автор: jeck

...Да продължа с Веска …Някъде след това сбиване тя беше започнала да се отдръпва по-категорично. Сякаш се беше стреснала от това че държа толкова на нея, на достойнството ́и (или от това че си изпускам нервите ли…).
Но го усещах смътно. След около месец - на рождения си ден поканих колегите си от групата. Дойде и Илия - солокитариста от рок-групата ни и пя и свири за всички.
Всички бяха в много добро настроение, танцуваха на песните, които Илия изпълняваше. Бях поканил Веска, разбира се. Мина 20… 21 часа. Не можех да се отпусна с гостите си, очаквах да дойде…Към 22ч. ходих до телефона да се обадя до квартирата ́и. Хазяйката ́и каза, че я няма. Неспокойно ми беше, след като си изпратих гостите, около полунощ, отново се обадих по телефона. Не, нямало я, не се била прибрала още…Безпокоях се да не е станало нещо с нея (може би имаше и ревност в това безпокойство, колкото и да си казвах: "Само да знам че е добре, че не ́и се е случило нещо…") Когато я поканих не ми каза че ще има някакъв проблем да дойде...
Сутринта си обух шортите, маратонките и 3/4-те чорапи и излязох в парка да потичам (бях си изградил този навик през по-топлите пролетни сутрини).
И в парка я срещнах. Не можех да повярвам на очите си. Почти не спах цяла вечер заради неизвестността относно нея, а ето че излизам и почти първия човек, когото виждам е тя. През главата ми прелетя някак от самосебе си, преди да успея да го помисля дори, че ме е пресрещнала да ме види. След няколко думи с учудване осъзнах, че сега се прибира. Не я попитах къде е била. Тя сама ми каза че е била на някакво събиране на тяхната група. Казах и че съм звънил в тях. Тя ме попита добре ли съм прекарал. Нещо неизказано, между редовете се усещаше, че иска да ме остави свободен, а и тя да бъде свободна…И аз не изказах претенции или изисквания към нея, нито се показах обиден.
Отдъхнах си, че не се е случило нищо с нея.
По-късно този ден се видяхме (или тя ме намери), но беше много ядосана. Каза, че хазяйката ́и и направила скандал заради моите обаждания до полунощ, (а може би и заради това, че не се беше прибрала въобще, но за това Веска не каза нищо) и настоя повече да не я търся, че е по-добре да се разделим. Това много ме притесни и ужаси. Дотолкова, че в порива си да не скъсам с нея на следващия ден отидох до квартирата ́и и ́и казах: "Предлагам ти ръката си…"
Тя много зряло отклони този мой детски порив,: "Виждаш ли, щом като с тебе не успях да се задържа, не знам с кого ще успея…" (Тактично насочи критиката към себе си.)
Усетих, че това е отклоняване на отговора, но …разбрах…
По-късно пак се виждахме в института. Ходех да я търся в залите, които тя почистваше. Тя работеше в по-малките сгради отзад, в двора на института - аудиториите по топлотехника и електротехника.
Тя настояваше да положим усилия да се разделим. За мен това беше немислимо, неприемливо…Помня, че седяхме навън, на една пейка в двора на института. Беше валяло. Пролетта в силата и зеленината си. И след като ме убеждаваше да скъсаме, като все пак останем приятели, аз ́и казах: "Щом не ме искаш, не мога да те принуждавам, но аз ще държа на теб…"
Тя пак се опитвше да ми обясни, че не върви между нас, че няма бъдеще между нас, че и в училището е прекъснала, изостанала (нещо като: да не се излагам с нея… - доста неубедително наистина). Аз пак ́и пак повтарях, че държа и ще държа на нея.,..
При такива виждания ́и подмятах: "Как върви любовта…"(Определено я ревнувах, знаех, че много цени това момче от тяхната група, интуитивно усещах, че тя има надежди за връзка с него и че този период е преломен и решаващ за нея - да скъса с мен и между тях да се получи нещо…)
Тя казваше, че няма нищо, че той не се занимавал с жени, или че не и обръща такова внимание, или че са само приятели…
Усещах възхищението, което изпитва към него.
И макар заявленията ми: "Ти си свободна да правиш каквото искаш, аз ще държа на теб…" донякъде да ме успокояваха, настъпи период, в който тя ме избягваше, пък и при мен дойде някаква кулминация на чувствата - сгъсти се усещането, че ние скъсваме, че връзката ни се прекратява…(не помня вече дали някаква случка отприщи това усещане или по-скоро това чувство се набра за няколко седмици и се реализира изведнъж при мен - в продължение на няколко дни в една емоционална агония).
Няма да забравя два-три последователни дни, в които усещането за скъсването ни с нея беше постоянен фон на всичко…Особено нощите…Нищо друго освен това ужасяващо чувство…Не знам въобще дали успявах да заспивам. Плувах в някакъв унес на усещане за загуба на най-същественото в живота ми и ако достигах до някакво състояние на сън, най-осезаемо помня мисълта, закотвила се в съзнанието ми през краткото време на този полусън: "Може би, дано кошмарът от раздялата ни е сън - и като се събудя, този кошмар може да изчезне…"
Уви, като ставах сутринта, осъзнавах, че раздялата ни е реална…
Преодолях тази агония в следващите 2-3 седмици. Много трудно, но отмина тежкото бреме върху мен, чувството на обреченост и провал, постоянната мисъл за нея…Тя остана в съзнанието ми, но я дарих с повече свобода. Успях да продължа напред…
…Това беше в края на II-ри курс…
В трети курс се преместихме с Венци в друга квартира в един съседен блок. Ползвахме стая и кухня. Там имах повече място за упражнения. Стаята ни беше едва да се обърнеш, също и кухнята, но аз влизах в една съседна стая (заключена за нас по принцип, но празна, само с едно легло в нея) и си правех упражнения от йога.
Един ден тя позвъни. Минала да ме види. Аз си правех упражненията от йога. Поканих я. Прегърнахме се. Целунахме се. Отпуснахме се . Правихме секс. След това тя ми каза: "Видя ли какво си изпуснал?"
(Сигурно искаше да каже, какво съм изпуснал с човъркането в себе си, с неврастеничните ровения, с депресиите…"
Тя ме беше обичала….
Веднъж, докато бяхме заедно и стояхме в стаята в старата квартира,, тя лежеше на леглото и си пишеше нещо. Аз подготвях някакво задание, седнал на масата и видях сълзи в очите и…
По-късно, като тръгваше, тя скъса тези листчета и ги хвърли в кошчето.
Аз я изпратих , но след като се върнах, ги извадих оттам и ги съединих…Може би щях да разбера причината за сълзите в очите и…
Беше писала стихове…Ето част от тях, които най-добре разбрах и останаха в паметта ми ..

