ПЪРВА ЧАСТ
ЛОШИТЕ И ДОБРИТЕ
1.
Нощта беше доста хладна, но Андрю не усещаше изобщо да му е студено, въпреки че го бяха извели от пещерата само по тънката ленена риза. Отсреща на поляната, към която вървяха, гореше голям огън. Докато наближаваха, клоните пукаха все по-силно, а оранжево-жълтите пламъци се извиваха във въздуха в дълги, разпадащи се в тъмнината спирали. Той чу тихото им съскане, подобно на съскането на змия и усети лъхването на парещия пушек, който се носеше към него, подет от лекия ветрец и издигаше пред очите му смъдяща сивкава стена.
До огъня, на няколко метра от него, през стената от пушек, стоеше прав онзи, който трябваше да елиминира. Пламъците осветяваха наполовина лицето му, наполовина го закриваше нощта. Осветената част разкри на Андрю сурово извитите устни, едно проблясващо тъмно око, широка, нетрепваща ноздра, и масивното очертание на челюстта, от която се спускаше линията на широкия врат. Така отблизо, изглеждше още по-огромен, отколкото отдалеч. Беше поне шест фута и половина висок, кожен жакет бе наметнат върху внушителните му рамене, мускулестите му ръце бяха скръстени пред гърдите, мускули издуваха бедрата му под кожените бричове. На кръста му бе препасана малка кама, чиито метал просветваше на огъня по същия безизразен начин, като лицето му.
Е, едно нещо вече поне беше ясно, с елиминирането на този човек беше свършено. Поне не и по начините, които му бяха подсказвани досега. А нищо ново не му беше предложено откакто го бяха замъкнали в пещерата. Може би това означаваше, че е загубил.
Когато спряха така че Андрю застана лице с лице срещу главатаря, последният мълчаливо го загледа. Ще умра ли? запита се Андрю и за първи път тази мисъл го накара да се усмихне. Беше дошъл тук с толкова сериозни намерения, а всичко беше така абсурдно.
- Кой си ти? - запита го главатарят. Тонът му беше груб и безцеремонен, но и някак простоват. Приличаше точно на това, което може би бе - ниско-интелиентен уличен наемник, който напълно се вживява в ролята си.
- Честно казано - отвърна Андрю и остана изненадан от спокойния си тон - и аз не знам точно кой съм.
- Но знаеш какво търсеше пред палатката ми, нали?
- Да, имах една задача, която за съжаление не можах да свърша.
- Кой те прати, малоумник такъв? Отговаряй!
- Изпълнявам си съдбата - каза Андрю бавно - никой не ме е пращал.
- Не ми дрънкай такива завъртяни приказки! Нямам търпение, нито време! Отговаряй, иначе знаеш какво те чака.
Андрю огледа изпод око обстановката. Десетина яки мъже, в дебели вълнени наметала, стари изтъркани ботуши и мечове в ножниците, се разхождаха наоколо и го дебнеха със зорък поглед. Всички бяха разчорлени, с неподдържани бради. Двама от тях стояха от двете му страни и той усещаше противния им дъх в лицето си. Да, определено знаеше какво го чака. Помъчи се да разбере. Ако бе загубил, беше ли необходимо да минава през подобно нещо? Защо просто не бъдеше елиминиран? Или все още имаше някакъв начин да победи човека срещу себе си? Може би в крайна сметка не бе разбрал жокера както трябва?
Във личността на приятел най-добър
Ще бъде твоят път навън.
Какво друго би могло да значи?
Той напрегна отчаяно мислите си, но те пълзяха безцелно в главата му и някакси не можеше да задържи нито една.
Господи, какво да правя? Какво?
Главатарят изведнъж се наведе към него и го сграбчи за ризата. Андрю успя да погледне в очите му - черни, бездънно черни, отразяващи собственото му пребледняло лице.
- Слушай какво! - изръмжа той - трябва ми този човек. Трябва ми, ясно ли е? Знам, че го криеш. И знаеш ли? Не ме интересува колко си як, и колко си трениран. И най-якия тип на света да са ми пратили, пак ще го пречупя. Помисли. По-добре ми кажи сега. Доста хора убих, така че мога да си поизцапам още ръцете.
Андрю усети как в главата му нещо забуча и му се зави свят. Краката му омекнаха и той с ужас си помисли, че ще припадне. Прехапа здраво долната си устна, докато усети вкус на кръв по зъбите си. Малко му просветна. Когато главатарят го пусна, му трябваше около минута да се окопити.
Всъщност . . .какво, какво каза той? И най-якия тип на света да са ми пратили? Ха! Ами това значеше че . . че и той беше Участник! Невероятно! Значи това бе Първия рунд. Чак сега! Не можеше да бъде! А той едва ли не си мислеше, че вече всеки момент ще се натъкне на Камъка.
Усмивката отново се плъзна по устните му, когато вдигна очи към човека срещу себе си. Невероятно беше как не можеш да ги различиш от Декораторите. Какъв ли беше този? От кой край? Май бе някъде от балканите, може би македонец или сърбин. Затова бе такова говедо. Андрю изведнъж усети как целия потреперва от надигащ се гняв. Нима щеше да бъде победен още на Първия рунд?
- Е? - изръмжа главатарят - какво ще ми кажеш?
- Не ме е пращал никой - промълви Андрю със свити устни, чудейки се дали не може просто да се нахвърли върху него, въпреки всички тия пазачи наоколо. Явно беше, че главатарят изобщо не подозираше, че той самия също е Участник.
- Бъди сигурен, че знам как да измъкна от тебе каквото ми трябва!
- Никой не ме е пращал! - кресна Андрю, истински разгневен от това настойчиво глупаво обвинение - сам дойдох! Да, сигурно щях да те убия, не знам, но не съм изпълнявал на никого поръчките! Цялата гора е пропищяла от тебе! Някой трябваше да направи нещо!
- Аха! - изсмя се главатарят - и кой е този, който е решил да извърши това благородно дело! Поне името си няма ли да ми кажеш?
- Казах ти, не знам кой съм. Нямам майка и баща - той реши да импровизира.
- Но носиш хубави дрешки, така като те гледам.
- Занимавам се с дърворезба. Имам богати покровители.
- И колко ти обещаха тия покровители за да ме накълцаш?
- Не мога да ти дам информация за нещо, което не съществува - каза Андрю отчаяно - казах ти вече.
- Аз за съжаление обаче съм сигурен, че съществува. Бях предупреден за тебе. И сега понеже не ми се иска да губя повече време в празни приказки, те питам за последно: ще ми кажеш ли каквото трябва или моите момчета да се заемат?
- Слушай, не те лъжа! - извика Андрю - имаш грешна информация! Гарантирам ти! Няма нужда от това, нямам какво да ти кажа! Най-много да те излъжа за нещо, което не е така! Разбери, че ти казвам истината! Сам съм!
Сам съм! . . . сам съм . . .
Никога това не е било по вярно.
Това бе Гората на самотата.
Колко дни вече беше тук? Днес ставаха две седмици, нали? Първите две нощи бе сънувал Мириам и Елън и лицата им го топлеха през деня, но след борбата с лъва на третата нощ образите им се изпариха напълно. Тук всичко бе против него. Цялата гора бе пълна със същества - хора и животни - които искаха да го убият. Навсякъде имаше коварни природни капани, които му готвеха смърт. Беше се обвил в защитна черупка, в която вече и собствените му мисли не можеха да проникнат. Не бе знаел, въпреки дългите години живот в саваните на Африка, че най-трудното нещо при едно оцеляване в трудни условия, е самотата.
