автор: SREBRINA

Антон Гарабедян се ласкаеше да мисли за себе си като за последния истински бохем и артист. Често когато четеше някое случайно оставено на масата списание си представяше това заглавие, изписано с големи черни букви в рубриката „сладур на месеца" или „ мъж на върха".
„Шибани женски глупости", си помисли с досада и захвърли списанието към коша с мръсно пране. И все пак снимката му ,черно-бяла и стилна, би изглеждала добре на гланцираната хартия.
Той погледна през прозореца и издърпа цигара от пакета на масата."Още е прекалено рано, помисли си, раздразнен от мисълта за стадата от хора които все оше се мъкнеха обратно от плажа. Наля си втора чаша уиски и се загледа в кехлибарените отблясъци на течността върху масата. Черно и златно. Ритъмът на фраза се заигра в ума му но той успя да го прогони. Гарабедян отново стисна между коленете си тарамбуката. За всичко е виновна шибаната кучка Нанси Белахоу, с нейните бляскави сини очи. Той плесна с длан в средата на опъната кожа с надеждата че ще се скъса. Сочния вибриращ звук се изсмя на неговото безсилие.
Едно време му бяха казали че всеки има ритъм в себе си. Той никога не се беше замислял, никога не беше разбирал, само тактуваше с лявата си ръка докато звуците извираха от него. Тогава не беше щастлив, нито дори задоволен, само изпитваше огромно облекчение. Той се вгледа в странния музикален инструмент в краката си, почти симетричен като пясъчен часовник, изрисуван със странни кафеви символи.Отпусна глава на облегалката и си представи тарамбуката, оставена на сред пущинака, да трепти на вятъра, прведстави си какво е било това място преди да дойдат хотелите и асфалта, ,преди канализацията и дори преди хората. Стори му се че чу морето и погали тарамбуката с надежда. Гласът и беше глух и износен. Естествено, така нямаше да стане, най вероятно никога повече нямаше да се получи. Източно очарование и ориенталско вдъхновение друг път, ако ще да отидеше и на другия край на света, нямаше да си я върне. Бяха му откраднали музиката и той стоеше изместен назад, вбесен и импотентен. Споменът за Нанси отново го обсеби все е дно прогорен от вътрешната страна на клепачите му. Апартаментът му се стори изпълнен с подигравателните и очи. Отново видя плътните и червени устни да изплюват страховете му, превръщайки ги в реалност. А след като си замина му взе и музиката, изпомачка я с мъниките си груби ръце и я изстреля директно в шибания топ ъф дъ попс. Божичко какво унижение, Нанси поп сензация, а той е потънал в мизерия, да търси вдъхновение.
Трябваше да излезе. Гледката на безмозъчната тълпа, сякаш зомбирана от сребристите светлини на хотелите и накъсаните гласове от клубовете, го успокои и прогони Нанси. Горката малка кучка, какво ли знае тя, ще се порадват на свежата и кръвчица докато не се е наквасила съвсем с водка и кока,а после ще я изплюят в някоя тъмна уличка, цялата по крита с лиги. Гарабедян се изсмя. Да нямаш музика ти позволява да се изсмееш на много неща.Да видиш колко е безпредметно мъчението ти. Той се замисли дали пък така не е по достойно, да змлъкне вместо да се гърчи пред копнежа си по идеалната мелодия и перфектния ритъм. Дали вече ги беше достигнал? Собствения му ехиден смях се разсипа триумфално. Геният сред просдтолюдието. Унизен но все така недостижим и ироничен. Млада двойка европейци му хвърлиха презрителни погледи и го задминаха бързо. Да , те не биха разпознали шедьовърът, дори и да го чуеха. На тях не им трябва неговата музика. Те не го разбират само клатят глава заедно с ритъма му изпаднали в безсловесен транс. Безсловестни растения , които вегетират кротко съществуването си. С тях Гарабедян няма нищо общо, нито с любовта им нито с гнусната им скучна музика.
Той се помъкна по улицата заедно с тълпата и се остави да го отведата в някакъв бар с мръсен, вонящ на бира плот. Всяко място беше по добре от хотелския апртамент и Нанси.
„Ти какво ще искаш, приятелю?"
„Паспорт, он дъ рокс" почти прошепна Гарабедян, страхувайки се да не срути крехката тишина, която се беше настанила в него.
Гласът на бармана, мек като желе, изля върху му порой от неразбираем източноевропоейски английски докато му подаваше чашата. Гарабедян кимна няколко пъти учтиво и се загледа в отражението на плота. Черно и златно. Като на шибано погребение. Как успя онази мръсница да му отмъкне музиката. Как изобщо успя да се докопа до него.
