- Добър ден, красива Госпожо! Ще ми отделите ли от скъпоценното си време, за да поговорим?
- Да говорим, Господине? Но за какво? Нима не сме си казали абсолютно всичко?! Уморена съм от излишни Философии, май хубавата Евридика е замаяла Мъдрата Ви далновидност?
- Не,прекрасно Създание!!! За друго идвам при Вас!
- Колко жалко! Не сте влюбен!!! Ах!… Е, да спрем с глупавите предположения! Тъкмо отивах до Тезея, да пием чай!
- Спрете, божествена Афродита, дъщеря на Боговете!!! Защото Аз съм Ваш покорен и доверен Раб! И нека сиянието на Звездите, заедно с топлите слънчеви Лъчи се слеят с дълголетието на Луната!… Позволете само тези Думи…
- Ах, Никополис, наречен Златоуст, чувам, че ме даруваш с прекалено изящни Слова! Ето, пак ще закъснея, но как да Ти откажа, говори бързо!…
- Любимке на Музите, прелестна като Небесна Шир, ослепително Създание на Безкрая! Идвам от Долната Земя и Душата ми стене от Болката на Видяното! Хората Там са забравили Кои са! Хаос и сребролюбие, завист и корист, лицемерие и ограниченост са обхванали Сърцата на Жителите! Да Ги накажем, Госпожо Блясък! Погълнати от безмерната хаотичност на Свръх-Аза, дори и Боговете не почитат, считайки Ги за недостатъчно съвършени!
Ето, вчера, когато се разхождах сред Славянския Народ, съзрях младо, нежно момиче, принудено да продава Тялото си - за Храна!
Видях майка с три дечица, ровеща около боклукчийските кофи.
А Те - боси, със съдрани от кърпене дрешки, Я дърпаха за за тънката пола, молейки за още хляб.
Отсреща - в богато подредената къща на три етажа - с цветя и рози, кучето на стопаните показваше на гостите великолепно телосложение.
Господарке, имай милост към бедните и онеправданите, отритнатите от Обществото Хора! Затова накажи Земята, с дъха на Справедливостта!!!…
Нежно цвете на естета Сократ, моето Сърце отново трепна, когато съзрях по прашните улици прегърбена двойка - мъж и жена.
В прошарените от годините Коси,в наведените от Времето тела, вихърът от Самота пееше тихо в Ушите ми. И говореше на непознат Език - този на Любовта.
И Сълзите мои, Господарке, щедра като лилия, Сълзите мокреха пръстта по каменната човешка Земя, за да потекат със силата на лавина от съпричастност към изкривените от Студа ръце… Превръщайки се от заскрежени поточета в истински бисери, в скъпоценни камъни за Милостта и Благополучието. Те дадоха на русото девойче съдбовна възможност - да бъде осиновено от бездетно семейство. И да тръгне на училище, реализирайки се като пълнокръвна Личност.
…Мечти, големи и силни колкото Живота!…
И Сълзите ми прогониха Тъгата у майката, у трите осиротели детски Сърца в къщата на известния юрист, с тераса от цветя и червени рози. Там Те намериха справедливо и честно изслушване на мъката, обвила като проказа Духа, за да си върнат личната собственост, отнета им от алчен съпруг и псевдоприятели.
Децата се смееха и гласчетата огласяваха просторния хол. Кучето се гушкаше в нежните малки ръце. А камината отразяваше радостта от детския смях и правото на щастливо детство.
Двамата белобради старци се чувстваха самотни и угнетени. Сякаш миналото Ги преследваше като паяжина от илюзии и липса на обич… Жадуваща,изгаряща от Самота Тъга - в Нощта една…
Съществува ли още този вид на семейно разбирателство? Кажи ми, Ти, Тишина!!! Покоят е може би Вик за човешка,екзистенциална помощ…
С дъщеря омъжена в чужбина, техните техните дни течаха като пресъхнал извор, без водата на надеждата и вярата. Часовете тиктакаха подобно на часовник, за да напомнят за последните секунди на очакванията. Бяха дали на Света млада и переспективна жена, специализираща медицина в Америка.
На вратата се почука. Беше пощаджийката. Носеше писмо от чужбина. Навести Ги щастието от бисери!
…Ех, Години, събрали в себе си доброто и злото, тъгата и болката, мечтите и реалността!!!
- Но,… скъпи ми Златоусте… Как искаш да накажа Хората на Земята, щом сред Тях има и такива, които изкупват половината от грешките на Егоистите! Щом Любовта е Знак от Бога, събрала у себе си Мъдростта на Вековете?! Не очаквай от едно нежно, ефирно Сърце да погуби мнозината достойни Човеци!…….
Въпреки молбата ти, не бих белязала пътя си със Смъртта на човешката Земя. Защо ли? Защото без да осъзнаваш и Ти, приятелю, чрез сълзите от амброзия си помогнал поне малко техният изстрадан Свят да промени Съдбата своя! - тихо, но с категоричността на нимфа заяви Афродита и ме благослови с балсам от устни.
- О, небесна Фейо, царице на красивия перлен свят, Ти, изящна, си с добра божествена Душа! Щастлив съм, че мога да се наричам твой кръстник, тук на Олимп! - прошепнах след дълбок поклон, оттегляйки се със сълзи на радост от мъдрите и покои.
02.11.2004г.