Къде съм?, идеше му да изкрещи, къде попаднах? В Пъкъла ли съм? Искам да се върна! Иска ми се никога, никога да не бях стъпвал тук!
После той си спомни, че целият свят в момента наблюдава какво става през неговите очи.
2.
Той изтегли меча си секунда преди младото момче да пререже гърлото му със своя. Сам се учудваше на реакциите, които бе придобил. Още повече - на желанието, с което бе започнал да се бори. Не искам да изпусна нищо, това е, каза си, просто не искам да изпусна нищо от онова, което се случва и което би могло да се случи в това ненормално място.
Парира светкавично удара и усети как болка прорязва рамото му от рязкото движение. Задържа меча си вдигнат нагоре, опрян в острието на противника. След няколко секунди неистово напрежение да удържи позицията си, момчето се отдърпна назад. Антон най-сетне го видя. Беше младо, и невъзможно хубаво. По-високо от него, с елегантно слаба фигура и широки рамене, бебешки миловидно лице и руса, почти бяла права коса, която падаше над челото му.
- Върви си! - извика Антон - махай се, нямаш работа тук!
- Напротив - каза момчето. В противовес с детинското му лице, гласът му звучеше доста зряло. Беше нисък, пресечен от острите му поемания на въздух - имам, и то сериозна работа.
- Не знаеш какво правиш. Повярвай ми. - Антон си пое дълбоко дъх и посочи с ръка назад, без да се обръща - как я виждаш сега? Като безпомощна красавица? Руса? Червенокоса? Кажи? Повярвай ми, това е измама. Илюзия е. Примамва такива като теб, и после ги убива.
- Какво ли пък друго би могъл да кажеш! - изсъска момчето.
Антон усети, че го обзема ужас. Как бе "програмирано" това дете? Да му се пречка сега, докато бъде принуден да го убие? Действително ли щеше да се наложи да убие човек? Това не бе влизало в плановете му. Всъщност нищо от онова, което се беше случило, не бе влизало в плановете. Бе дошъл просто с намерението да се остави стихиите на Гората да го погълнат. А какво стана? Бореше се като подивял.
- Моля те, повярвай ми! - примоли се той отчаяно - повярвай ми и си върви. Не искам да ти причиня нищо лошо.
- Моля ви! - изпищя в този момент вещицата зад него и въпреки жалостивия й тон, той успя да долови подигравателните нотки в тона й, които вероятно само той бе способен да чуе - моля ви, спасете ме! Помощ!
Момчето хвърли поглед зад рамото на Антон и лицето му се изпълни с мрачна решителност. Антон осъзна в какво ужасно незавидно положение го е сварило всъщност момчето - беше гол до кръста, а на леглото отзад лежеше, както вероятно му се виждаше на него, едно уплашено прекрасно момиче с разкъсани дрехи. Нима би могло да се създаде по-перфектна ситуация, в която той да изглежда злодей?
Не е възможно, помисли той, не е възможно да трябва да го убивам!
Той се прокле, задето бе изразходвал всичките си упойващи стрели за животните. Очевидно това предстоеше - да отнеме един човешки живот, за да се добере до следващия си жокер. Освен ако не бе изтълкувал погрешно последния.
Двамата ще станете едно
и ще се спасиш от всяко зло.
Но какво друго би могло да бъде това? Всичко сочеше точно към тълкуванието, което му беше предал.
Момчето го нападна. Биеше се по-добре, отколкото Антон би могъл да очаква. Той парираше всеки удар с неимоверна трудност. Беше изтикан назад към едната стена. По лицето му се стичаше пот и щипеше очите му. По-млад е, помисли си, по-млад, по-трениран, по-надъхан. Как ги карат да играят така, Боже мой?
- Откажи се! - каза момчето, замахвайки наново към него и Антон го отблъсна назад, премигвайки от силното издрънчаване на сблъсъка на стоманата - откажи се, гадно чучело такова! Колкото и да си трениран, ще те размажа, разбери!
Гадно чучело? Смайване обзе Антон. Момчето го наричаше гадно чучело? Нима една пионка ще се обръща към друга пионка с "гадно чучело". Не, не можеше да бъде! Значи не вещицата, значи това момче тук беше Участник! От удивление той едва не изпусна меча си. Значи в момента той минаваше Първия рунд! Значи в този дуел се решаваше всичко!
Новите мисли го разконцентрираха. Не можа да парира следващия удар. Оказа се притиснат до стената, с меч опрян до гърлото му. Някъде отдалеч, като от километри разстояние, чу кискането на вещицата. Зачуди се как момчето след това ще се оправи с нея. Как ще се пребори с лъжите й. Със всички лъжи, които го чакат в тази гора на измамата.
Вгледа се в светлосините очи, взрени в неговите. Момчето стоеше нетрепващо и го гледаше, и той също го гледаше. Ето, каза си, сега ще се случи това, за което всъщност дойде, и което забрави, докато те омайваха разни измишльотини, като говорещи животни, вкаменени момчета, и какво ли не. Сега ще умреш.
- Давай! - промълви той тихо, и усети как устните му треперят и очите му плувват в сълзи. Образът на Вики се появи пред очите му - за първи път откакто бе влязъл в тази гора - милата Вики, нежната й усмивка, тъжните й очи. Повече нямаше да бъде разделен от нея, никога повече, никога - хайде - повтори - хайде, давай направи го. Не ми е притрябвал скапания живот.
Ръката му пусна меча и кракът му го ритна встрани. Очите на момчето леко потъмняха.
- Това трик ли е? - изръмжа то - някаква ненормална магия ли смяташ да ми приложиш?
Антон се разсмя, истински развеселен от нелепата реплика, въпреки че секунди го деляха от вечния мрак.
- Магия? - каза той - каква магия? Ти знаеш ли кой съм аз, приятелю? За кой ме мислиш?
Очите на момчето продължаваха да са мрачни, въпреки че лека искрица на съмнение проблесна в тях - или поне така се стори на Антон. И в този миг той се запита как ли се чувстват всички онези хора, които кой знае по каква причина, са заложили на него, и които в момента наблюдават събитията от неговите очи.
3.
Тя тичаше толкова бързо, че цветовете се размиваха пред очите й - ранните утрешни цветове на Гората - и й се струваше, че не тича, а лети. За първи път, Гората сякаш й бе приятелка, помагаше й, а не й пречеше. Нито едно паднало клонче не се заплете в краката й, нито един необичаен звук не я стресна докато бягаше обратно към замъка. Времето беше ценно; чувстваше, че времето е адски ценно, а не знаеше защо, но знаеше, че ако са забави само със секунда, само със една секунда . . .
Блъсна с ръка по дървената порта, запъхтяна и бързо пое дълбоко дъх, за да изкрещи:
- Отвори! Отворете вратата! Спешно е! Отворете вратата!
О, Мили Боже, трябва да го целуна. Как не се сетих, че трябва да го целуна. Нямаше нужда дори да се връщам, за да гледам жокера.
- Отворете вратата! Аз съм твоята хубавица! Отвори! - проплака тя безсилно и се свлече до вратата, уморена и изведнъж отчаяна, защото зад стените цареше пълна тишина и очевидно никой нямаше намерение да й обърне внимание.
