автор: jeck

Там веднъж имах един инцидент. Най-често и звънях отдолу и тя се показваше на терасата. Веднъж когато и се обадих и говорехме нещо - тя от терасата, аз - долу, от градинката зад мен, където бяха насядали някаква групичка махленски младежи някой извика няколко пъти: "Весе... Весе... ", и то с такъв лигаво-фамилиарен глас, че аз се обърнах и тръгнах натам.
Венци, съквартиранта ми, беше с мен и също ме последва...
"Кой извика от тука?" - попитах като приближих скамейката. Бяха насядали три момчета и две момичета. Отначало се ослушаха, но като запитах втори път се изправи най-едрия от тях и рече: "Аз извиках... Що?"
"Няма да викаш. " - му рекох.
"Що да не викам?"
"Щото ми е приятелка. "
Общо взето нямаше импулс за бой нито от моя, нито от негова страна.
Между тия няколко фрази Венци може да се е опитал да каже нещо успокоително в моя подкрепа, но в никакъв случай агресивно - той е най-миролюбивия човек, когото познавам...
Не знам онзи откъде взе повод, но агресивно, заплашително и някак унизително се обърна срещу Венци. Почти ме загърби и започна съвсем издевателски и арогантно да заплашва нещо Венци. Съвсем неочаквано за мен, без Венци да му е дал някакъв повод, да го е заплашил с нещо... Усетих тази агресия срещу по-слабия от мен като подлост, налагане върху този върху когото гаврата ще мине, нещо кипна в мен.
"Дръж ми очилата!" - подадох ги на Венци и веднага ударих нахалника.
Ударът беше силен, събори го, но аз не посегнах повече.
Той се посъвзе за секунда - две, изправи се на краката си и се хвърли към мен. Не посегна да ме удря, дали защото бях заел отбранителен гард, а се хвърли ниско, успя да ми хване крака или ръката, сборичкахме се, той ме събори. Бях с някаква бяла риза и тъй като беше хванал ризата ми и няколко копчета изхвърчаха, някак смешно извиках: "Ще ми скъсаш ризата, бе!" (По-късно някой ми каза че бил борец, завършил спортното училище - "Ето защо бил такъв стилът му на бой... " - си помислих...).
По едно време дотича Веска и се хвърли между нас - най-вече него да възпира - на мен вече ми се бе разминал гнева...
Тогава чух да му казва за мен: "Той не е добре с нервите... "
За първи път чух такова нещо за себе си и си помислих: "Защо не го е споделила с мен, защо не ми го е казвала, щом като сега пред този човек го казва... ".
Лека-полека работата се поуталожи, попремина и неговия гняв. Поговорихме малко с Веска, която се показа много разочарована от мен, че умният човек не влизал в такива противоборства с глупаците... Всъщност не и казах точно какво ме бе потикнало да избухна - гадното му обръщане да се погаври с Венци, с по-слабия... Може би не и го казах, защото Венци беше там. Най-важното, очилата ми бяха здрави - може би за пръв път след такъв конфликт.

……………………………………….

(…Загубил съм им броя на очилата чупени по време на ненадейни удари срещу мен - аз друг път май не помня да съм нападал... Поне няколко случая помня, в основното училище когато съм се пазел не да не ме ударят, а съм мислел да не ми счупят очилата... Веднъж във клас не помня как се сбихме със Сашо (лека му пръст, почина 30-годишен от инфаркт... ) Но се бихме пред целия клас, май бяхме в III-ти клас. Той определено си беше много по-як и по-тежък, по-опитен - усещах го по спокойствието и точността с която ме удряше. И сега чувствам унижението от зрелището, което представлявахме за околните. Всъшност за него това май беше възможност за самоизява - определено се биеше с чувство за добре свършена работа... той направо си играеше с мен. В мене нямаше злоба - а и никога не е имало... Но след няколко удара очилата ми хвръкнаха на пода и едното стъкло стана на парченца. Това ми подействува най-гадно. По-нататък, в VI-VII клас, имаше 3-4 момчета дето бяха банда, в някой от дугите класове бяха, мисля в "г"- клас. По едно време нещо се заядоха с мен в училище, без въобще да съм имал нещо общо с тях. Тарторът им, най-хитрият между тях им дърпаше конците. Казваше се Божидар (каква ирония - за това дяволско създание. .) Набелязаха ме нещо: "Ей, ти, какво си говорил за мен...?"... и т. н. - начини да се заяждат... Един ден като се прибирах от библиотеката ли, от къде точно не помня, се срещнахме точно на моста пред нас... Пак : "Ей ти, какво си говорил за мен...?" или нещо подобно... И тоя път още преди да успея да кажа нещо ме удариха едновременно от всички страни - четирима. Очилата ми паднаха на асфалта и станаха на парчета и те побягнаха... Скъпо си беше правенето на очила, смяната на стъкла. Усещах как счупените очила вкарват в разходи родителите ми и ги огорчават - майка ми направо ми го казваше: "Как пак ги счупи...?" и т. н.
Интересното е, че в тези ситуации - когато имаше опасност да ме ударят - най-трудното ми беше да си сваля очилата - усещах го някак унизително: "Как сега пък да си сваля очилата... ". То си е деликатен момент, преди всяко сбиване нещата са на кантар - може да се сбиете, може не - много често това си остава петльовско перчене, игра - и свалиш ли си очилата сякаш можеш да станеш и за смях - че си се вързал на играта на някого, на перченето му… Сякаш си проявил страх. …. А също беше проява на стеснителост от моя страна - стеснителност да зачета себе си, да зачета стойността си, стойността на очилата си. Всъщност при всяко такова противоборство, клонящо към сбиване, този, психологическият момент на вглеждането един в друг и показването на заплашителни физиономии е може би по-важен от самия бой.
Да, наистина, там е центърът на тежестта на противоборствто - на кой първи ще му изневерят нервите. И е лукс в този момент да не си с очила, та да не се безпокоиш дали този отсреща няма да не те удари първи и да ти счупи очилата.
….Та това относно сбиванията…)