"Усмивка, две…
Ласкава обич в очите прозира.
Сърцето боли.
Ще я спасим ли,
Зазиждайки в клетките воля,
В зениците вграждайки свян.
Че не по неволя към твойта любов се стремя,
И не с любопитство в очите ти често поглеждам.
Не искам да вграждам в живота си мъка и стон...
...................................
Безукорно свята сълза
Че тебе те има дори…"

…Сълзата беше в очите и и тя ме накара да извадя листчетата…
Тя ме обичаше и даде всичко от себе си за да ме измъкне от прекаленото вглеждане и ровене в себе си. Прекъсването и сигурно също беше повлияно от нашата връзка и ангажираността и към мен…
………………………………………..

С нея пак се видяхме след години, в Пловдив, където аз работих в ЗЗУ. Тя, току що завършила, беше започнала работа там. В конструктивен отдел.
Наскоро се беше омъжила. Съвсем малко напълняла, излъчваше спокойствие.
Поразходихме се из цеха, показах и машините, които аз добре познавах и се чувствах като домакин, а за нея бяха нещо непознато. Беше и интересно и както винаги се стремеше да чуе повече информация, да разбере максимално повече за тази нова за нея техника.
Докато аз, макар и инжинер по подръжката, работех в мръсотиите, сред стружките, борьола и шума, тя беше на по-чиста, конструкторска работа. Нямахме много допирни точки. Един мой колега се премести там след като съпругата му почина и почувства нужда да намали малко нервите и напреженията (които в нашия отдел бяха достатъчно много), защото иначе нямаше да издържи… Аз бях поел една негова машина. Виждах я най-често, когато ходех при него да потърся някаква консултация.
Все същото врабче, жизнена, жадна за контакти, за лафче, за компания, да научава колкото може повече за хората наоколо, пряма, естествена, ненавиждаща лицемерието…