Докато стоеше така, усети как изведнъж портата полека се открехва. Жули скочи и се отдръпна назад по утъпканата трева. И последният кичур се измъкна от кожените върви и косата й падна пред лицето, гъстите рижи къдрици закриха изцяло полезрението й. Тя ги отметна назад към гърба си с треперещи ръце.
Но не звярът бе излязъл пред вратата. Беше някой друг. Някаква жена. Висока едра жена, облечена в дълга бяла роба, с тънък жезъл в ръката. Дългата й вълниста кестенява коса беше посипана със сребърен прах, който искреше на слънцето. Сребърният прах светеше и върху лицето й; което беше доста грозновато и грубо, и никак не съответстваше на ефирната й одежда. Челюстта й бе широка и масивна, носът широк, устните дебели и червени, очите големи и изпъкнали. Въпреки това в погледа й се четеше мъдрост и власт. Тя фиксираше Жули с нещо средно между пренебрежение и съжаление.
- Върви си, глупачке - каза тя. Гласът й беше нисък и леко дрезгав - кого викаш?
- Коя си ти? - попита Жули с треперещ глас и за всеки случай отстъпи крачка назад, а дясната й ръка обви дръжката на късия меч, който висеше на колана й.
- Имам по-голямо право да питам ти коя си? - отвърна жената - навлязла си в моя територия.
- Твоя територия? Това са земите на Звяра.
- Земите на Звяра? Ха-.ха. Аз го пратих тук. Едно време можеше да се похвали със свои земи, но сега не е нищо друго, освен мой жалък подчинен. А ти се махай. Нямаш работа тук.
Жули отстъпи още една крачка назад и когато проговори, гласът й се задавяше едновременно от ужас и от истинска почуда.
- Той не е имал такъв облик преди, нали? Вие сте го превърнали в това . . . в това нещо. . .
Жената започна да се смее; личеше си, че разговорът й доставя истинско удоволствие.
- Да, аз. Аз, кукличке сладка. И не се съмнявай, че мога да превърна и теб в каквото си искам, така че се разкарай по-бързо оттук преди наистина да си ме ядосала.
- Какво ще стане с него? - прошепна Жули.
- Това, което си е заслужил.
- Но защо? Какво е направил? Той не е лош, той . . . той е добър . . .
- Изчезвай! - кресна жената и лицето й се сгърчи заплашително. Сърцето на Жули задумка в слепоочията. Бягай, бягай! крещяха инстинктите й. Но съзнанието й отговори: къде? Къде да избягам? Там, където ще ме чакат чудовищни лъвове със зъби дълги по един метър, в ужасните нощи при совите с човешки глас, които разказват цялата история на живота ти, при кои от всички тия ужасии да се върна? Може ли в тази гора на страха да намеря безопасно място? Ще бъде ли този ужас, който ми готви тази жена, по-голям от всичко, което би могло да ме очаква там навън?
Освен това, в крайна сметка, тя бе дошла тук с някаква цел. Ако смяташе да се отказва, по-добре изобщо да не бе влизала в Гората. Трябваше да изпълни съвета на жокера.
С целувка върху грозното лице
ще победиш докрай страха в сърцето.
- Не мога да се махна - промълви тя - нямам къде да отида.
- Върни се там, откъдето си дошла - изсъска жената.
- Нямам дом. Аз съм сираче. Звярът ме приюти и се отнесе добре с мене. Тук е моят дом. Искам да се върна при него, ако позволите.
- Не позволявам! - изкрещя жената и изведнъж Жули чу около себе си странни шумолящи провлачени звуци. Стресната, тя се обърна и дъхът заседна в гърлото й.
Бяха храстите. Всички храсти, големи и малки, гъсти и проскубани, зелени и цветни, които растяха около пътеката, бяха изтръгнали корените си от земята и вървяха, клатушкайки се, към нея. Влаченето на корените им по земята издаваше отвратителните звуци.
- Стига! - изкрещя Жули - стига, престани! Престани!
Тя тръгна да бяга към портата, заобиколи отдалеч жената и хукна покрай стената, крещейки името на звяра. Храстите неуморно се влачеха след нея, а жената се смееше.
- Помощ! - викаше Жули - помощ, ела да ми помогнеш! Ела да ми помогнеш, моля те!
Жената продължаваше да се смее някъде зад нея, когато първата зеленикава ръка докосна стъпалото й. Тя изпищя в неистов ужас. Защо не ми помогнете поне вие?, помисли, поне вие всички, които гледате едно страхотно шоу сега през моите очи! Защо поне вие не ми кажете какво да правя?
4.
В един кратък интервал от време Андрю стоеше между двамата мъже, които го държаха за ръцете и горната част на ризата и гледаше към главатаря, който говореше нещо с някакъв друг мъж съвсем наблизо. Мъжете чакаха знака. Андрю усещаше, че му прилошава от това непоносимо очакване. Нарочно ли се бавеше този проклетник, знаеше, че чакането е най-мъчителното нещо. . . разбира се, правеше му удоволствие, и на него, и на тези мъже . . . те не бяха просто хора, изпълняващи ролята си - не, те се наслаждаваха на всичко това. Все едно бе трудно да ги намериш в този свят, в който живееше преди време. Затова и се беше махнал от Лондон и беше заминал за Африка - там, в онази останала частица от Рая, който преди хиляди години е бил на земята - в онези савани и пустини, където можеш да галиш и най-отровните растения, и най-хищните животни, без опасност за живота. На мястото без хора - онези, които би трябвало да са ти най-близки, а бяха станали най-опасните ти врагове. Така се мразеха вече хората, с такава заплаха се гледаха всеки ден. Бе живял сред ежедневни стрелби в Лондон, десетки убити по улиците; на място където без оръжие вече не можеш да излезеш навън. А полицаите се държаха дори по-лошо от престъпниците. Още когато Елън се роди, той реши, че предпочита тя да живее като отшелник, но да не стане част от тази среда. Мириам нямаше нищо против и когато Елън стана на три годинки, тримата заминаха за Кения. Пътуването им не беше осъществено без проблеми - бори се три години да го изберат за член на изследователската експедиция в института по зоология, където работеше. После майка му и баща му - не му се искаше да ги остави и бе настоявал с месеци да ги вземе с тях, но майка му държеше докрай на своето; човек не бива да се отделя от корена си и така нататък. Още си спомняше един от последните им разговори, в които тя му бе говорила да премисли отново, а той й бе казал: "Не виждаш ли в какъв свят живеем? Точно на теб ли трябва да го обяснявам? Какво, звяр ли искаш да стана тук? Майко, просто искам да водя един спокоен и обикновен живот, не искам все да трябва да съм най-добрия, да тъпча всички подред за да оцелея!"
Андрю моментално се влюби в Африка. Базата бе насред резервата и нощем се чуваха ревовете на лъвове. Свикна да се разхожда с камерата и останалите съоръжения сред палмите и баобабите и с часове да наблюдава някоя малка птица секретар или стадо антилопи, които пасяха. Елън се сприятели с местните деца и като я гледаше колко е щастлива, докато тича по поляните с малките черни момченца и момиченца, и как се смее постоянно, сърцето му се стопляше и си казваше, че не е сгрешил. Мириам също се успокои. Той започна да пише книга за Кения, срещаше се с местните жители, правеше проучвания, грижеше се за Елън и дома им. Само понякога Мириам беше странно тъжна. Това настроение можеше да трае дори с дни, и като я питаше дали й е мъчно за Англия, отговаряше: "Не, но имам странното чувство, че въпреки всичко, не трябваше да сме тук."