………………

Още една подобна ситуация на конфронтация (ето, че и рима стана), като работех в горското, веднъж с колегата ми Диан попаднахме на една група циганета, които бяха отсекли някилко дъба, бяха подкастрили и вързали стволовете с телове и се стягаха да ги теглят надолу по склона в града. Всички бяха под 16-17г., с изключение на един, над 35, много нисък циганин, но колкото нисък, толкова серт. Виждал съм го в града да удря една млада циганка, за която се съмнявах, че проституира, по-точно, че той я кара да проституира…
Там, в гората, като ги изненадахме с Диан, взех една брадва от циганетата за да я конфискуваме. След неизбежните приказки и оплакваници на циганите от тежкия им живот, което не е лъжа, разбира се, как преди е имало достатъчно работа и хляб, а сега са принудени да крадат, възрастният сред тях, все така серт, им рече: "Хайде да тръгваме!" и дръпна да тегли единия ствол надолу все едно нищо не е станало, не са срещнали горски надзиратели, а само са си правили конушмак със случайно срещнати хора. Но едното от циганетата нещо му подвикна, че едната им брадва е в мен. Оня пусна ръкохватката, с която теглеше дънера и притича до мен: "Дай ми брадвата! Не е моя, какво ще кажа на човека?". "Да не си идвал да сечеш незаконно", му рекох, "Тръгвай си без брадвата."
Оня сякаш не можеше да повярва на това, което е чул: "Как тъй ще ми вземеш брадвата, бе…? Дай ми брадвата…!" ,и я хвана и той и задърпа…
"Ще дойдеш утре на пункта на Горското и ще си я вземеш." , му рекох и по здраво я стиснах.
"Брадвата не е моя, трябва да я върна на човека, дай ми брадвата!" - вече се развика той…
"Ще дойдеш утре на пункта и ще си я вземеш.", пак повторих.
" Дай ми брадвата, ей…" , появи се лудешка искрица в очите му и той скоро изпадна в истерия, викайки: "Не ме карай да откачам, ей, дай ми брадвата, ей…"
Повтаряше това непрекъснато и повишаваше тона, като крещеше все по силно.
Аз мълчах и просто се концентрирах върху очите му. В тях имаше някаква лудост, или той беше много добър артист…
Колегата ми Диан се обади: "Стига бе, внимавайте, ще се порежете…", примиренчески, но на мен ми прозвучава пораженчески.
Наистина, с периферното си зрение се опитах да преценя ситуацията, край Диан бяха 5-6 циганета, на възраст от 10 до 17, някои с брадви в ръка. Общо взето те заедно с него просто бяха зрители, но при евентуално сбиване между мен и мангала, не се знаеше на кое колко му е акъла да удари с брадва Диан. Диан е 10г. по-млад от мен, стегнато, мъжко момче, едновременно с това чувствителен по душа.
През това време оня все така вика, като се запенва, изпада в истерия все повече (или все по-добре го играе). Ние с Диан сме едни горски надзиратели, на които все още не са осигурили оръжие, абе почти никакви надзиратели не сме, дето се казва. В джоба имам нервнопаралитичен спрей, мога да го поръся малко, но не ми се струва мъжко подобно действие.
Играе ли оня или не, но аз се притеснявам за дечурлигата с брадви край Диан, а и сякаш нямам злоба да го ударя. Помислям си, че и аз имам близки хора, и че този мангал не струва неприятностите, които бих им навлякъл при сбиване с него.
Тези преценки сигурно траят не повече от минута, но на мен ми се струва, че е изминал четвърт час. На фона на растящо до спукване на тъпанчетата крещене.
Там някъде аз му пускам брадвата. Циганинът се извръща почти самодоволно и след като завлачва дървото надолу по склона, го чувам да казва: "Няма да я даде ли? Ами брадва по главата…"
Чувствам се унизен и го преживявам още 10-ина дни след това…