автор: fightingone

Тя беше добра секретарка. Даже много добра. Страшно делова.
Вършеше работата си светкавично. Не искаше обяснения. Не задаваше излишни въпроси. Само ако не беше сигурна, че е разбрала правилно. Хората бяха свикнали да е любезна и делова. Не им губеше времето. Вършеше най-черната работа съвестно, без гък да каже. Никога не я канеха по коктейлите, които тя организираше. Нито на семинарите, за които се изтрепваше. На обедите и вечерите, за които си късаше нервите всичко да е тип топ, до най-малкия детайл. Проверяваше нещата по сто пъти. Хиляда пъти. Беше толкова добра секретарка, че всички я подразбираха. Всяка най-дребна нейна грешка изпъкваше яростно на фона на собствената й безупречност. И тогава се надпреварваха да я критикуват нашир и надлъж. Четяха й конско и размахваха под носа й застрашителен пръст.. Тя беше най-нещастният човек на света. Най-самотният. Преди, когато беше по-млада, съдбата я стрещаше с нещастни като нея самотници в службата. Тя ходеше с тях на дълги обяди и намираше утеха в безкрайните разговори. Очите на младите мениджери влизаха под блузата й, но тя знаеше, че са женени и търсеше единствено утеха във факта, че са точно толкова нещастни колкото беше тя. Извън службата се свързваше с мъже, които бяха покъртително неподходящи. Целият й живот беше едно свлачище надолу. Искаше й се да си позволи да се свлече съвсем. Виждаше се като скитница по улиците и в дългите работни дни тази мисъл й носеше неочаквано щастие. Сега й липсваше утехата от предишните обеди. Обядваше сама. Връщаше се на своя компютър, а на бюрото й се трупаха папки с работа, идваха да й дават наставления, караха я да си записва, диктуваха й безумни неща. Понякога си мислеше какво ли би станало, ако например изцвили в отговор или спре да говори и започне да мучи? Отдавна не гледаше никого в очите. Не водеше никакви човешки разговори. Преписваше безкрайни доклади, по цял ден, и ръцете я боляха през нощта от върховете на пръстите до рамената. Мяташе се в собствената си безизходица. Бореше се, после се предаваше и търсеше трансцедентални изцеления за душата си. А душа все още имаше. Понякога така й се искаше да я удуши, както се умъртвява болен зъб, за да не боли. Заричаше се, че непременно ще намери арсен за душата си. Но така и не се наложи. Душата й умря сама...