автор: lisiza

( втора част)

...Свързаното с Любо ми тежеше. Бе ме наранил и се срамувах, че бях натрапница. През годините не станахме приятели, нито бяхме от една компания. Когато го търсех все бе зает, но не се отказвах. Невъзможните връзки изморяват, но животът бе решил да се влюбвам в него всеки път, когато го срещнех. Какво толкова се бе случило? Не бях единствената, провалих се. Радостта, че е истинската любов в живота ми, просто нямаше значение. Отчаях се, търсех се.
Особена съм. Затварям се не при обида или неуважение, а при неразбиране. Когато не те разбират, най-боли. Думите и постъпките не преодоляват бариерите, поставени несъзнателно. Разбирам приятелите си, но те не правят опит да вникнат в мислите ми. Нямам много качества, но не забравям, когато ми помагат.
Какво да правя с обичта си? Сама необичана, обичам всички, с които ме е свързал живота. Колкото и да ме нараняват, не мога да ги изтръгна от сърцето си, те са моето минало, без което нямам бъдеще. Не мога да върна времето назад, в противен случай бих ги търсила отново, за да изживея всичко отначало. Не искам да съм сама. Кой знае, може би денят ще дойде. Ден, без изпитания. Не мога повече. Не мога да страдам. Болката и страданието не са мои болка и страдание. Ще дочакам щастието си. С това дните ще се запълнят някак.
Вече съм свободна. Лека и ефирна, готова да се разсея при първото желание. Но докато сърцето ми се свива при мисълта за ръцете на Любо, няма да имам покой. Ръцете му да ме прегърнат, да ме защитят с любовта си. Боли, но в живота си вече нищо не мога да направя.
... След месец оздравях. Позабравих съня. След още два апатията ми изчезна и поисках да се променя. Нямах време за губене, преосмислих се. И един ден застанах пред огледалото, но не виждах лицето си. Там в него не бях аз, а някой друг, с чужд живот и осъзнах, че не съм живяла в своето време.
Дотежаха ми приятелите, работата, колегите, книгите, в които сама се бях затворила. Друга съм, и тази друга ме е наблюдавала през цялото време, присмивала се е на грешките ми, наказвайки ме строго. Но можех просто да напусна работата си и да променя всичко около себе си.
С това настроение започнах да пътувам. Имах приятелка в Самоков и постепенно се привързах към града и спомените ми връщаха вкуса на обикновените неща.
Отсядах в манастира, сънувах един и същи сън, знаех го до най-малките подробности, докато в един ден той просто изчезна. Сигурно бях намерила отговор на въпросите си или душевният покой ме бе споходил, но се страхувах, че ще се събудя и няма да съм аз, и в прилив на най-силен страх аз отново сънувах...

...( И този път кръжах над покриви в утринното небе, но виждах дома си. Отново бе май и усещах ранната топлина в сърцето. Бях лека, свободна и щастлива, летях, упивах се от зеленото на нивите, вдишвах аромата на разтопена смола и мед...Блъсна ме неочаквана догадка, нима Париж бе моят дом, Франция ли търсех съзнателно в подсъзнанието си, сякаш през всичките тези години бях подтискала самата себе си, за да не изляза навън, може би защото не харесвах това, което бях.)

