автор: Elfaria

или колко са полезни грешките

Колко просто изглежда на пръв поглед да обясниш някаква подобна фраза. А всъщност колко трудно е да започнеш от някъде, тъй като не знаеш точно от къде. Ето тогава трябва да прецениш, да решиш, да вземеш решение. Ако то не е добро, резултатът няма да е благоприятен. Ще се поучиш от него и научил вече своя урок, повече няма да повториш грешката си. Когато ти се е случило нещо лошо, съзнанието ти си изгражда някаква "имунизация". Ето това е опитът.
В него се натрупват случки, събития, явления, чиито предпоставки някак си се запечатват в мозъка. След време при подобни обстоятелства изведнъж се сещаш какво да НЕ правиш. Банално е, но човек наистина се учи от грешките си. Веднъж научил се, той умее да прави добри преценки и съответно правилен избор.
Спомням си как преди години с едни приятели се катерихме по планината. Беше изключително стръмно, а сухата земя се ронеше под краката ни. Все още се чудя как сме изкачеили този огромен наклон. Стигнахме до върха, хапнахме, пийнахме, порадвахме се на чукарите от високо като някои малки богове. След това дойде време за прибиране. Когато стигнахме изкачената стръмнина, осъзнахме колко трябва да внимаваме при слизането. Някои хора, твърдят, че слизането е по-лесно от качването, и абсолютно ги подкрепям. За мен беше непосилно да се задържам на едно място без страх, че камъчетата под краката ми няма да се окажат фатални. Тогава ми дойде една доста страшна идея - да тичам надолу. Приятелите ми се опитаха да ме спрат. Не беше особено разумно да тичаш по този наклон. И все пак го направих - страхът ми да не падна надолу докато слизам бавно явно беше по-голям. Затърчах се между дърветата, отскачах от камъни, а понякога се ръце се опитвах да се захвана на някое дърво, за да спра ускорението си. По едно време толкова много се бях засилила, че очевидно нямаше къде и как да спра. Тогава добре, че едно момче беше по-напред, за да ме хване. И двамата се сринахме на земята, но ни нямаше нищо.
Ето това беше една абсолютно погрешна преценка. А ето и опитът който дойде с нея - да не се катеря на чак толкова стръмно, щом не мога да сляза нормално. От лошият ми опит със склона, вече преценявам от къде мога да мина, как да се покатеря на нещо и как да сляза.
Човек не е единствен в безумните си постъпки. Войната е най-страшната от тях. Жалкото е, че дори в момента сме свидетели на една такава кървава разпра. Християнския и мюсюлманския свят са на един ръб, който ако се прехвърли, ще бъде фатален за всички ни. Изострят се безсмислено отношенията между две различни цивилизации, всяка с многовековна култура и традиции. Някои оправдават войната в Ирак, като казват, че така ще донесат демокрация, че ще просветлят народа. Но дали трябва да се месим в чуждия свят? Така както мюсюлманите не се месят в християнството, така и ние не трябва да се месим. Защо трябва да се налага нещо насилствено, та дори и безценната демокрация? За мен истината е, че тези хора просто трябва да дораснат за подобен вид управление. Техният бит ги ограничава в доста отношения, но това не ни дава право да ги съдим.
Войната в Ирак е един пореден пример за погрешна преценка. Съединените Американски Щати подцениха силата на мюсюлманския народ. За тях е необяснимо делото на камикадзетата. А всъщност това е един акт на най-отчаяните хора. Техният дух няма да бъде сломен никога. Така както Европа никога не се е поддавала на Османските набези. Надявам се за в бъдеще хората да се поучат и повече никога да не започват подобни безсмислени войни. За съжаление, най-лошият опит е за роднините на тези, които са били воини там. Стотици майки, бащи и сестри в момента съдят правителството на САЩ. Но дали ще успеят? Дали те ще помогнат на хората да не отиват самоубийствено на война?
Надявам се най-сетне добрият опит да дойде от грешките да погубиш толкова здрави, в цветуща сила, млади мъже. Нека този опит да остане веднъж завинаги в колективната човешка памет, защото тя е тази, кото може да предотврати войната.
В днешни дни сме свидетели на множество подобни грешки и лоши преценки във всяка сфера на човешкото общество - не само в политиката, но екологията, производството, културата и т.н.
Понякога хора, чиито живот е бил жасно застрашен, разказват за това как целият им жизнен опит се прехвърля като на кино лента пред очите им. Започва се от детството, рождени дни, подаръци, юнешество, първата целувка, родителите, сватбата, раждането на първото дете, някоя непозната жена, която е направила впечатление, важна делова вечеря и т.н. и т.н. Всички тези неща варират спрямо индивидуалния опит. Учените обясняват това явление като опит на мозъка да се спаси. Той превърта всички всевъзможни картини, разигравали се някога пред очите му, с цел да намери сходни обстоятества, да намери опит, да намери как да се измъкне от ужасната животозастрашаваща ситуация. Това показва, че дори биологично човекът е устроен да се поучи от грешките си.
Но дали грешките наистина са такива? Аз считам, че грешките, от които един път човек се е поучил, вече не са грешки. Те са едно необходимо обстоятелство, с което човек да бъде по-добър. За да подобри преценките си, той трябва да изпита или види лошото. Грешките натрупват добър опит в него, който занапред му помага в живота. Ето защо, хора, не се тревожете, когато бъркате! Вярвайте в себе си и не повтаряйте грешките!