Замислен съм над твойто изложение -
разказваш ми какво е станало преди
и аз вървя след страшно притеснение,
защото виждам как оставя то следи…
А разказът ти е пределно тъжен -
в мрака си потънала със скок
и ето, затова съм длъжен
в добротата си да бъда и жесток,
а словото ти сладкодумно
не сочи мрака как прегърна,
защо пое из лездната безумно
и как сама сарцето си изтръгна?
Когато ми обърна гръб,
завесата тъй мъничко повдигна,
че връхлитащата скръб
в сърцето ми безумно мрак повдигна…
И почнаха се яростни лъжи,
които вече ти познаваш
и всичко почна да тежи
в желание да го притежаваш.
Сега не можеш да отричаш
дори и случката последна,
която те накара да обичаш,
с което пък прогледна.
И ето, че с поглед ясен,
сама се възприемаш като зряща -
животът пак блести прекрасен,
а ти си нежна и любяща.
Отхвърли смело злоба спорна,
когато образа си в мрака мярна
и глас надигна - непокорна,
оставайки на любовта си вярна.