автор: Akhna

Тя стоеше там и се подсмихваше. Притегателната й сила се долавяше и в аромата на въздуха. Тя знаеше какво прави и най-лошото - правеше го нарочно.
Притежаваше силата да успокоява, но успокоението, което носеше, беше лъжовно; тя галеше сетивата, но едновременно с това заробваше тялото - бавно, неусетно и смъртоносно; удовлетворяваше за миг, но сетне правеше мъката още по-силна.
Притежаваше толкова власт над хората, а беше само една цигарена кутия. Стоеше вече от години - все там, зад чистата витрина, сред безброй други пъстри, но невзрачни кутии, и тя се открояваше. Бе лъскава, черна, престижна. Гледаше важно важно навън. Беше уникална, единствена по рода си, скъпа. Събираше жадните погледи на минувачите, а някои извръщаха смутено очи обратно към своите кутии "Арда" и "Средец". И процъфтяваше неимоверно. Харесваше й да й се възхищават. Грижеше се за това. А ако пък усетеше, че някой минувач не задържи погледа си достатъчно дълго, тя открехваше капака си, за да покаже ароматния скъп тютюн, който криеше там. И хората отново и отново поглеждаха към нея, някои -скришом, а други - с явен интерес. Това забавляваше кутията, ласкаеше я. Тогава пак затваряше капачето си, а тези, които се бяха насладили на изкушаващото очарование, си представяха отново и отново какво бяха видели. А после пак поглеждаха към своите кутии и отминаваха тъжно. Но в паметта им се запечатваше онова изящество, което сякаш се подиграваше с техните прости душици.
А останалите кутии я ненавиждаха. Те я мразеха, заради нейното съвършенство, заради вниманието, което й се обръщаше, особено от продавачката на цигари - Дарина. "Колкото повече ме мразят, толкова по-добре", мислеше си кутията. И наистина беше така. Нямаше безразличен към нея - или я боготворяха, или я принизяваха. Но нея това не я интересуваше. Единственото, което занимаваше съзнанието й, бяха въздишките и погледите, с които я удостояваха - от замечтаните и пълни с благоговение очи на минувачите до лепкавите, завистливи, но също изпълнени с възхищение зеници на другите кутии.
Мислите на кутията се върнаха към Дарина. Това дете й беше взело ума. А Дари, като всеки млад експериментатор, се бе заинтригувала от кутията - лъскава, красива, тайнствена… А кутията от своя страна позволяваше само на Дари да вдишва от тежкия тютюнев аромат, хартиеното й сърчице трепваше всеки път, когато момичето се появеше. Дарина бе завинаги запленена, а кутията й остана вярна - както на нея, така и на себе си.

Сега Дари, вече красива жена, наблюдаваше тайнствената игра на кутията. Чудеше се дали някога тя ще се обърне в страни и дали погледът й ще попадне върху онова малко момиченце, което всеки ден идваше да играе до павилиона за цигари. Дари се страхуваше, че някой може да й отнеме вниманието на лъскавата кутия. Тя продължаваше старателно всеки ден да приглажда ръбчетата й и да бърше праха, полепнал по вече леко овехтелите картонени страни на кутията… но я обземаше панически страх всеки път, когато детето се появеше.
Отначало явно, а после скришом, кутията следеше всяко движение на момиченцето. Гледаше и се чудеше дали да разпръсне аромата си и към него, или да остави детското сърчице неопорочено. А Дарина не знаеше какво да стори - беше явно, че кутията вече не принадлежи изцяло на нея, че хартиеното сърце сега тупкаше с двойна сила - веднъж за Дари и веднъж за детето.
Докато един ден момиченцето случайно удари витрината със своята топка, тя се счупи, а всички кутии се разпиляха по черния паваж. Детето се наведе, взе лъскавата черна изкусителка и я прибра в джоба си. а заедно с нея прибра и последния ден от детството си.
Малката дори не погледна продавачката. Сега я интересуваше единствено богатството, което криеше в джоба си.
А Дарина гледаше плахо след нея. В очите й се четяха ужас и необуздан гняв. После се наведе и взе забравената от детето кукла. Сетне продължи да гледа безцелно в паважа.
Една сълза се търколи по нечия буза и капна на тротоара. Чия беше, не разбра…