докато не дойде и техният край. - тя за момент хвана широките му длани. Тъга струеше от детското и гласче. - За нас, това ще е краят на едно дълго пътуване.
Той въздъхва.
- Понякога си мисля, че трябваше да изиграем още една партия…
И двамата обръщат глава към старата шахматна дъска в центъра на залата. В хилядолетните им съзнания се пробуждат отдавна забравени спомени и чувства.
И в тези спомени страните на дъската се размиват и се разширяват малко по малко. И тя става все по-голяма и по-голя-ма, а те са малки, толкова малки и нищожни.
Колкото фигури.
И играят. Правят ходове, движения. Понякога фигурите не искат да се преместят и сякаш са залепнали за огромната чер-нобяла плоскост. И сякаш мраморните им лица се опитват да ка-жат нещо…но немогат.
Защото те са само фигури.
А те продължават играта. Толкова е просто. Да, някои отказват да се движат, някои имат свое собствено съзнание. Но това не е завинаги. Не, не е. И понякога ходът трае само година. Друг път достига до хилядолетие.
Но това е там.
На малките светове, които те са създаваха, тези ходове продължаваха милиони години.
И играта не свършва. И всяка фигура, която бива отст-ранена от полето на дъската, е заместена от друга. Малките чер-ни и бели мраморни статуйки се менят постоянно. И всеки път са различни.
Милиарди години са изминали за тази игра.
Но сега е време тя да свърши.


Двамата отново седят от двете страни на старото бюро. Очите им са някак неспокойни. Но те се усмихват. И двамата гледат двете последни останали фигури на дъската между тях.
Бялата царица и черният цар.
И сякаш и двамата имат едни и същи мисли, имат една цел. Сякаш съзнанията им са свързани. Те вдигат погледи и все-ки поглежда другия. Една искра от неизвестна материя премина-ва между тях…и някак си, те се разбират.
След това, отново свеждат поглед.
- Понякога обикалям прозорците - прошепва тя. - гле-дам ту през единия, ту през друг…и трети. А наван е едно и съ-що. До онзи ден, когато всичко започна…-за миг тя затвори очи. Като че през главата и премина нещо. Нещо страшно. Спомен? - Да, говоря за Вселенските войни. Спомняте ли си Вселенските войни, господин Архитект?
- Да…и не. Или може би не искам да си спомням. А бе-ше толкова отдавна. - Той вдига отнава поглед и среща нейния. - Чакахме дълго този миг, госпожо. - Обръща се и сините му очи обгръщат безкрайния космос. - Тогава небето гореше в пла-мъци. Няма да допуснем това да се повтори.
- Сега това небе е чисто. Чисто и някак празно, и самот-но. Сякаш нещо му липсва.
- Всъщност е така. - Мекият му и дълбок глас леко ехти в огромната зала. - Липсват му планетите, галактиките. Живо-тът.
Сега и нейният поглед се рее някъде навън, в неизвест-ността.
- И все пак. Дори ние не можем да разберем това. Мисля си, че трябваше да знаем. Защо Той крие от нас толкова много неща? Какво има отвъд тази чернота?
- Хм. Нищо?
- Какво е нищото, господин Архитект? Дали е празнота? А и да е,то тази празнота трябва да представлява нещо.Трябва… трябва да има край.
- Сигурно има.
- Тогава какво има отвъд него, господин Архитект? Как-во? - тя въздъхва. Малкото и личице придобива сериозност.
- Любопитството е човешка черта, скъпа госпожо.
Тя се усмихва, но не казва нищо повече.


- Кой е той, господин Архитект?
- Кой?
- "Той". - този път тя набляга на местоимението. - То-зи, който си играе с всички нас?
- Всеки го е виждал. Всеки - в различен облик. - този път е негов ред да въздъхне. - Той е нещо извън нашите предс-тави. Това е всичко реално, което знаем.
- Дали има и други като него?
- Съмнявам се.
- Може би той е самотен?
Миг мълчание.
- Това е човешко чувство, госпожо.
- Не, господин Архитект. Замисляли ли сте се някога, защо сме двама?


- И все пак, кой е той? Кои сме ние?
- Ние сме Създателите. - той умишлено пропуска пър-вия въпрос.
- Не. Той е създателят. Той е създал нас. Но…защо?
- Това е най-древният въпрос на Вселената, госпожо.
- Да…разбира се. - усмихва се тя.
- Да го оставим за по-късно.
И като един, двамата бавно накланят царя и царицата и ги поставят така върху шахматната дъска. И после…
Нищо.


Той изключи програмата. За Него, този филм беше свършил.
Започваше нов.



Peter® 3.11.2004