автор: me4kov

И пак се излежаваме в някаква градинка и си говорим безкрайно по всякакви бездънни въпроси, свободно, с обожание. В очите - блясък. Защото сме застанали на ръба пред неизвестното, и с радост показваме един пред друг съкровените си неща из багажа на мисли, мечти, желания, оживяваме ги - едновременно изпълнители и публика.
Дишаме свободни в споделена откровеност пред изчистени, незнайни хоризонти и радостно плюем натам. Обсъждаме, че положението ни е твърде сходно и трябва да се борим. Той - колумбиец, аз - българин, той - пънкарски, аз - хипарски, той - дребосък, аз - великан - Интересно! И не спираме да се веселим. Лазим си по главите и се лигавим. Ето че тъкмо сме се понапили и някакъв тип доближава и твърде свойски ни поздравява с "Наздраве", запознава се с нас и не крие радостта си, че съм българин. След малко пак се навърта. Привлича ме настрана и ми шепти озъртайки се, за някаква работа. Щот имал момче българче, което обаче напуснало. Потривам ръце, отваряйки дума и за Давид, който обаче не ставал, щот бил много дребен. Но не била тая работа точно бодибилдинг, ами нещо за масажи... еротични масажи и за филми. /Зная че тук българин звучи като запазена марка за порно-актьор или гей-проститут./ Отсичам "Не". "Ама ти какво можеш да правиш". Иде ми на ум - "Мога да те набия". Но нали съм свенлив от малък, нито му го казах, нито го набих. А това щеше да развесели Давид, който не спира да се радва на моята якост на исполин, особено за тукашните ширини. Като му казвам какво ми е редил оня идиот, той сериозен, ми дума "Такъв човек аз бих го набил". Неловко си замълчавам.
Ето, че трябваше да напусна стаята под наем според предварителната уговорка. Но приемането ми в Албергето не се получи. Оставям багажа си при Радой и с малка раничка и спален чувал - право към уговорената среща с Давид на "Тирсо де Молина". Там съм точно в 6, там е и той сред група пънкари. Ама яки пънкари, яки, целите окъсани, повечето с високи гребени. Най-личният и най-дърт е Тими, вади страхотен глас на Кумчо Вълчо, а лицето му с остър нос в сянката на превисок гребен, продупчено с огромни ръждиви безопасни игли. Сред тях момиче - 0 Номер, съвсем продрусало, се люшка. Пъхаме се в спирката на площада, прескачайки оградките и юрюш във вагончето - народът гледа на шарено и се поприбира, а в центъра яката пънкария - всеки е в роля. Такова нещо няма на кино.
Ето ни в бивш краен квартал, украсен с мрачен мост, досущ като бившия Ючбунар на баба ми от Опълченска към Одрин и Сливница. Ходим групата, закупуваме бира и в малка уличка влизаме през порутен вход във вътрешен двор - а насреща малко схлупено къще с външна извита стълбица - едно към едно с Ючбунарските къщурки - тип гето, издигани за една нощ от македонски бежанци българи и евреи, например около Пиротска. Настанявам се, щот Давид вече живее от ден - два тука.
В къщата вони на пикоч - всеки си има собствен матрак. Това е една типична "окупирана къща" - една от къщите пред събаряне, в които са се настанили съвсем законно за шест месеца всякакви волни люде. Пънкарията е пълна. Дворът е изпълнен с прихождащи гости от махалата, които постояват не задълго, за да си пушат в компания хашиша или да посмъркат кокаин. Нещо такова, разбира се много по-умерено, беше и домът на волния тревоман Никеца, когато още си садеше трева на нивата на баба си и му гостувахме с Миленчето. Кротко звучат испански пънкарски песнички от избушено касетофонче. Всички сме на двора в кресла, канапенца и столчета. Наистина "На дъното" е най-интересно, защото хората си играят по най-непринудения начин и не изневеряват на яркия си вид. Ето я цялата пънкарска група: Тими, още един бодър и галантен батковец, който си беше там с вид на пропил се дребен рицар, когото ще назова `Доайенът`, един луд френски пънкар с висок гребен, който с опулените си мулатски очи и силен френски акцент очи твърди, че мрази французите /sic.!!!/, един русоляво-дългокос синеок двойник на Кърт Кобейн - малко нещо ексхибиционист, щот още от Метрото се носи по едните смъкнати дънки с деколте на гъзето, непрекъснато чупещ стойки и следящ дали го наблюдават мадамите, един малък пънкар амбицарче, поставило си задачата да усвои материала... Личи си, че френският пънкар и Кърт Кобейнът са по-мамини, избягали от вкъщи, що непрекъснато се крият от останалите, за да друсат и се преживяват. Докато Тими и Доайенът тъй-близки до кротко пиещите труженици, са класици. Има и още някакъв приключенец тревоман с заблуждаващо-обикновена прическа, каквито има и в България. А кварталните гости са всякакви видове - например нещо като скинар-ултрас с фланелка с надпис "El Malo", сиреч "Лошият" що се забавлява да рита непрестанно свличещете се от въртящото се кресло момиче 0 Номер и твърди "Аз съм много лош" докато не след дълго притичваме да го успокояваме или пък мадамки, дошли да се развличат, да дефилиргат. Идва и обитателят на долния етаж - очилат батко мароканец с вид на МЕИ студент, чиято съдба сега изглежда е белязана от фатална любов. Той пръв ме черпи хашиш докато аз, местейки се от група на група да си разговарям, се запознавам с него и засягаме сърцеведската тематика. Всички се наливат с бира, а аз - тайно, на връщане от Супера. Изкарвам чудна нощ на канапето на двора. На заспиване Доайенът сяда на креслото да попуши 15-20 минути бонгове от пластмасово наргиле, което връща на тайното му място отгоре на една етажерка до мене па излиза. Свирят ми щурчета, блещукат ми звездици, рамкирани от отчупените дървени стрехи на сякаш намокрените и омачкани къщички от картон. По едно време ме буди френският пънкар щот от кокаинът явно не може да спи. Да сме си приказвали и ми приказва какво ли не. Тъкмо се чудя дали да не му се скарам, но ми подава голям бръснач и ме моли ме да му избръсна главата около гребена. Готово - доволен и той отпрашва нанякъде в нощта. Сутринта се събуждам от ранобудния Доайен, който помита двора и ме черпи хашиш. Приказваме си за чудесното обиталище.