автор: Nika

Но не го съдете...
Той е толкова млад,
а нещо се случи тогава.
Още усеща пробождащо ехо
по струнно опънати нерви.
Объркан се хлъзга
в мъгливи каверни,
побягва негонен,
отново се връща...

Кръвта му е млада
и още не помни
Марк Антоний
и Клеопатра,
нито горчивата песен
на гъвкава кобра
за смърт от любов
и обреченост...

Но не го съдете...
Нека събира
от чуждите думи
съдбовни отломки,
капчица жажда,
сляли се сенки,
глътка копнеж,
утайка от жалост,
зрънце надежда...

Как да му кажа:
Хлапако, не знаеш ли,
луните са само
мъртви скали,
въртят се и пият
дъха на слънцата.
Хлапако, няма игра
в която луните
да стават звезди...