автор: nepoznata_za_teb

Времето лети,
а прахът безчувствен
затрупва хора,
спомени, любови.
Мигове щастливи
отлетяха безвъзвратно,
спомени бездомни,
лутат се в нощта
като птици заблудени
търсещи дома.
Събудих се
в измамен свят,
не помнех допир,
ни лица, копнежи,
които толкова
обичах.
Да спя отново
ми е трудно.
Боли ме нещо
във душата.
Замина ти,
аз останах..
Месеците станаха,
години
и аз привикнах
да не зная къде си,
да не зная как си...
да не зная с кого си,
но се моля
да си носил в себе си
образа ми избледнял
защото казват, че
човек не се забравя
докато в сърцето
си го носим...