автор: NikNik

Дупка във времето има ли, където да няма време
там искам да бъда цяло безвремие...

Да бъда като самото начало- бяла, празна и бъдеща...
а всъщност съм стара вселена, отдавна разпръснала в безкрая звздите си - угаснали слънца, безводни планети, мъртва материя...
Колкото и притчи да чета, по-мъдра не ставам,
само понякога сънувам мечтите си...а после ги тълкувам и чакам сбъдването, будна в нищослучието....
Какво се прави с мъртвите блянове...ритуала е еднакъв, бунището е последния им пристан...
Има ли продавачи на Надежда, като в приказките, да си купя с купища, бартер да направя, сълзи за смях да разменям....
черна ми е ризата...обувките, чантата, всичкото, даже онова нещо- дето уж бельо се казва- и то е черно, а душата ми- скрита в тъмното черна ли е...питам се...
или нека си припявам оня рефрен на Слави: "...черните дрехи крият, колко са бели душите ни..."
А сърцето, неспоменато не бива да е, то се окаменява на камък хладен става, а колко малко му трябва да е отново същото- туптящо, горещо и смело...колко малко....но малкото е понякога много, недостижимо количество невъзможност...
И така живота всъщност е възможен, експеримента продължава, не е неуспешен...има ме, истинска, жива....случваща се на някого...