автор: mai4ka

Веднъж...
Ей тъй,
както си стоя...
Някой ми почука
по главата.

- Пусни ме! - вика -
Само за сега.
Да си играем ми предложи
Самотата.


Защо я пуснах?
Даже не разбрах.
Може би,
защото съм любезна.
Пък тя нави ръкави
и с размах,
да чисти се зае.
Да е полезна.

-Не може! - казва -
В тази бъркотия,
да се играе.
Трябва и да трия
стените от рисунки на мечти.
Доместос давай!
Брои до три!

За нула време
докат се усетя,
премести спомена
за кака Петя.
Весел беше
и на видно място,
затуй напъха го
на много тясно.

Красиви мигове събра купчина.
Бохча направи.
С тях.
И от килима.
Секунди само,
а опразни ми душата.
Доволна трие длани Самотата.

Подгони чувствата.
И първо любовта.
- Охоо...
Изхвърляш заначи?
Не така!
Щом си влязла
в моята глава,
ще спазваш някой
мои правила!

Сега се хващай
и съвсем прилежно
въстановявай всичко!
Пипай нежно!
А аз ще ти покажа най-накрая,
какви игрички
мога да играя.
..............
На криеница ще играем, мила моя.
Ще мижам тука.
Близо до завоя.
А ти побързай!
Крий се деее!
Усмихна се и хукна:
- Да. Добре!

Сега се крие милата.
Наднича.
Щом зърне ме,
да се покрива тича.
А някакси...
съвсем не я намирам.
За таз победа
хич и не придирям.

Как тъй не осъзна
за толкоз време,
че да я търся
просто не ми дреме?
Веднъж излъгана
тя става плаха.
Не знае да стои ли?
Да се маха?

Най-глупавото чувство
на земята!
От мен да знаеш.
Туй е Самотата.