Всеки има свое ухание.
Усещам го винаги, когато отида някъде на ново място. Дори да няма аромат, аз винаги мога да кажа каква е душата му, какви цветя биха искали да виреят там, какви разговори могат да се състоят, дали изобщо има живот и имам ли какво да търся там. Не знам от къде, но винаги съм знаела, дори и да не го осъзнавам. Сърцето ми е говорящо. Понякога шумът заглушава мисълта ми. Понякога мисълта и усещанията ми заглушават шума и събитията. Често не знам къде се намирам, къде отивам, как се движа из пространството. Губя се из лабиринтите на цветните ухания или сама ги пораждам, за да се почувствам по-уютно в градините на нереалните за мен реалности. Пребивавам от един сън в друг и не виждам изход, защото изходът съм аз. Ако мен ме няма, няма ги и ароматите, няма ги и обитателите на всички къщи, в които съм била или ще отида. Ако ме налегне мрак, няма светлина отникъде...
Заплача ли, погледът ми се избистря. Усмихна ли се, слънцето се появява.
Сезоните на воля се редуват, когато малко ги очаквам.