Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: mari4elimi
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14153

Онлайн са:
Анонимни: 649
ХуЛитери: 6
Всичко: 655

Онлайн сега:
:: pinkmousy
:: poetry_as_song
:: LeoBedrosian
:: pastirka
:: Elling
:: malovo3

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2024 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаИзписано на небесата
раздел: Разкази
автор: KBoianov

Сега, когато в бяла власеница духът ми се уема към Светлината, една молитва излъчва цялото ми същество:
Господи, упокой душите на мъчениците! Благослови костите на ония, които погинаха за род и вяра под ятагана на зверовете! Които вървяха и вярваха докрай след кръста! Жертвата им не е описана, освен с кръвта им на небесата!
Вечна им памят!

* * *
Хич не си е малко наше село - сигурно има сто къшли и две махали. Некогиш потоп ли е имало или поганска напаст - от селото до реката камик връз камик не останало. Сите бегали нагоре и тъй издигнали Горната махала.
Хубаво, ама харна земя изпуска ли се - дето боднеш нещо, край реката се хваща. И тъй обратно заселили Долната махала. Там се хвалят с доматите и пипера, а карпузите - големи като читашки глави.
А у Горната махала какво - само кози и лозя виреят. Но им е най-хубаво виното!
Та така - тая препирня и надпреварване между двете махали не е отколе. Ама ме питате - аз дека съм? До мегдана, во черковата поп съм, баш между двата огинья, да ги спирам, да се не ритат като атове.
Менека баба Сладуна до Христовия дом подфърлено бебе ме намерила и отгледала като свое. Хората все тъй разправяха, че пъпът ми в църквата паднал, значи - за църковните работи да се изуча, че и хляб да си имам като съм сам-самин.
Речено-сторено. Проводили ме настоятелите да се запопя и ей ме на - обратно у село. Само дето баба Сладуна, честна й пръст, се поминала, дорде съм бил у града, пък те хабер да не ми пратят...
Тъй почнах у черковата служба да служа. За клисар ми дадоха Ивана Лудото - малоумно, но незлобливо и много работливо момче. Много обичаше да бий камбаните. Дай му на него да бий и да зяпа отгоре!
С дълга брада и много слаб, все ставах за задявка на младежите, ама не се сърдя.
- Ей, попе, то сватби, то кръщенета - а все си слаб!
- А вие Ивана Рилския знаете ли? - думах им аз - С акриди и мед се е хранил, а какви славни дела сделал...
С дружен смях момците отминуваха, далече им божиите работи, виж - некоя мома по да имат в сърцето.
Тъй течаха времената в наше село, ама други настъпиха....

* * *

Чудна пролет се пукна у наше село тая година! Едни дървета напъпили, един цвят и сладостно ухание на нещо ново. Само дето щъркелите още ги няма в гнездото на камбанарията. Де ли са се изгубили нашите щъркели?
Всичко хубаво, друго някак. И момците от двете махали - едни кротки, гаче ангелчета небесни. Наместо у неделя пред кръчмата със сопи главите да си пукат, все се събират у Митю Кривия воденичаря, все за нещо си хортуват.
Митю ли? Митю Кривия тъй му е прякора, щото лани си счупи крака като оправяше колелото. Ужким един хекимин от града му събра костите, ама накриво зарастнаха и тъй остана да си куца. Син му пое меленето, че то с тоя крак и една торба, не мож подигна. А щерка му, Елица - най-лична мома в селото. С онея ми ти дълги черни плитки, с онея ми ти дълги мигли и очи като на кошута, а стъпя като царица...
Тъй стана, че венчавката й с Петър от Горната махала ознаменува сякаш края на махленската сръдня, тъй поне се надявах. За Петра, сина на Вълю Чобанина, що да ви река? Строен левент, а ума му - сече като бръснач. С кестеняви коси и сини очи, може да вземе сърцето на всекоя изгора. Ама не - Елица, та Елица...
Само дето никой се не мерка тея дни у черковата, а за полска работа не е време и ми е криво. Де са всички?
Питам Райна, щерката на даскаля Маноля.
- Райно, оти у черкова никой се не весна?
А тя ми рекна.
- Ми то, попе, нали знайш - шием, тъчем, прикя стягаме.
- Бре, че то десет ката прикя досега да сте сторили!- викам малко обиден аз.
Питам и Рачо Сербеза, кундурджията, пръв другар на Петра. А той - дребен, ама як, засукал едни мустаки и дума:
- Стягаме надпревара по мерене с пушки, нали ловна дружина имаме. Много лисици има тъдява - и ми намига...
Странна тая пролет, с едни потайности у всички. И сите едни вървят горди, усмихнати, лицата им светят. Мислех си - за Великден се стягат, а то - друг Велик Ден, ама кой да знай?...