Беше знаела. Беше усещала от самото начало какво предстои.
В тази среда, потенциалът, който Андрю бе имал, се разви и скоро той стана ръководител на експерименталния отдел. Основаха нова ветеринарна клиника. Организираха пътувания до съседните страни и постепенно чувството на неудовлетворение го завладя отново. Да вижда с очите си как загиват животните, как страшно гладуват хората, върна у него спомена за загиващия свят, от който се беше измъкнал. Започна да се чувства като предател. Мислеше си, че прави нещо, а всъщност се бе скрил на едно запазено островче сред бурята, бе заровил глава в пясъка, а над него се плискаха бурните вълни и се удряха в гърба му. Това не можеше да продължава така. И той се зае с идеята, заедно с още двама свои колеги, да посторят нов резерват в Етиопия, който щеше да спаси още стотици видове от загиване. Идеята беше печалбите да се използват с хуманитарна цел за гладуващите. Две години работеха по проекта, и още две напразно се отнасяха към буквално всички съществуващи световни фондации. След като къртовската им работа не доведе до нищо, той изпадна в страхотна депресия. И после разбра, че е избран в предварителния кръг на Играта.
Колегите му бяха кандидатствали като на шега и бяха прибавили и неговото име. Колебанието му не трая дълго. Още когато научи новината, вече бе взел решението в сърцето си. Анди, Анди . . . ти, който разправяше на майка си, че не искаш да бъдеш номер едно, бе започнал да се държиш точно по този начин в мига, в който стъпи в Африка. Трябваше ти само свободно поле за действие, за да се изяви аз-ът ти, нали? И дори за момент не се запита какво всъщност значи да влезеш в Играта . . . та тя бе построена по законите точно на този свят, от който уж бе искал да избяга . . . тя бе негово въплъщение, продукт на безумието му, връх на неговата изява. Тя не работеше по никакви други правила, освен по правилата на най-добрия.
Мириам плачеше дни и нощи, умоляваше го, заплашваше го, че ще го напусне. "Не го правя за себе си", казваше й, "искам в този свят някой да свърши нещо добро. Искам тези пари най-сетне да бъдат употребени за нещо добро."
"Ами ако не успееш?" бе попитала тя, или това бяха думи от друг разговор - от някой от стотиците разговори, които бяха водили -"какъв ще ти е скапаният смисъл, ако не успееш?"
"Ако не успея" , бе казал той, "ще се върна или . . ."
"Или ще умреш!" Бе изкрещяла тя.
"Да", беше казал той, "или ще умра. Но съм сигурен, че това няма да се случи, миличка. Не всички от Участниците умират. Много добре знаеш."
"Обещай ми, Анди . . . " кога бе искала това от него? Май беше предпоследният ден, денят преди да замине, вече в Лондон "Обещай ми, че няма да умреш. Обещай ми, че ще се върнеш при мен и Елън."
"Разбира се, Мириам. Разбира се, че ще се върна. Обещавам ти." И си беше вярвал. Беше си вярвал на всяка дума. Беше вярвал, че е най-добрия.
Обещай ми, че няма да умреш.
Мириам, помисли той отчаяно, докато хаотичните спомени - по скоро чувства, отколкото истински спомени - връхлитаха ума му; в този агонизиращ миг който противникът му съзнателно забавяше; мигът преди да стане играчка в ръцете на тези хора и индивидуалността; и съзнателното му съществуване да бъдат смазани и заличени. После всичко започна - невероятно бързо, сякаш за да оправдае дългото му чакане. Смъкнаха дрехите му и го запратиха на земята със жесток удар от дървена тояга в гърба. Ударите заваляха от всички страни. Не можеше да сдържи виковете си. Мислеше си, че ще издържи всяка болка, но откри, че е по-лошо, отколкото си го бе представял. Представяше си как ще го ударят там, където ще боли най-много и когато ставаше точно така, му се струваше, че самото му въображение прави болката десеторно по-силна отколкото бе в действителност. След известно време тоягите се нацепиха и острите им ръбове започнаха да дерат кожата му като ножове. Молеше се да припадне, но някакси това не ставаше. По едно време обаче съзнанието му сякаш наистина се бе замъглило, защото спомените му към края се губеха - докато изведнъж не осъзна, че е започнал да повръща кръв и нов ужас го разтърси като електрически ток.
(Мириам Боже)
Почувства, че ще полудее, ще откачи. Спазмите го разкъсваха, не спираха. Когато най-сетне успя някак да се поуспокои, нов удар го прикова към земята и изкара въздуха му; той видя като през мъгла как окървавените му пръсти се впиват в стръкче стрева пред него, сякаш да изцедят от зелените листи живителния дъх който му трябваше.
- Спрете! - изграчи, кашляйки - спрете, ще ме убиете! Боже, спрете!
И те спряха. След последния, нов удар не последва. Той очакваше напрегнато, но тишината бе абсолютна, непрекъсната. Андрю чу птичките, които чуруликаха някъде наблизо, чу ромоленето на поточето край лагера. Чу лекото свистене на вятъра и усети благословената му ласка върху горящия си гръб. Но никакъв човешки звук.
Да, сега бих могъл да умра, помисли той замаяно, сега бих могъл да умра тук, сам, да се слея с тази вечна тишина на природата . . .
Опита се да помръдне, но не можа. Беше започнал да изпада в странен унес. Не знаеше колко време е стоял така. Събуди го потоп от ледена вода, която изляха отгоре му. Той подскочи и болките по тялото му закрещяха с все сила. Изрева и се извъртя настрани. Водата се стичаше по лицето му и замрежваше погледа му. Вдигна лявата си ръка пред лицето си, да се защити.
- Достатъчно почина - чу нисък глас някъде до себе си - мисля, че е време да поговорим.
Андрю вдигна глава нагоре. Над него се извисяваше исполинската фигура на главатаря. Мъжът го оглеждаше както преди, съвсем безкопромистно. Нищо не се бе променило. Нищо не беше свършило. Нямаше да свършат. Не и докато този луд не постигнеше своето.
Той сведе очи и мъжът приклекна до него.
- Погледни ме - каза той.
Андрю го погледна с изтощените си, измъчени очи.
- Слушай - каза мъжът мрачно - казах ти, че ще науча от тебе каквото искам. Бъди сигурен, че така ще стане. Това, което стана сега, е нищо. Може да стане и по-лошо. Вярваш ли ми?
Андрю мислеше. Мислеше толкова бързо, колкото му позволяваха болките по цялото тяло и замаяният му мозък. И разбра, че просто трябва да каже нещо на този човек, каквото и да е, за да спечели малко време, в което някакси да измисли какво да прави.
- Добре - прошепна той прегракнало - добре, слушай.
- Какво? - мъжът се наведе напред към него - повтори, моля те?
Андрю се изкашля.
- Ще ти кажа . . .
По лицето на мъжа се разля усмивка на неприкрито самодоволство. Той седна на тревата и опря лакти на коленете си.
- Е? - каза той - най-накрая.
- Има един човек - каза Андрю - той е . . . той е . . . един от благодетелите ми. Благородник е. Матю Пегъс. На три мили южно от Кулата е замъкът му. Той ме изпрати. Каза, че ще ми плати много. Щеше да ми даде възможност да си направя собствена работилница. Искаше те мъртъв . . .
