автор: simon

Да. В дъното на стаята тя сваля своята рокля.
Червеното докосва пръстите през всеки свой необясним детайл...мирише на есен, обърната наобратно, докато всеки един лист примира обратно по въздуха до сърцевината... Колко път има материята до допира..?!
Светлината пълзи леко по пода. Тя има пепеляви ръце. Без шум. Издъхнали усещания оцветяват всичко в червено. Тя има пепеляви ръце...Събличат се усещанията, остават голи и умират...Винаги там. Умират. Винаги близо до нея....
И колко ли години вече така. Още от времето, когато тя привикна да усвоява есента с тялото си. Но след като се запозна с него. После то й подари малко лета, едно ли, две ли, само за да й струпа много есени една след друга, безпирни есени. Тялото й беше пригодило себе си за това - да събира есени и да ги струпва навътре, някъде там, в дълбоките тунели на същността си.
Всяка вечер тя обличаше червената си рокля и отиваше при мъж. Всеки път нов. Всяка нощ тя събличаше усещанията от мъжете полепнали по червената й кадифена рокля. С всеки изминал път роклята ставаше все по-тежка и падаше все по-бързо. Разлята на пода в дъното на стаята, от нея като тъмни струйки немилост се стичаха усещанията от мъжете. После попиваха в пода и загиваха.
Няма вече дълги дни, има само нощи. Той върви навътре в нейните мисли и сипе от дългите си ръбати ръце болката на всички минали усещания, толкова отдавна умрели. Миризмата му лежи по тъмните мебели. Всеки допир до тях е като обвиване в белезникавата му кожа - вазкъсваща, единствена, мъртва от векове....Питиета, цигари, погубени мисли, червени сънища, черни кошмари. Непоносим е всеки допир. По кадифето лепнат чужди сокове, изпити някъде наум. Ето го - скрит вътре в нея, той пак изгаря вътрешността, разпръсква листата от своите жълтеникави есени и изчезва. Задълго.
Марлене го търси. Забива пак нож в тялото и разкъсва повърхносттана плътта си. Опипва с пръсти вътрешността на корема и мокрите й червени ръце се стичат по обезобразената й реалност.
Марлене в червена рокля от кадифе. В дъното на стаята тя се съблича. Каква дълбока есен е в нея, вътре в нея всичко вали. Порой от неназовими неща. Вътре в нея. Вали. ... Марлене е сама на света. Понесла кадифените си краища, тя е жива само в съня му.