автор: jeck

... На сутринта се върнах с влака. В следващите дни Силвия започна да търси квартира. Веднъж като се прибра в къщи се разплака... Аз я прегърнах, казах и: "Хайде, не се опитвай да ме правиш герой... " - смятах, че това нейно отделяне е неин опит да ми помогне да преодолея депресията, да стана по-решителен, по-уверен в себе си, не съм очаквал, че се стреми към развод...

По-късно, като разбрах, че твърдо е решила да се отделя, се опитвах да я убедя да остане с децата в апартамента, а аз да отида на квартира. Настоявах и я молех да не се отделя, да не ме отделя от децата... Настоях също да отидем и при друг психотерапевт - пловдивската лекарка ни беше препоръчала своя колежка в нашия град, когато я попитах към кой психотерапевт би ни посъветвала да се обърнем при нужда там. След доста увещания Силвия прие и ходихме веднъж. Силвия веднага заяви, че е взела решение да се отдели от мен. Лекарката беше спокойна и коректна, каза ни: "Не мога да се превръщам в адвокат на никого, но оставете си още малко време, спокойно помислете... "
Но Силвия си тръгна. Помогнах и - с колата пренесохме всичко... Беше ми много трудно да понеса тревогата за децата - на десетина минути от мен, а не можех да ида да им помогна след училище, защото Силвия категорично настояваше да не ходя там извън дните предназначени за "свиждане"... Пък и майка́́ и и баща и често ходеха там, а тя настояваше да избягвам срещата с тях "да не ги травматизирам" , въпреки, че преди месец бях отишъл и помолил за прошка майка ́и за своето избухване на селото им.
Безпокоях се много за децата - Силвия работеше до 20ч. и те след училище стояха сами. Понякога въпреки забраната от нейна страна ходех да ги видя - децата бяха нервни - най-малкият повод довеждаше до изблици на раздразнение, сбиване, груби думи между тях...
Все пак Господ ми помогна ... Скоро тръгнах пак да търся работа и за мой късмет ме приеха в предприятието, в което работех, преди да тръгна за Пловдив, имаха вече доста договори и машини за ремонт... Пак се върнах на мястото от което бях тръгнал преди 13 години. Приеха ме като конструктор - работата беше много интересна, творческа, колегите коректни - и се успокоих доста...
Вземах децата в събота или в неделя. При едно от първите вземания Краси ме попита: "Тате, ти нали си ни пак баща...?",
"Баща съм ти, моето момче, и винаги ще ти бъда баща... "
След около половин година от работата започнаха да ме изпращат в командировки от време на време, много от тях в София, където по някакъв добър шанс нощувахме най-вече в Банкя, което много ми помогна да си успокоя нервите и да се стабилизирам, както и самата ми работа с възможността за творчество и спокойствието там...
Силвия постоянно повтаря, когато изкажа притесненията си за децата, да не се тормозя защото децата ще имат нужда от здрав баща. Въпреки че ми е тежко, се опитвам да повярвам, че тя има по-реалистичен поглед към ситуацията и вярно преценява нещата около децата, че въпреки моята болка... изглежда няма друг начин...

--------------------------------------------------------

Тони започна прогимназията. Краси сега е по-спокоен в училище, когато говоря с господин Ганев, той ми казва че е доволен от детето, че той взима участие и е активен в час.

... Скоро като го взех - излизахме в боровата гора на хълма Гаговец край града. Като се разхождахме горе, той ми каза: " Тате, знаеш ли, понякога чувствам как ми става леко-леко ето тука - тялото, ръцете и краката, без дрехите. (Сигурно искаше да каже, че му се появява усещане за отпускане - на крайниците и на цялото тяло. )
"Кога се чувстваш така, моето момче?"
"Ами, сега. "
"Преди това кога за последен път си се чувствал така?"
"Ами когато имахме физическо последния път. "
"Ами друг път?"
"Когато господинът ми писа петица... "
"Ами друг път?"
"Когато играх с децата след училище... "
"И какво е то - нещо леко ли ти става, нещо радостно на сърцето ли...?"
"Да. "
"Помни го това чувство и го пази в себе си, Краси. Колкото по-често ти се случва, толкова по-добре... "
На слизане от хълма пяхме "Джингъл белс" на два гласа. Когато аз си отпусках повече гласа, Краси малко предпазливо, дори малко шепнейки ми казваше: "Тате, по-тихо. "
"Не се притеснявай" - му казвах - "Тук сме на свобода - колкото си искаме, толкова силно можем да пеем... "
Решихме да кръстим това място "Джингъл бел".