- Матю Пегъс? - главатарят присви очи.
- Да . . . не си ли го чувал? От дребните благородници е, но е спечелил много пари от войните . . .
- На три мили южно от кулата, казваш?
- Да. Замъкът му се вижда отдалеч. До обед е на лов, но вечер можеш да го намериш там.
- Доста далеч ме пращаш - каза главатарят и се изправи - дано не ме лъжеш.
Пет часа, мислеше си Андрю, докато го влачеха обратно към пещерата, ще му отнеме най-малко пет часа да стигне дотам. Дотогава трябва да измисля какво да правя.
Хвърлиха го на коравия, студен под в мрака, както беше гол и когато излязоха, той се уви някак в дрехите си, разхвърляни на земята до него. Какво ли би казала Мириам, ако го видеше в сегашното му състояние? Прониза го внезапен ужас. А може би тя го гледаше? Беше казала, че няма да гледа, но кой знае? Умът му трескаво заработи. Колко хора още го гледаха? Колко хора разчитаха той сега да се измъкне от тази ситуация! Господи! Защо не можеше да мисли, защото чувстваше мозъка си така вцепенен, така безполезен! Действително ли нямаше изход? Такова ли елиминиране, такъв ли кошмар му бе отреден, ако не успее да убие главатаря? Не можеше да повярва. Никога досега в Игрите не бе имало такова нещо. Но те ставаха все по-жестоки, с всяка изминала година, така че защо всъщност се учудваше . . .
Мириам, може би просто загубих. Възгордях се, и загубих. А ти го знаеше от самото начало. Прости ми, моля те . . . изобщо не трябваше да идвам тук. Но вече е късно, прекалено е късно. Съжалявам за Елън . . . съжалявам за всичко . . .
Отново бе заспал, против волята си, когато го разбуди някакъв шум. Близо до входа на пещерата, се чуваха приглушени гласове. Андрю се озърна, после напрегна слух. Какво ставаше? Колко време бе спал? Цялото си време ли бе проспал? После осъзна, че това не е главатарят, а пазачите, които стояха на входа на пещерата.
Той се заслуша, защото гласовете им звучаха някак странно. В тембъра им звучеше прекалено напрежение за обикновен разговор за убиване на времето.
- Шшшт - каза единият глас - защо говориш за това тук? Може да ни чуе.
- Единственото, което чува вече са камбанките на рая - отвърна другият глас. Беше нисък, дрезгав и звучеше много познат на Андрю - в това съм напълно убеден.
- Слушай, Никлъс, не може да говориш сериозно . . .
- Изглеждам ли ти, че те будалкам! - сопна се другият мъж - или сега ще се отметнеш от думата си, а?
Дишането на Андрю изведнъж се беше ускорило. Името Никлъс, познатият глас. . . да, трябваше да е този Никлъс, не можеше да е друг. Най-верният приятел на главатаря, с чиято "помощ" се бе вмъкнал в лагера. Значи Никлъс го охраняваше!
В личността на приятел най-добър
Ще бъде твоят път навън!
Случайност ли беше това!
- Не, не - каза уплашено другият мъж - разбира се, че не, но . . .
- Искам да стане още тази вечер - каза Никлъс - и ти ще ми помогнеш.
- Н-но . . . толкова бързо . . .
- Той ми има пълно доверие. Но е много силен, така че не искам да рискувам. Трябва да ми намериш от онази билка - как се казваше? - упойващата - и да ми свариш отвара от нея. До шест часа да е готова. А в десет и половина те искам пред палатката му. Дотогава ще съм му прерязал гърлото.
- А ако . . . а-ако . . . ако не успее да разбере къде е скрит бисерът?
- Не е бисер! - сопна се Никлъс - а Камък. Ако не успее, ще разбера аз. Знаеш ли, Зоран само се прави на жесток. Прави се на корав. Играе. Иначе щеше сам да използа тоягата. Но вътре в себе си, той е мекушав, слаб е. Ха-ха, странно ли ти звучи? Е, ще видиш, че това, което Зоран не успя да измъкне от това лайно вътре сега за толкова време, аз ще го измъкна за три секунди.
Другият мъж си пое треперливо въздух.
- Значи, сигурно е за тази вечер, така ли?
- Сигурно. Ще успееш ли с отварата до шест часа?
- Да. Само и Зоран трябва да се върне навреме.
- О, ще се върне - засмя се Никлъс - убеден съм, че след като не намери нищо оттатък в гората и ще се върне много бързо.
Андрю, който от вълнение се беше надигнал на лакти, се отпусна отново на пода, задъхан, с пламтящ мозък. Никлъс! Боже! Бе смятал, че като се бе престорил на него при влизането му в лагера, той си е изиграл ролята и най-важната личност оттук нататък става главатарят. А ето че . . . това ли беше шансът, който очакваше? Да не би . . . да не би не главатарят, а Никлъс да беше Участник! Може би Първият рунд трябваше да протече с него!
Ушите му бучаха, започна да му се повръща. Тази Игра ставаше абсолютно неразбираема, вече нямаше сили, Боже, така го болеше всичко. Усети как трепери, започваше да го тресе. Струваше ли си изобщо да се напряга да се бори? Да си прави усилието за нещо, което най-вероятно изобщо нямаше да бъде успешно, най-много да му донесеше още мъки.
Струваше си. Заради Елън. И заради обещанието, което бе дал на Мириам.
Напрежението вече не му позволи да заспи. А с всеки изминал час му ставаше все по-зле. Пред входа на пещерата бе започнало да притъмнява, когато вътре нахлу главатарят. Андрю се къпеше в пот и целият трепереше. Главатарят също бе потен; остра конска миризма бе пропила дрехите му, на лицето му горяха две червени петна.
- Не намерих благородника! - подхвърли той язвително - търсих, търсих ни никъде няма и следа от Матю Пегъс. Може би се е преселил отвъд Пределите заедно със замъка си, какво мислиш?
Андрю направи невероятно усилие да се надигне на лакти, при което едва не повърна. Пое си дълбоко дъх и едва успя да каже:
- Почакай! Слушай, трябва да ти кажа нещо! . . .
- Не, ти слушай, нещастник такъв. Вече си проигра възможността да говориш. - силен ритник се впи в ребрата на Андрю и го накара да се сгърчи с простенване на пода - оттук нататък аз ще реша дали да те удостоя изобщо с тази привилегия!
Той се обърна и вероятно щеше да даде знак на някой да влезе в пещерата, когато Андрю изкрещя:
- Излъгах те, вярно е! Естествено, че те излъгах! Нали ти казах, че ще те излъжа, дявол да го вземе! Ти какво би направил на мое място? Не искаше да разбереш, че ти говоря истината и трябваше да те излъжа! Само че, слушай, моля те . . . това, за което искам да говорим сега, няма нищо общо с мене . . . засяга само теб. Моля те, изслушай ме, после прави каквото искаш. - последните думи Андрю ги прошепна, останал напълно без сили.
Главатарят бе застинал на място, докато Андрю говореше. По някакъв начин, Андрю бе привлякъл вниманието му. Може би този път бе доловил в тона му искреност, която не бе съществувала досега. Андрю не знаеше, но почувства огромно облекчение, когато главатарят направи крачка към него и каза кратко:
- Слушам.
