автор: osi4kata

Пронизаха ме думите ти...
Уж не бяха остри.
Уж бяха полу-шеговити,
а стигнаха до мозъка на костите ми...
Умееш да раняваш тъй възпитано...
И аз си тръгнах, и не се обърнах.
Интуитивно някак си усетих -
уверен си, че искам да се върна...
И беше прав за това. Нозете ми
не слушаха, не искаха да бързат,
обувките тежаха като камъни.
Душата ми на възел беше вързана...
Една сълза - несбъднато желание,
се спусна по лицето ми и там застина...
Не ме повика. Аз не се обърнах.
Настана зима.
Бяла, бяла зима.