* * *

Тъкмо Иванчо би за последно камбаните по вечерно време и не щеш ли - сите момци у черковата влезнаха. Гледам го Петър, отпреде ми, пристъпя от крак на крак.
- Що има, Петре? За венчавката ли си дошел?
- Бе то венчавката...- мрънка той - за друго сме дошли.
А Рачо Сербеза, като по-окумуш, за расото ме хвана и както си е гласовит, шепне като мечка.
- Попе, чалмите нещо са се разшетали. Оружие по къщята дирят. Молим те у черковата пушките да скрием...- и ме гледа, гаче на икона се моли.
- Що думаш? Оружие в Божия дом? Как тъй да стане тая работа? - викам му аз слисан.
А той като се ядоса, хвана ме за гушата и ме повдигна.
- Попе, ние свято дело сме подхванали, за свободата народна. Как тъй Бог да не благославя правото дело?- и ме пуска, сякаш змия усойница е държал.
А Петър ми дума кротко, ама очите му горят право в сърцето ми като живи въглени.
- Отче, слез на земята най-сетне! Или си със селото, или - с душманите...
И си тръгнаха те, а на мене ченето ми трака. Брей, що сторих? Как небесните и земни работи у ред да туря?
Паднах аз на колене пред Пресвета Богородица да се моля що да сторя. Как оружия смертелни в пресветия храм да скрия?
И изведнаж - гледам златна светлина, а то отвънка сигур вече месечина грее. И светлината - право в олтара свети. Значи - ей къде да се крий. Щом е света работа - на най-светото место да иде. Олекна ми на сърцето.
Ставам аз и както съм си без калимавка, тичам към воденицата. Отварям аз, ни жив, ни умрел вратата и викам.
- Братя! Знамение небесно ми се яви! Знам де да скрием пушкалата...

* * *
Тъй скрихме оружието. На сетния ден съботен, заранта, Райна, на даскала щерката, минува.
- Що, Райне? Да се изповедаш ли си дошла? Абе, то не е време сега, но - кажи...
- Тейко ма проводи с таз бележка и да ти кажа, че момците вечерта ще дойдат да се закълнат, готов да си - мига срещу мене тя с невинните си очи.
Отиде си момата, отварям хартийката, а тя пари от думите, вътре изписани. Силен, ама болен човек ги писал. Даскал Манол миналата пролет шамароса едно заптие и мискинин го нарече, щото девойки от школото задирял. А то как да се обърне работата - у града даскала запряха. Що са го правили - не каза, ама подир седмица с каруца го докараха, гръбнака му пречупили и краката не мърда. Ни жив, ни умрел, последна комка му давах, ама оживе. Добре, че нотабилите Петра за подидаскал сториха, щото школото щеше да се затвори. Ама бива ли тъй - за една права дума изедниците човека да затриват...
Харни думи написал даскала, ама не стигат. Как свети думи на молитва да уцеля? И тъй мислих, и инак. А вечерта иде. Брей, що да сторя? Нема такваз молитва у кондките...
...Дойдоха значи, момците пременени и Райна с тях. Хубава работа - бива ли за юнашко дело мома да се закълнява?
Отворих ази Светата книга, ама устата ми - залепнали. А Рачо Сербеза тури отгоре пищов и кама от силяха си и вика.
- Хайде сега, давай попе!
И почвам аз, а думите сами от устата ми излизат, гаче сам Йоан Богослов на ухо ми ги реди.
- Ние, от селото юнаци събрани, за свободата народна издигаме глас и оружие. Кълнем се да се бием докрай с душманските зверове юдови за землята родна и ако би дали живота си - да умрем за нея!
И нека на тая клетва свещена свидетели бидат кръста, камата и пищова. Бог да благослови десниците ни и светото дело! И който се отметне от клетвата - във вечен огин да гори и анатемосан да биде!
Амин! Заклех се!
Казах аз тея думи, а те не от бележката, от сърцето ми излезнали. А от очите ми - сълзи текат. И думам на момците събрани.
- И аз се закълнах!