- Докато те нямаше, чух двама души да си говорят на входа. Единият беше Никлъс - Андрю говореше бързо, задъхано, усещаше, че трябва да каже всичко възможно най-бързо, преди мигновеното благоразположение на главатаря да се е изпарило - уговаряха се да те убият.
В продължение на няколко секунди главатарят не каза нищо, бе престанал да диша. После изведнъж се разсмя.
- Дяволите да го вземат! За момент направо ти се вързах. Направо ме накара да се зачудя каква ли важна новина имаш да ми съобщиш.
- Слушай, повярвай ми . . . не си измислям, това е истина. . . .
- Жалък си - каза главатарят - ако бях на тебе, поне щях да се опитам да си запазя достойнството.
Андрю отново намери отнякъде сили да изкрещи - може би гневът, който го обземаше на моменти, му даваше тази сила.
- Защо не си представиш за момент, че това, което ти казвам, може да ти спаси живота? А?
Главатарят отстъпи крачка назад и очите му срещнаха тези на Андрю. Андрю можеше да се закълне, че прочете в тях объркване.
- Слушай - продължи Андрю задъхано - този път няма да ти отнеме толкова време да провериш дали това което ти казвам, е истина. Просто направи следното: излез сега и се прибери в палатката си. Кажи, че си приключил с мене за днес. Ще дойде Никлъс и ще ти даде да пиеш една билкова отвара. Ще измисли някакъв много добър предлог да ти я даде, сигурен съм. Престори се, че я изпиваш - това е сънотворно. После, към десет, ще дойде и ще се опита да те убие. Направи го и виж, че ще стане така.
Главатарят мълча известно време и после каза със съвършено друг тон - тежък и много сериозен. Андрю никога не го беше чувал да говори така.
- Защо да ти вярвам? Откъде да знам, че не ме баламосваш пак?
- Ако не е вярно, би било много глупаво от моя страна, нали, след като ти много лесно можеш да разбереш дали е така.
- Откъде да знам - каза главатарят - в твоето състояние можеш да направиш какво ли не, само и само да отложиш малко края.
- Възможно е - съгласи се Андрю - но на теб няма да ти струва нищо да жертваш още два часа да провериш, нали?
- Не знам - каза бавно главатарят - може и да ми струва. Не знам дали трябва да продължавам да жертвам време за лъжите ти.
- Дори ако се отнася за предателството на най-добрия ти приятел?
Главатарят върху него като светкавица, сграбчи го за раменете, вдигна го нагоре и го разтърси жестоко.
- Да не чувам и дума повече! - изсъска в лицето му - нито дума повече за Никлъс, ясно ли е? Ясно ли е, малоумник такъв!
После го блъсна жестоко на пода и излезе с рязка крачка от пещерата.
Навън се смрачи още повече. Андрю не знаеше колко време е минало, защото бе в постоянно полусънно състояние, измъчван от болките и кошмарни картини, които се блъскаха една през друга в съзнанието му и го отнасяха далеч от действителността. Накрая пред замаяния му поглед нещо просветна - в пещерата бе внесена светлина. Борина. Държеше я самият главатар. Той се приближи с тихи стъпки до Андрю и го гледа дълго време зад пламтящата цепеница. После се обърна и постави борината в една от железните поставки заковани на стената. Тогава Андрю видя, че зад него се появява втора фигура. Беше жена. Висока, стройна, облечена в панталони за езда и мъжки жакет. Дългата й руса коса бе стегната на две плитки. Лицето й бе чисто и привлекателно.
Жената носеше нещо в ръцете си. Някакъв поднос, закрит с плат. Не можеше да се разбере какво е, но Андрю неволно потръпна от ужас. Главатарят, който го гледаше внимателно, каза:
- Не се притеснявай. Тя ще се погрижи за теб.
Приклекна до него и го погледна право в очите, все така замислено:
- Беше прав, онзи се опита да ме убие.
Помълча малко.
- Какво точно чу, а? Ще ми кажеш ли? С всяка подробност.
Андрю повтори каквото си спомняше. Така беше отпаднал, че едва говореше.
- Заговор, значи - промърмори главатарят - срещу мен. Той ли е бил? Нищо не разбирам. Е, ще почакаме, и ще видим. Лара - той се изправи - оставям ти го. Ей-сега ще се стоплиш - каза и след десетина минути беше разпалил дървата в пещерното огнище. През това време Лара приклекна до него и му подаде дървено канче с вода.
- Можеш ли да се изправиш? Да пиеш малко?
Андрю се опита. Устата му беше напълно пресъхнала, но едва успя да отпие две глътки, защото му прилоша.
- Не мога, ще повърна - каза.
- Добре. Малко по малко. А сега лежи спокойно, да те видим.
Главатарят излезе, а Лара проми раните му с някаква силна пареща течност, после ги намаза с нещо, от което болките му сякаш понамаляха. От внимателните й действия и успокояващ глас, той усети, че се унася, този път наистина и през мъгла усети как тя го завива с нещо, някаква лека, но топла материя, а огънят го грееше замайващо, и после нищо.
Гласовито чуруликане се плискаше в ушите му като че езерни вълни се разбиваха в крайбрежни камъчета. Андрю се събуди и усети, че е премръзнал. Погледна към отвора на пещерата, от който струеше светлина - беше настъпил нов ден. Стрелна очи зад себе си - в огнището тлееха няколко недогорели въгленчета. Беше заспал с някакво странно учудване и сега се сети какво беше то - не разбираше как така беше останал жив.
Съдбата - каква съдба, засмя се мислено, Играта - му бе поднесла онзи заговорник като едно неочаквано спасително средство, което все още не бе сигурен как точно бе подействало. Дали главатарят бе елиминирал Никлъс? В такъв случай, ако Никлъс бе противникът му в този рунд, не би ли трябвало да получи следващия жокер? Винаги ги получаваше веднага. Инстинктивно, той се огледа. Нямаше нищо, само черни назъбени стени, издигащи се край него; единствената светлина в пещерата идваше от високия объл изход.
Биха ли могли всъщност да вкарат лъчите в тази пещера? зачуди се.
Беше по-добре. Определено беше по-добре. Щом мислеше, щом желанието му за игра се възвръщаше. Той се надигна полека на лакът, придърпвайки леката завивка от странна материя - някаква смесица от вълна и памук и още нещо - и усети, че стомахът му не се бунтува толкова, и болките по тялото му са по-търпими. Дори усети лек глад, стомахът му изкъркори. Докосна лицето си; носът му беше подут, по устните, брадичката и челото имаше струпеи засъхнала кръв. Сплъстената му от пот коса беше залепнала за челото.
Усети, че неизвестно кога, са обули панталоните му. Започна бавно да опипва тялото си, преценявайки повредите, но огледът му беше прекъснат още в началото от високия силует на главатаря, който се очерта в светлия кръг на отвора.
- Добро утро - каза мъжът. Спря се до Андрю. Тонът му беше мрачен и Андрю наново изтръпна. Нещо не беше наред, нещо не беше както трябва. Господи, моля те, не позволявай това! Не позволявай този кошмар да продължи! Моля те!
- Събудил си се - каза мъжът. За момент го загледа, после, след известно колебание, попита - ще можеш ли да станеш?
- Не знам - каза Андрю дрезгаво. Изкашля се. По гърлото му сякаш имаше налепени стърготини. Сви коленете си и опирайки се на лявата си длан, бавно започна да се надига. Жестоки болки прорязаха кръста му, веднага му се зави свят, причерня му и светът започна да изтънява. Отпусна се бързо надолу, вдишвайки дълбоко. Няма да припадаш. Няма да припадаш. С всяко вдишване, светът се избистряше по малко. Усети как главатарят прикляка до него, слага ръка на челото му, по което беше избила пот.
