автор: me4kov

Аз и Фют
(или относно Въпроса за Истината
и за случилото ни се в Мадрид)

Това, което искам да разкажа, е една истинска история. И тъкмо защото е истинска, въпросът за това, какво е истина, се стоварва върху мен с цялата си нерешимост

Запознахме се в едно мадридско пладне. Нямайки какво да правя, аз обикалях пеш из Мадрид. Поседнах отново на широката каменна ограда на площада, носещ името на един от испанските шекспири - Тирсо де Молина, където обичайно гнездяха членовете на обществото на все още живите дърти мадридски пияници и хероиномани, чиито трескав грач приятно ме разнообразява. До мен сяда нисичко момченце с огромна раница и с любопитен поглед на новопристигнал пътешественик. Заговарям го, интересувайки се дали не е румънец. Бил от Колумбия и тъкмо пристигнал със самолет от Богота`. Бързо се отваряме на приказка. Казва се Давид. Изважда от бездънната си раница снимки на майка си, която боготвори и на многобройните си братя. Също снимка и на баща си - коцкар, изоставил семейството в името на многото жени в своя живот. И снимки на пънкари с гребени, бушуващи в някакъв двор. Сред групата ми показва себе си и един от братята си. Той самият е с нещо като малко гребенче, стърчащо на обръснатата главица. И още някакви грамоти от фестивал във Франция, на който участвал миналото лято заедно с театрална трупа от Колумбия. Изобщо, артистична натура. Бързо се спогаждаме, купувайки си голямо шише бира. След няколко часа приятни разговори и скиторене се разделяме, като си чукваме нова среща. Аз отпраших към извънградското си селце - квартал, където временно ме беше настанил бащата на моя приятел Радой, когото не трябваше да безпокоя, докато учеше за изпит, а после така и не ми се обади. Беше ми скучничко денем в дома на двете семейства от Преслав, храбреци на селско-кварталното си работническо битие, защото можехме да си разговаряме готино само вечер, когато се връщаха преуморените от работа мъже, а жените приспиваха бебетата си.
Отново и отново се виждаме с Давид, а разговорите ни наистина нямат край. Обикаляме емигрантски центрове, търсим си работа, но най-вече се излежаваме из мадридски градинки и бацаме бири и едно много евтино тукашно вино в хартиени опаковки. И много опияняващо. Научаваме все повече неща един за друг, за страните си и съответните нрави. Тъй ми е приятно, че разбирам почти всичко от неговия напевен испански, на какъвто всъщност ни бяха учили в Испанската Гимназия. Разбирам толкова много неща за Колумбия и неговия славен скиторнически живот. Всъщност всичко, което е характерно за България, там явно е удесеторено. Общи, изглежда, са и някои наши мераци - поезията, обожанието на сърдечното мъжко приятелство. Чете ми текстове на негови песни, които по пънкарски призовават за бунт срещу системата, уж наивни, но с размаха на страхотни обобщаващи моменти, звучат хем сърдечно-простовато, хем наивно-борбено, хем философски-символно. Има нещо древногръцко благородно в нашите разговори - разбираме се чудесно, интересувайки се един от друг и философствайки, и най-вече - гледайки се в очите, се смеем от сърце. И двамата го оценяваме. Изслушваме се с интерес. Давид ме гледа някак с приятелско уважение. Твърди, че съм много интелигентен, като ме следи в очите доколко съм се поласкал или дали ще му отвърна на комплимента. Казва още, че е учил половин семестър в техния Натфиз, но прекъснал поради бедност. Освен артист и борбен-пънкар, той е и скулптор. Изважда от бездънната си раница няколко скулптурки от глина на уродливи богини майки в индиански стил. Щом ги виждам, в плашливата ми душица пополазват тръпки, особено при вида на най-голямата от тях, съоръжена с някакъв маркуч, излизащ от устата и навит като чревца в корема. За жалост на Давид, се беше счупила на няколко места, докато е летял към Мадрид. Какъв образ, какъв другар.
Огромните и наджипкани мадридски улици са наши.