* * *
А буната почна ето така:
Дойдоха рано заранта момчетата во черкова. Изпървом не ги познах - таквиз пременени - с форми, украсени с гайтани, калпаци с левове - московци същи! Ето, значи, де момите са си изболи очите, дрехи да им стъкмят.
- Абе момчета, рано сте дошли за венчавката на Петра!- подкачам ги аз.
А те - радостни, очите им светят, гаче на сватба отиват. И Митю Кривия с тях - посивял от брашното и годинките, а като дете се радва. Нищо, че куца.
Грабват пушките от олтара и право в Долната махала, дето турци и цигани има. А те - като чули първата пушка - плюли си на петите и дим да ги няма. Само онуй заптие, зарад което даскала осакатиха, го сгащили наште. А той - хвърлил пушката и през блатото. Мерили го веднъж, мерили го втори път. Уцелили ли - не разбрали, щото потънал...
Връщат се момчетата пред черкова на мегдана и юнашка песен пеят, значи - успели са.
- Иване, скоро бий камбаните!- викам аз.
Бият камбаните- целият Балкан се тресе, целото село се събра като на празник. Майки с китки синовете закичват, деца викат, баби се кръстят. И сите се радват на свободата и войската наша.
Гледам и аз напетите юнаци и си мисля.
"Боже, кой бех аз, че ги закълнах? Та те от Господа Бога благословени са си били, свети арахангел Михаил оружие в ръцете им турил и ангелско войнство подир тех лети.."
И ето - пред тех се изстъпиха Петър и Елица, венчавка да им сторя. Елица - целата в бело, ангел небесен. А Петър у тази форма - княз български. Смъмрих Иванча короните пред черкова да изнесе и там - пред всички ги венчах...
Какви съм думи издумал - не помним. Само после ми разправяха, че цар и царица съм ги наричал. И тъй си остана - сватбата на царя и царицата български, во първия ден свободен.
Тъкмо свършихме венчавката и пак камбаните забиха. Бре, Иванчо, полуде ли? А той- бие, дългите му коси развени, и вика:
- Ехе-е-й! Щъркелите, щъркелите-е-е!
И верно - щъркелите най-сетне си дойдоха. Кръжат около камбанарията за късмет. Сватба и щъркели - двойна добра поличба за делата народни.
Тоз беше най-щастливият ден на селото вовеки!

* * *

Пияни, пияни беха тея дни свободни, от свободата се упивахме.
Ама много хубаво - не е на хубаво. Седмица мина, а от града нищо не иде. Нито юнаци наши хабер да пратят, нито читаци на юруш да пристъпят. Бре, каква е тая работа?
Хортуваме си тъй с момците на мегдана. И тъй го мислихме, и инак - требва да пратиме некой да види що става.
- Ама да е некой, дето да не буди подозрение - казах дълбокомислено аз. - Каквато и войска да срещне, да не го закачи.
Чула туй Стефка, жена разпътна, и при нас дойде. Тръсна червените си коси и тъй вика:
- Мене ме пратете, все едно за червила и белила съм у града отишла. И аз за свободата нещо искам да сторя.
"Брей, грешница, а засрами много праведници!"- мисля си аз.
- Абе то - харно, ама сама жена на път- не е добре!- рече Митю Кривия.
И тъй решихме Стефка с Митю да идат да видят що става. Тръгнаха те с една каручка, а ние ги гледаме и сърцата ни като врабчета свити.
Подир обед, откъм Горната махала, почна пукотевица. Турците и циганите, що избегаха от село ни изедоха главата. По овчарските пътечки башибозука превели да ни удари в гръб. А те, нашите момчета - към долината и града гледали, отде да знаят, че отзад идат.
Тъй паднаха първите жертви. Настана паника. Всички от Горната махала побегнаха къде черкова и Долната махала.
В туй време гледаме с Рачо - връща се каручката, Стефка някаква червена кърпа вее. Наближи тя, скочи и тича запъхтяна. Гледаме - по кърпата кръв, а жената от уплах не може продума.
- Войска, голема войска иде от града!
- Кой, наши ли?- пита Мирчо Нотабила и всички го изгледаха изкосо.
- Стефке, а де е Митю?- дума Петър, а лицето му пребледнело.
- Нема го вече Митю...- рече жената и се разтресе от плач.
Сълзите на Мария Магдалена беха в очите на тая юначна българка...

