автор: Marta

В късни доби дълбоки
дълбоки, още прокобни,
прокобни и чернолики,
доле бухале викат,
месечината горе грее
с светло лице едничка,
едничка още самичка,
няма и ги дружките,
дружките и - звездите
глътнало ги небото.
Бягай оттам месечинке,
да те не глътне небото,
да ти не стъмни лИцето.
Месечинка се е обърнала
на пиле едно хвъркато,
пиле, думано, мамниче,
че на земя е прехвръкнала,
в тъмно, гъсто усое,
там до дивския кладенец,
сторила се на мамница,
мамница още вещерица,
косите и до петите,
лицето и кръглолико,
ръцете и нефритени,
очите и изумрудени.
Че е помамила вятърко,
с ръцете си го е хванала,
в кладенец го натопила,
на сур елен го обърнала,
сребърни му юздите,
елмазени му копита,
златни са му рогите,
медни са му ноздрите,
пламъци люти хвърлят.
После ми е откършила
клон от дърво дряново,
в кладенец го потънала
в сабя го е превърнала,
остра сабя френгия.
Връз елена се метнала,
елена, сур, вятърен
къмто небото политнал,
небото зло великанско,
дето погълна звездите,
на месечинка сестрите.
Мамница, още месечина,
с остра си сабя разсече
на Небото алчно търбуха,
сите звезди се сипнаха,
рой светлини заблещяха,
и му минА на небото
и злото и още раната,
минА му като на пале.
Месечинка си вятър отвърза,
сабя си запокити,
върна се сред звездите,
на всите звезди сестрица,
първа сред тях хубавица.

А който юнак сабя намери,
и си я на пояс обнаже
той ще да с мрак сили да мери
и звезди, месечина да лаже.