... Вчера остана желанието за среща с Любо. След години още го помнех. Веднъж го видях в една галерия, престраших се и ето пиехме някъде кафе. С глътките растеше вълнението ми, разбирах, че не съм забравила колко влюбена в него, всъщност бях. Пълна лудост, а започвах да се влюбвам отново.
Не помня как намирах поводи да се виждаме, съзнавах, че съм прекалено настоятелна, а той не бе свободен. Може да е имал интерес, иначе не бих продължила с измислянето на малките причини да се чуваме. Но една сутрин нещата не бяха в моя полза. Спечели другата. Не съм била предпочитаната, все закъснявах или моментът не бе подходящ. Дано ме е харесвал поне малко, нарече ме златна рибка. Да се радвам ли на този подарък? Златната рибка на безнадежните желания. Точно попадение. Да нося щастие без да съм щастлива.
Едва дочаках края на седмицата, от нетърпението за ново пътуване към Самоков. От бързане, отпаднала все още от болестта, заминах в края на следобеда. Знаех пътя до манастира, влязох и потърсих игуменката. Тя бе заета и седнах на пейката до църквата. Чаках дълго, но умората постепенно се превърна в приятен унес, отпусна ме и премислях всичко довело ме дотук. Някъде из-зад стените долитаха песни, не различавах думите, не знаех дали са молитви, но тишината, обградила манастира ме върна с още зелените си пътеки към забравения покой. Вичко радваше очите, излющените стени на църквата, подредените дърва за зима, водата с равномерното си потропване в тинестото корито. Силите на живота се бяха събрали да ми върнат вкуса към първичното. Но не бях аз там на тази пейка, не бях още далеч от безкрайното бързане в София, от хорският поток, влачещ ме след себе си да търся нещо изгубено. Те може би намираха, но не и аз. То не беше част от живота ми.
Беше август, месецът на рождения ми ден. Август, а слънцето в ранната вечер бе студено. Вятърът се спираше пред високите стени, но есента се носеше из въздуха. Последните ярки петна на деня търсеха място, където да се скрият, играеха по старите къщички приютили монахините. Пренасях се в друго време, то мамеше с необяснимо постоянство, потъваше в мислите и обгръщаше с обич. В мен възскръсна позабравена обич, част от нещото, в което вече бях влюбена, което обичах и носех в сърцето си. Не търсех отговор на въпросите, макар за това да бях дошла, изморена до смърт от празнотата, и очаквах нещо изключително да се случи. И то се случи, в този миг, не в любовта ми към Любо, а към това място, в което бях повече от себе си, в което необяснимо как егоистичната ми любов към единственият мъж се разтвори и разтопи всичко около мен. Не, не бях аз в центъра, нито волята ми, усещах някаква сила, непозната, която се промъкваше заедно с мен през сивите сенки на деня, за да ме изведе към светлината. Чувствах времето, усещах го в себе си и знаех, че любовта ми е тази, която може да го спре.
От унеса ме изтръгна шум от гласовете в църквата. Службата бе свършила. Група монахини минаха покрай мен, с тях майка игуменка и владиката. Станах неволно при вида им и се почувствах неудобно, а черните им дрехи придърпаха въздуха и когато отминаха не можех да си поема дъх. Чувствах се странно виновна, но и освободена от мисълта за вина.

...( Последен сигнал и рицарите се втурнаха един към друг. Препускането на конете бе необуздано и някаква злорада тържественост пред смъртното стълкновение. Всеки грешен удар, всеки грешен ход влечеше след себе си ехидната усмивка на смъртта.
От настървение, под копитата хвърчаха искри. Възторгът онемя в гърлата, пред мощния сблъсък на прославените воини.
Конниците достигаха средата на арената. Вятърът се бе усилил и преплиташе цветните флагове с вдигналият се прах във въздуха. Конете летяха понесли блясък от желязо, гербовете се размиваха, цветовете се вливаха в едно. Кон и човек се превръщаха в машина, тежка, неспособна да спре, стъпкваща всичко по пътя си. Желязото търсеше желязо, силата се мереше със сила, плътта бе безсилна да спре простичките желания.
Мари не видя сблъсъка. Наоколо бяха наскачали, викаха неудържимо, разпалили стръвта си пред кървавата гледка. Ревът бе оглушителен и толкова продължителен, че младата жена изгуби съзнание. Когато се опомни, бе останала сама на същата пейка, някак сранно утихнала. Непознати хора се суетяха край нея, но тя не разбираше какво правят. Очите й се извръщаха към арената, препъваха се в счупените копия, в коня легнал неестествено в прахта. Защо Луи не идваше, да я вземе в прегръдките си, да я отведе у дома? Толкова дълго го бе чакала, защо се бави сега?...)

...Чух за манастира през последното си идване в града. Прие ме, като мой нов дом, можех да подредя в него мислите си.