Внезапно няколко провлачени тона и нечий дрезглав глас го изтръгнаха от лапите на Нанси и мелодията забарабани в него. Стреснат, той се озърна в огледалото и забеляза точно до входа малка сцена с един единствен микрофон ,поставен в средата. В първия момент реши, че вещицата отново му се подиграва, но когато се обърна за да разгледа момичето въздъхна с облекчение. Този път не е тя, вместо бляскаво синьо очите на момичето бяха кхлибарени, почти черни, втренчени в него. А после гласът и го заля и тишината завибрира заедно с дивите ноти на песента и. Гсарабедян въздъхна с досада и се обърна отново към бара. Трябва да се признае, момичето имаше талант. Ритъмът на сричките и на непознат език стана нежен и войнствен едновременно и затрептя с желание. Да, голям талант. Най вероятно обречен на пеене по барове и дундуркане на бебета. На разочарование. Барманът проследи погледа му и гласът му отново заля Гарабедян.
„.... да те запозная , приятелю, много добро момиче да знаеш. Детелина се казва, м ного е талантлива, догодина ше ходи да пее в Швейцария, вече дори е сключила договор с звукозаписна фирма. Ти и ти си от бизнеса нали, то ти личи, приятелю , с тия хубави дрехи, и тя ще иска да се запознаете, пък може да ти излезе късмета, знай ли човек"
„Да, да. запознай ме", прекъсна го гарабедян. Нямаше нищо против да оправи талантливата Детелина , която ще ходи да пее в Швейцария. Всъщност дори нямаше търпение. Да, щеше да и разкаже това онова, да и покаже. Идеше му отново да се изсмее. Талантливата Детелина, която ще дундурка бебета.
Още окола час слуша сласните думи на песните и, а когато стисна ръката и вече нямаше търпение да я откара в апартамента си. Но тя, като всяка провинциалистка, се прави на дама от класа, поиска си първо вечеря, а после и питие в лоби бара на хотела.
Говори много, почти без прекъсване, сякаш се страхува от тишината. На гарабедян , вскя нейна дума му е позната, прилича му на Нанси. Тя е копие на нанси със странно име .
„О, Антон, колко хубаво че се срещнахме каква случайност само,а, така се радвам, а аз бях толкова нещастна тук, мислех че никога няма да пробия ако пея по барове.."гласът и заглъхва в кикот, почти като на нанси. Грабедян е вече на петия паспорт и му се струва че свете жени се сливат в една, дори не се замисля как обещава да я представи на продуценти, казва и да забрави швейцария, да се осланя на него. Казва и че и той е музикант, не е някой прост импресарио и очите и на двете, едните сини, другите кехлибарено-черни се разширяват от удоволствие и почуда.
Дори и сега, в хотелската стая Гарабедян не знае коя от двете лежи до него, потънала в щастлива дрямка. По това време ,преди, в главата му се появяваше някой чуден и ефирен ритъм, някоя тръпнеща мелодия. Обикновено той ставаше записваше я, а на сутринта, изпразнен и едновременно щастлив и се любуваше. Сега сред хаоса на звуците няма скрит ритъм, няма нищо. Отново го изпълва гняв и той грубо разтърсва момичето, почти я събаря от леглото. Тя сънено го поглежда, после погледа и става все по изплашен, големите и неразбиращи очи все повече се разширяват. Гарабедян започва да се дразни. Тя е като крава , не може да разбере. Той я кара да си събере дрехите, подава и чсантата, тика я към вратата. Тя все още не разбира, започва да говори и постепенно говорът и преминава в хленч. Кадифения и глас като по магия е изчезнал. Тя пита кресливо за таланта си, за договор, за америка, гласните и струни истерично потрепват. Гарабедян вече е на ръба да се разбеснее заради тази нанси-Детелина, иска да я накара даа замълчи, да успокои и себе си. Погледът му случайно пада върху тарамбуката,тя му се присмива безмълвно. Тпй замахва и удря през лицето глупавата кучка, шибаната Нанси-Детелина. Хленчът и престава и във въздуха остава да трепти един единсатвен звук, сочен и вибриращ.
Гарабедян в миг се освободи от треската, която го бе обзела. Постоя безмълвен и се заслуша, а после, когато отново видя момичето, го заведе почти нежно до врата на банята, подаде и кърпичка, за да избърше тънката струйка кръв в ъгълчето на пълните и устни. После, когато и извика асансьора, не обърна внимание на тихите и хлипове, и и се усмихна топло, почти приятелски.
Той се върна в спалнята и запали цигара. После обгърна тарамбуката с колене и нежно я потупа. Огромно облекчение го заля като порой. То се предаде на опънатата белезникава кожа и изпълни цялата стая с въздишките си. Гарабедян като че не усещаше това и все още се усмихваше. Музиката се беше завърнала