* * *

Като черни градоносни облаци се нахвърлиха башибозуците на Горната махала. Екот на пушки и писъци се сляха в едно. Пламнаха къшлите, от юродите погански запалени. И гъстък дим въздигаше отчаянието. У едни то биде отчаяна храброст, у други - отчаяна мерзост.
Пищят женурята и децата, бегат къде реката. А там - черно от аскера, дето от града придошъл. Кой избегал преди туй - избегал.
Сите мученици во черкова спасение последно подириха. И като минуват, разправят - милост немали душманите - всекиго де срещнат - посичали.
Ето я Райна, на даскала щерката и тя иде - ни жива, ни умрела.
- Райно, а тейка ти де оставихте? - питам я аз.
Страшни, страшни очите на туй дванадесет годишно момиче, не могат заплака. И ми разправя как тейко й рекъл на чардака да го изнесе, щото краката му не работят. И двата пищова му в скута положила.
- Бегай при баба Станка, щерко! Мене ме не мисли! Нема да се дам на чалмите мърцина!-тъй рекъл даскала.
На колене го молила да тръгне, не склонил.
Гледам до сребърния бор на баира къшлата на Маноля - целата в огин и изтръпнах. "Изгоре! Изгоре даскала като вощеница! Вечна му памят!"- и бутнах Райна къде баба й, нищо да не разбере.
А камбаните бият на беда велика. Как туй момче, Иванчо, не се умори? Тича народа во черкова да се прибере, сам Господ Бог да ги запази от зверовете страшни.
Не щеш ли - пушка пукна и камбаните замлъкнаха. Полете Иванчо от камбанарията, а щъркелите над него уплашени кръжат. Тичам към момчето, а плочника черковен - оплискан с кръвта му. Той ме погледна с ясните си очи само.
- Тате...- рече и издъхна...
Боже! Милият! Нали се за него грижих, сигурно за отец свой ме е имал! Паднах на колене и само очите му склопих и го прекръстих. Господи, защо таз душа сирота ми отне? Толкова го обичах, макар да го хоках понякога...
Избърсах сълзите с опакото на ръкава, ама мъката нема кой да избърше. И тъй, с оцелелите от поганската напаст черковните двери запречихме...