- Нямаш време да лежиш още - каза мъжът - трябва да станеш. Ще трябва да те убия, а предпочитам да си прав. И също така, предпочитам да стане навън. Не тук, в пещерата.
На Андрю кръвта му изстина. Той се отдръпна назад, задъхан.
- Какво? Какво? Не разбирам! Смятах, че разбра, че вече пазя интересите ти!
- Разбрах, но въпреки това се налага. Не ми се иска, но се налага. И не искам да губя повече време. Хайде, стани и се облечи. Ще бъде малко по-достойно, въпреки че - едва ли може да се каже, че има нещо достойно в тая работа.
- Чакай малко! - изхриптя Андрю - какво значи "налага се"! Не можеш просто така, без никакво обяснение . . .
- Слушай, не сме в съда, и това не е държавна екзекуция. Не ти дължа обяснение. Единственото, което мога да ти кажа, е, че твоята смърт ще ми бъде от полза. Съжалявам. Хайде, ще можеш ли да станеш, или да извикам моите мъже да те вдигнат?
Андрю разбра, че повече нищо не може да каже. Измъкване нямаше. Почувства как ледена стена се изправи пред лицето му, огромната ледена стена на несъществуването. А там . . . зад нея . . . там Мириам, и Елън вече никога нямаше да ги има.
Той обви ръце свитите си колене, знаеше, че няма да помръдне, че не може да се подчини за нищо на света и че ще трябва да го извлекат от пещерата. Сви се колкото можа; целият трепереше, очите му блуждаеха насам-натам.
- Не, моля те - каза с презрение мъжът - сега ако вземеш да се лигавиш . . .
Андрю погледна към него. И тогава внезапно в ума му проблесна нещо . . . появи се нещо, което, разбра той, може би бе единственото, което би му помогнало сега.
- Моля те, недей! Недей, не го прави! Не разбираш ли, няма смисъл! Всичко това няма смисъл! О, просто не можеш да разбереш колко е безмислено . . .
- О, ставай, да ти . . . - мъжът се наведе над него и го хвана под лакътя. Андрю се изтръгна, беше обезумял. В паниката си успя да стане, коленете му изпукаха като се надигна, но този път не му се зави така свят. Отблъсна се назад към стената, краката му трепереха, прилошаваше му.
- Недей! Слушай, сега разбрах . . . разбрах нещо! Ей-сега, преди малко . . . може би съм го сънувал, не знам . . . разбрах какво значи последният ми жокер . . . сигурен съм в това, разбираш ли? Разбрах какво значи приятелят в жокера. Единственият ми приятел тук може да си ти. Защото ако Никлъс не е Участник, тогава Участникът си ти, а понеже и аз съм Участник, тогава . . . тогава ние . . .тогава ние двамата вероятно бихме могли . . .
Изведнъж той млъкна. Всъщност, когато бе мислел да каже това, не бе осъзнал напълно точно какво означава да го каже. Дъхът му спря. Не можеше да е истина! Какво бе казал? Боже мой! Целият страх изведнъж му мина. Напълно отрезвен, той гледаше мъжа пред себе си, който като че ли още не можеше да загрее; и после бавно побледня.
- К-какво каза? - прошепна Зоран, а гласът му преминаваше от един тон в друг, сякаш се колебаеше какво точно чувство да изрази.
Правило №1. Абсолютно се забранява, при каквито и да е обстоятелства, играчите да разкриват самоличността си, нито да намекват по какъвто и да било начин към коя категория учавстващи принадлежат.
Боже мой, какво направих?
- Ъ-ъ . . . аз . . . аз . . . - той заекваше, не можеше да намери думи.
- Би ли повторил какво каза? Не! Не, не го повтаряй! О, не, това не може да бъде! Кажи ми, че ми се е причуло! Кажи ми, дяволите да те вземат! Кажи ми! - изрева Зоран, обзет такъв гняв, в какъвто Андрю не го беше виждал досега. Може би бе толкова впечатляващ, защото най-сетне беше истински.
- За съжаление, не - каза тихо Андрю и почувства изведнъж прилив на тая смелост, която за жалост му беше липсвала одеве. Усети как раменете му се надигат, гърдите му се изправят, лицето му се отпуска. Погледна спокойно Зоран, готов вече да понесе всичко, което го очаква - казах, че съм Участник. Да.
- Не! - Зоран размаха пръст срещу него, червен от бяс - не, млъкни, копеле такова! Млъкни!
- Дори и да млъкна, и да се престоря, че не съм казал нищо, а ти да се престориш, че не си чул, ония от студиото със сигурност са чули.
Зоран така удари стената, че на Андрю му се стори, че камъкът изпука.
- Не! - простена той и от очите му потекоха сълзи - ти, нещастно копеле! От години се боря . . . от години се боря . . . да вляза тук . . . и сега някакъв . . . нещастен червей . . .
- Слушай, може би още не всичко е провалено!
- Наистина ще те убия! Кълна ти се! Ще те заколя пред всички! Тео! Пери! - изрева той и в същия миг в пещерата нахлуха двама яки мъже, и извлякоха Андрю извън пещерата. Слънчевата светлина го ослепи, и за няколко секунди той не виждаше нищо. После съзря поляната, с изпомачкана трева, все още червена от неговата кръв; високите дървета, които я заобикаляха, с позлатени от утринното слънце листа. Цялата гора се огласяше от невероятен птичи хор.
На поляната стояха още няколко мъже. Спряха го. Главатарят застана пред него. Андрю стоеше и гледаше без да помръдне. Двамата се измерваха с очи. Андрю бе висок почти колкото него. Учудваше го невероятното спокойствие, сменило одевешния му безграничен ужас. Човек наистина е странно същество, помисли си.
Зоран извади камата си. Вдигна я и стоманата проблесна на слънцето. Андрю присви очи от силния блясък, но не помръдна дори когато усети хладното острие опряно до кожата на врата си. Стоеше и гледаше мъжа срещу себе си. Мъжът също го гледаше, с присвити очи, и устни, сгърчени в злобна решителност. Мина една минута без нищо да се случи. Стояха и се гледаха и после устните на Зоран полека се отпуснаха. Вторачи в Андрю още един убийствен поглед, после рязко отпусна камата и отстъпи крачка назад.
Андрю усети как мускулите му леко се отпускат.
- Добре - каза Зоран - чакайте. Пуснете го. Дръпнете се.
Мъжете изпълниха заповедта и се отдръпнаха на по една крачка. Андрю продължаваше да гледа Зоран, който му изръмжа:
- Да не си мръднал!
- Нямам и намерение - каза Андрю.
Зоран го погледа още малко, после окачи камата в колана си, обърна му гръб и дълго стоя така, пристъпвайки от крак на крак, явно усилено мислеше. Накрая се обърна отново към него.
- Махайте се! - каза грубо на мъжете - оставете ни сами!
Стоящите наоколо мъже го изгледаха с безизразни лица, и тъй като сякаш се поколебаха, той кресна:
- Бързо!
Те се изнизаха от поляната, с леко провлачване на крака, и изчезнаха зад прикритието на дърветата. Зоран явно не смяташе, че полуголият, олюляващ се от слабост човек пред него може да представлява някаква заплаха.
