автор: Marta

Забравих да разказвам приказки.
Да се опитам да си спомня...
Принцесата била измислена
и не се вмествала във ролята.
Била и доста глуповата
и не дотам красива даже.
Каква принцеса? - непонятно -
но все пак да я доразкажа.
Преди зората се събуждала,
излизала на своята тераса
там демоните на нощта прокуждала
и свивала венеца за косата си.
Заплитала си злато от лъчите
на слънцето, изникнало на хълма,
и вятър - сребърната нишка
в короната и на разсъмване.
И после светлосиньо - тюркоази
от чисто новото, добро небе...
последно - облачни топази,
а помежду им изгревен седеф.
Принцесата обичала дълбоко...
кого, кого? - един самотен крал,
а той бил тъй далече и високо,
че тънело сърцето и в печал.
Не знаела какво да стори,
как в любовта си да го увери
и пишела писма и те говорели
с езика на горчивите сълзи.
И гълъбите увещавала и молела
през планини, гори, реки да полетят,
и тези късчета сърце в ноктите
на полета до края да държат.
Не знаела дори дали писмата
достигали до най-обичания крал,
изтекли зима, пролет, лято...
и есента дошла с пъстреещ шал...
Неутешимост, болка и тревога
били и верни спътници в деня,
а с всичкото си "щом поискам, мога"
се срещала в уюта на съня.
Не мога да разказвам приказки,
не ми се получава нещо края.
Защото за принцесите измислени
на приказките точката не зная.