* * *
...Пълно, препълнено во черкова с народ, стълпотворение велико. Едни се кръстят и викат.
- Света Богородице, спаси нас!
- Исусе Христе, помилуй ни!
Други стоят като гръмнати и не знаят що да сторят.
На едните намерих по некоя христова дума да кажа, ама другите - не слушат, гаче са вече мъртви.
Малко беха третите, дето на нашите момчета помогнаха вратата черковна да залостим и за юнаците сгода да стъкмим - от високите прозорци да мерят. За мое удивление, сред тех беше и Мирчо Нотабила.
Чуден човек тоя Мирчо - харен, ама мълчалив. У черкова не ходи, а пръв жълтици за две камбани даде. У Митювата воденица се не вестна, ни клетва закълна, а сам десет пушки пред момчетата стовари. Никой не знаеше що с никого не хортува. Едни разправяха, че някакъв ага, барабар с кадъните изколил и от него му е златото. Други думаха, че хайдушко имане открил. Аз да ви кажа - грех тежък е сторил и мъчи се сега да го изкупи. Ама какъв е - никой не знай...
Сред останалите бе и Минчо чорбаджи. Другите големци още при първата пушка по терлици избегаха, а той - от глупост ли, от срам ли - остана. И все тъй вика.
- Отидохме, по-харно да се предадем...
Окачиха се на прозорците черковни юнаците и почна се стрелба люта. По едно време спреха - нема със що да стрелят. А отвънка викат:
- Предайте се, дорде е време!
Слезнаха момчетата от пусиите и се чудим що да сторим. Толкоз народ, жени и деца, на смърт- обрича ли се? Кой тез души клети от ада смертелен да спаси? Господи, дай ми сили!
- Пред вас с Кръста Христов тръгвам! Господ ще ни избави! Вервайте му!- викам им аз.
А Минчо чорбаджи на колене ми паднал и ръка ми целува:
- Вземи ме, попе, за живота си плащам!
Тъй дума, а аз ръката си дръпнах, гаче е усойница проклета.
- Ами ти, Мирчо, не тръгваш ли?- питам нотабила аз учуден, че големец за живота си не плаче, а и стар човек е.
- Стари гарибалдеец се не предава! - отвръща той и сите се учудихме на тея негови думи.
През туй време Петър и Елица, младоженци, се простиха.
- Отивай, Елице, мила моя невесто!- тъй дума Петьо - Ази от клетвата народна се не отричам..
Тъй се прегърнаха - млади, хубави, а на мене душата ми за тех плаче...
Отворихме вратите черковни, грабнах кръста Господен и пръв пред върволицата застанах.
- Не стреляйте! Жени и деца миром предаваме се!- викам аз, колкото ми сили държат.
И тръгнахме с мъка страшна към съдбата...

* * *

- Не стреляйте! Предаваме се!- викам аз и войската, наобиколила черковата се разстъпи, тълпата да пропусне.
И сите от ужас сковани, пребледнели. Деца у майки се притискат, да извикат не смеят.
Не щеш ли - чорбаджи Минко побегна напред и право пред главатаря метани струва.
- Пощадете ми живота, агалар!- тъй дума и кесия тежка подава.
А главатарят Карахасан, в черно облечен, но дваж по-черна душа носи, и не посегна на златото. Падна кесията на земята и се разсипаха жълтиците. Кима му с глава той, все едно дума "Вдигни я!"
Наведе се чорбаджията, а турчинът извади пищова из силяха си и го застреля.
Падна Минчо настрани, а изстиващите му очи - в алтъните гледат, не можаха да го спасят.
През туй време назад некаква суматоха настана и се обърнах да видя. Из черковните порти Петър като лъв изскокнал и двамината черкези отзад с нож претрепа.
- Елице!- вика- Бегай! Душманите кръв са намислили!
Разбуниха се хората. Напред ли, назад ли- не знаят що да сторят.
Тича Елица, целата в бело - самодива съща, към любимия си, сякаш криле са й поникнали. А поганците оружието зареждат.
Стигна тя до Петра, прегърнаха се. Неколко пушки изгърмеха и в началото си помислихме, че не са ги умерили.
Кога барутият дим се разсея, паднаха двата влюбени гълъба на земята. Алени рози на булчинската рокля цъфнаха. Странна тишина настана. Дори и турците се стъписаха, такава верна любов не срещнали.
После се окопитиха, заблъскаха с прикладите на пушките и ни обградиха като стадо вълци. Други в отворените черковни порти нахълтаха, останалите мъже да погубят.
По знак на Карахасана двамина черкези ме хванаха и къде него проводиха.
- Пощади ни! Имай страх от Бога!- викам му аз.
- Гледай! Гледай колко верата ви струва! И дали вашият Исус ще ви спаси!- тъй вика агарянина и на кръста се изплю.
Извадиха башибозуците ятаганите и викат на ужким "Ха!Ха!", че ще ги посекат. На третото "Ха!" наистина се нахвърлиха.
Стон на ужас и отчаяние извика множеството като един. Тоя вик ме разтърси целия! Господи, дано до твоя небесен престол е долетел! Боже, хвърли гръм връз неверниците погански! Исусе Христе, спаси ни!...
Един душманин хвана Райна за плитките с нея да се погаври. Пищи момичето, а баба й Станка с голи ръце откъм гърба на звяра за врата го души, чедото да спасява. Умре арнаутина, ама друг като виде що е бабата сторила - със щик между плешките я прободе.
Друг турчин дърпаше бебето от една майка да откъсне. Като виде, че не може, другарят му ръцете й посече. Ръцете й за бебето още вкопчени, не падат. А мученицата майка не посечените си ръце гледа, но рожбата си, и падна възнак, светица съща. Господи, в небесното царство приеми я!
При тея страшни гледки повече не издържах. Разбутах черкезите, дето ме държаха, вдигнах кръста и викнах.
- Зверове! Изчадия юдови! Проклинам ви с целото си сърце! Анатема! Анатема! Ана....
Писъкът на ятагана посече последната дума...