- Добре - каза Зоран - я ми кажи пак за тоя твой жокер. Какво си бил разбрал? Какъв ти е жокерът?
Андрю си спомни отново странното осенение осветило в ума му точно преди да се събуди, което бе някакси забравил веднага за да си го спомни пак в онзи критичен момент когато бе умирал от страх за живота си.
- Сякаш някой ми го каза - промърмори той.
- Какво?
- Жокерът ми беше: "В личността на приятел най-добър ще бъде твоят път навън." Вече знаех, че трябва да се добера до тебе и да стигнем до конфронтация. Това беше . . . моята приказка, нали разбираш . . . приказките, които се дават на всеки Участник в началото . . . отначало се заблудих, че "приятел" се отнася до Никлъс, този, който ти държеше постоянно до себе си, който ти беше най-верния . . .
- Мъртъв е - каза сухо Зоран - вече не ми е най-верния.
Андрю преглътна и продължи:
- Тогава обаче изведнъж . . . знаеш ли, беше много странно. Не беше моя мисъл. Не беше плод на логическите ми разсъждения, които са ме водели дотук. Всъщност това няма никакъв смисъл, защото противоречи на пътя ми напред, но знам, че е истина. Просто го . . . видях. "Приятелят" се отнася за тебе. Ти си приятелят, в чиято личност ще открия пътя навън.
- Пак ме будалкаш. Заради скапания ти живот се чудиш само какви глупости да издрънкаш. Щом си такъв бъзльо, защо дойде в тая Игра, а? Знаеш, че не е за всеки. Не ти е мястото тук, това ще ти кажа.
- Не зная - каза Андрю тихо и уморено - много се уплаших, наистина. Може би е нормално. Може ли . . . може ли да седна?
- Сядай! - каза рязко Зоран, хвърляйки му кос поглед. Андрю се отпусна на тревата и обгърна коленете си с ръце. Пак се беше разтреперал и го обливаше пот.
- Добре - каза Зоран - ама наистина нищо не разбирам. Щом аз съм твоят приятел какво следва, тогава? Какво смяташ, че трябва да направиш?
- Наистина не знам - промълви Андрю.
- Шибана, скапана Игра! - изруга Зоран - така ли трябваше да се получи! Мамка му, сигурен съм, че щях да си получа жокера, ако ти не се беше раздрънкал! Всичко провали, говедо такова!
- А ти откъде чакаше жокера си? - попита Андрю, после си отговори сам - от мен, предполагам.
- Не знам - каза ядно Зоран, гледайки настрани, явно го беше яд, че говори всичко това на Андрю, но и чувстваше нужда от някакъв съвет - търсех някакъв "враг". Той трябваше да ми каже някаква "истина". Знаех, че има някакво съзаклятие против мене, от . . . селяните или благородниците, не знам, и ще изпратят някой да ме убие. Трябваше да науча кой е от тебе и да го елиминирам. Онзи трябваше да е врагът, нали така? Или пък ти, знам ли? Но елиминарах ли тебе, щеше да се разбере. После ти ми каза за Никлъс и това, мамка му, беше съвсем объркващо. И Никлъс стана враг. След неговото елиминиране обаче не получих жокер. А идват веднага. Така че следваше да убия теб, и вероятно вече щях да имам жокер, ако ти . . . о, шибана работа! - изпъшка Зоран и покри челото си с ръка - вече е прекалено късно. Преебахме всичко.
- Никой не знае какво става, ако някой разкрие, че е Участник - каза Андрю - никога не се е случвало. - той се разсмя при осъзнаването на този факт. Какво ли ставаше в Щаба? Внесли са абсолютен хаос. Какво следваше? Щяха ли да прекратят Играта? Или просто да ги оставят да се лутат в тая дяволска гора и да се измъкват както могат . . . ако могат.
- Погледни го от веселата страна, Зоран - каза той - ние вече сме сензация.
- Слушай! - озъби се Зоран - не съм дошъл тук да бъда шибана сензация! Дойдох за Камъка!
- И аз - Андрю погледна нагоре към него с лека усмивка - но сигурно вече ще трябва сами да си го намерим. Едва ли ще получаваме повече жокери.
Както се беше навел към него, Зоран изведнъж рязко се изправи. Ослуша се, гледайки към дърветата. Андрю проследи погледа му.
- Какво става? - попита.
- Не знам. Момчетата ми ги няма. Бяха до дърветата. Нещо става . . . много е тихо.
- Бих казал да внимаваш с тях - отговори Андрю - двама те прецакаха може и други да решат.
- Стани - каза Зоран, все така оглеждайки се и подаде ръка на Андрю. Андрю се вгледа в подадената ръка и разбра, че Зоран е направил този жест съвсем несъзнателно и отново си спомни тази топлина, която бе усетил насън, топлина и обич, да, обич, заедно със светлината, която му говореше: Той е твой приятел.
Хвана подадената му ръка и стана. Болките вече нямаха значение, това беше нещо отминало, от друг период, почти не ги усещаше. И изведнъж, както двамата стояха в средата на поляната, иззад дърветата изникнаха фигури - израснаха сякаш изпод земята. Десетки мъже, навлечени в мръсни, кърпени дрехи, с опънати лъкове в ръце.
- Не правете излишни движения! - извика един - предупрежавам ви!
- Шефе, по добре се предайте без усложнения! - извика друг.
Зоран ги гледаше с безстрастно лице, непоклатим като скала. Андрю не бе много изненадан - нищо вече не можеше да го изненада. За свое голямо облекчение усети, че въпреки че се чувства леко изплашен, липсваше отчаянието - онова отчаяние, което до този момент не го бе напускало. После разбра защо - този път беше с другар по съдба.
- Когато ти кажа - промълви Зоран едва чуто, почти без да мърда устните си - тръгваме да тичаме към пещерата. Ще я заобиколим отдясно, после ще ме следваш. Разбра ли?
Андрю кимна, със също такова неуловимо движение.
- Тръгнете към нас с вдигнати ръце! Шефе, ще ви застрелям без да му мисля!
- Едно - прошепна Зоран - две . . . тръгвай!
И Андрю хукна. Тичаше с колкото сила имаше, въздухът раздираше дробовете му, коленете му пукаха, но не усещаше никаква болка. Край ушите му пищяха стрели, чу внезапния вик на Зоран, обърна се. Главатарят бе забавил темпото, една стрела стърчеше от рамото му. Посегна към него, но Зоран го отблъсна и издърпа стрелата от рамото си с едно рязко движение.
- Бягай, бягай! - изкрещя той.
И двамата продължиха да тичат, навлязоха между дърветата, и постепенно избягаха от обсега на стрелите. Стъпваха върху начупени клони, острите клончета на високи храсти ги деряха по лицата. Зад тях се чуваха тичащи стъпки.
- Тук! - изхриптя Зоран, задъхан - тук, зад дървото!
Там стоеше завързан черен кон; хубав, със загладени хълбоци, и лъскава козина. На седлото му висяха дисаги, лък и колчан със стрели. Зоран го отвърза и се метна отгоре.
- Качвай се. Ще ти помогна.
С негова помощ Андрю успя да се прехвърли на широкото седло зад него.
- Хвани се за мен, защото ще бързаме - каза Зоран. Андрю го хвана през кръста.
- Давай - каза.
И двамата полетяха напред по тесните, водещи неизвестно къде пътечки.