* * *

Издигат се пламъците черковни и с тех душата ми се уема нагоре към Светлината. И страшна вина гори в мене - толкова люде с Кръста Господен изведох да спася, а сите погинаха.
Прости ми, Боже, че земните и небесни дела така смесих в мене! Че търсех телесното, а не духовно спасение. Че търсех чудо да сториш, а то чудото - в сърцата ни е било.
Но не в твое ли име се закълнахме? Не в твое ли име вяра и род бранихме? Не в твое ли име ги поведох спасение да дирят?
Ако е малко била верата ми да ги спася - накажи ме, Господи, в геената огнена! Ако ли в тебе неверно съм уповал и не разбрал божиите знамения - осъди ме!
Ето- напреде се види златната светлина. Като стигна до нея, пред Съдното ти Око ще падна ничком и ще се моля с цялото си същество.
Господи, спаси душите на тези мъченици! Светлите им души благослови под небесния си престол!
Костите им ще потънат в земята, а кръвта им дървесата ще поемнат. И нема кой да разкаже подвига им свещен.
Затова, Боже, в ангелските скрижали изпиши с огнени букви спомена за тях на небесата!
И нека потомци с чисти сърца истината да подирят и се поклонят пред светия им завет!
Амин!



Публикувано от mmm на 21.09.2005 @ 19:29:11 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   KBoianov

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 4


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

27.05.2024 год. / 00:14:07 часа

добави твой текст
"Изписано на небесата" | Вход | 3 коментара (3 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Изписано на небесата
от pisana на 21.09.2005 @ 20:34:38
(Профил | Изпрати бележка)
На един дъх се чете, ама е тежко.
Края най ми хареса.


Re: Изписано на небесата
от PLACEBO (placebo@abv.bg) на 21.09.2005 @ 20:50:13
(Профил | Изпрати бележка)
Коста, прекрасно!
На един дъх, и леко - така го изчетох аз!
Автентичният език на Попа, от чието име пишеш, ме накара образно да бъда там, на мястото на събитието!
Следващият цитат ме просълзи...
" Не щеш ли - пушка пукна и камбаните замлъкнаха. Полете Иванчо от камбанарията, а щъркелите над него уплашени кръжат. Тичам към момчето, а плочника черковен - оплискан с кръвта му. Той ме погледна с ясните си очи само.
- Тате...- рече и издъхна...
Боже! Милият! Нали се за него грижих, сигурно за отец свой ме е имал! Паднах на колене и само очите му склопих и го прекръстих. Господи, защо таз душа сирота ми отне? Толкова го обичах, макар да го хоках понякога..."

Кармичност.... която може да бъде разбрана...

Браво, благодаря ти за уроците, които вплиташ в тези свои разкази!

Здраве и любов!
:-)))))


Re: Изписано на небесата
от pencho_zaeka (pencho_zaeka@dir.bg) на 14.10.2005 @ 11:34:50
(Профил | Изпрати бележка) http://inaned.dir.bg
Харесах! Звучи като Антон Дончев малко, като Мера според Мера, но все пак е твой си стил. Поздрави!